Куфарът

3.

Орчард Парк се намираше на едно възвишение до стадион „Билс“. Колата на Арлен — въпреки че беше най-прост „Буик“ — беше с нова навигационна система със зелен екран и Курц така и не успя да я включи. Но помнеше пътя, а освен това, ако толкова му се наложеше, разполагаше и с една стара пътна карта. Само се чудеше какво, по дяволите, беше станало с чувството за ориентация на хората през последните десет години, щом за да намерят пътя, им бяха нужни всичките тези електронни дивотии.

Повечето къщи в Орчард Парк принадлежаха на средната класа и на хора малко над нея, но имаше и истински палати с каменни огради и железни врати. Курц спря пред един такъв, съобщи името си по домофона и получи отговор да изчака. Камерата над вратата беше престанала да се върти във всички посоки и сега се взираше право в него. Курц не й обърна внимание.

Вратата се отвори и пропусна трима културисти в сини сака и сиви панталони.

— Можете да оставите колата си тук — каза най-мекосърдечно изглеждащият от тримата и махна на Курц да слезе от колата.

Претърсиха го за оръжие много щателно — дори между краката — след което го накараха да разкопчае ризата си, за да го проверят за подслушвателни устройства. После го качиха на една количка за голф и подкараха по дългата вита алея към къщата.

Курц не се впечатли много от външния й вид. Най-обикновена тухлена крепост, с малко повечко съоръжения за охрана от обичайното. В единия й край имаше гараж поне за четири коли, но въпреки това на алеята имаше и ягуар, мерцедес, хонда S2000 и кадилак. Шофьорът в синьото сако спря количката за голф и другите двама юначаги поведоха Курц към басейна зад къщата.

Вече беше октомври, но басейнът все още беше пълен и във водата нямаше опадали листа. До масата при басейна седяха двама мъже — един доста възрастен в шарен памучен халат и друг, оплешивяващ, на средна възраст, със сив костюм. Пиеха кафе от изящни крехки порцеланови чаши. Когато Курц и пазачите му се появиха, оплешивяващият тъкмо допълваше чашите от сребърна кана. На няколко крачки зад възрастния мъж стоеше четвърти бодигард със събрани пред слабините ръце и тесни панталони и поло под синьото сако.

— Заповядайте, господин Курц — каза възрастният мъж. — Извинете ме, че не ставам. Боли ме една стара рана.

Курц седна.

— Кафе? — попита мъжът.

— Да, благодаря.

Плешивият му наля, но с физиономия, която повече от ясно говореше, че не е лакей. До масата стоеше скъпият му метален куфар.

— Аз съм Байрън Татрик Фарино — каза възрастният мъж.

— Знам кой сте — отвърна Курц.

Старецът се усмихна.

— Как ви е малкото име, господин Курц?

— На малки имена ли ще минаваме, Байрън?

Усмивката изчезна.

— Мери си приказките, Курц — каза плешивият.

— Затваряй си устата, консилиере — отвърна Курц, без да сваля очи от възрастния мъж. — Срещата е между мен и господин Фарино.

— Точно така — каза Фарино. — Но вие сте наясно, че тя е една чиста любезност от моя страна и нямаше да се състои, ако не ми бяхте… ъ-ъ… оказали услуга във връзка със сина ми.

— Ако не бях спасил Скаг Малкия от Али и бандата му, които щяха да му се изредят в задника в банята. Да, пак заповядайте. Само че тази среща е по работа.

— Искате компенсация, задето сте помогнал на младия Стивън ли? — намеси се адвокатът и отвори закопчалките на металния куфар.

Курц поклати глава, без да сваля поглед от Фарино.

— Скаг не ви ли каза какво предлагам?

Фарино отпи глътка кафе. Ръцете му бяха прозрачни почти колкото скъпия порцелан.

— Да, Стивън ми предаде чрез своя адвокат, че искате да ми предложите услугите си. Но какви са според вас услугите, с които ние не разполагаме, господин Курц?

— Разследвания.

Фарино кимна, а адвокатът се усмихна кисело.

— Курц, навремето може и да си бил частен детектив, но повече никога няма да се сдобиеш с разрешително. За бога, та тебе са те пуснали предсрочно под гаранция. От къде на къде смяташ, че са ни нужни услугите на някакво издухано бивше частно ченге, осъдено за убийство?

Курц най-накрая погледна адвоката.

— Ти си Майлс — отбеляза той. — Скаг ми е споменавал за теб. Каза, че обичаш момченца и че колкото повече остаряваш и се скапваш, толкова по-млади момченца си намираш.

Адвокатът премигна. Лявата му буза се зачерви, сякаш Курц го беше зашлевил.

— Карл — каза той.

Здравенякът в опънатото поло пусна ръцете си и пристъпи една крачка напред.

— Ако искате Карл да ви свърши някаква работа, отвържете му каишката — каза Курц.

Фарино вдигна ръка. Карл спря. Фарино положи другата си сбръчкана ръка върху тази на адвоката.

— Спокойно, Ленард. Защо ни провокирате, господин Курц?

Курц сви рамене.

— Сигурно защото още не съм пил кафе. — И отпи от чашата си.

— Ние с удоволствие ще ви възнаградим за услугата, която сте оказали на Стивън. Моля, приемете го като…

— Не желая да ми плащате за това. Но имам желание да ви помогна с истинския ви проблем.

— Какъв проблем? — попита адвокат Майлс.

Курц го погледна за втори път.

— Вашият счетоводител Бюел Ричардсън е изчезнал. Новината не би зарадвала една фамилия като вашата дори в най-добрите й времена. А тъй като господин Фарино е бил принуден… да речем, да се пенсионира… вие просто нямате представа какво, по дяволите, става. В момента Ричардсън може да е в някоя тайна квартира на ФБР и да изпява и майчиното си мляко. А може и да са го забърсали Гонзага, другата фамилия от западен Ню Йорк. А може да е преминал на свободна практика и всеки момент да започне да ви изнудва. Не е лошо човек да знае за какво става дума.

— Какво ви кара да мислите… — започна Майлс.

— Освен това единственото, което ви оставиха, е контрабандата през летище „Ла Гуардия“ от Флорида към Канада — каза Курц на Фарино. — Да не говорим, че някой започна да ограбва камионите ви още преди Ричардсън да изчезне.

— Какво ви кара да мислите, че не можем да се справим сами? — Майлс беше напрегнат, но се владееше напълно.

Курц погледна стареца.

— Досега сте се справяли. Но вече имате ли доверие на някого?

Фарино остави чашата в чинийката. Ръката му трепереше.

— Какво предлагате, господин Курц?

— Да разследвам за вас. Да открия Ричардсън. Да ви го доведа, ако е възможно. Да открия дали проблемите с камионите имат нещо общо с изчезването му.

— Каква ви е тарифата? — попита Фарино.

— Четиристотин долара на ден плюс разноските.

Майлс изръмжа злобно.

— Разходите ми не са големи — продължи Курц. — И хиляда предплата. И премия, ако доведа счетоводителя ви навреме.

— Каква премия? — попита Фарино.

Курц допи остатъка от кафето си. Беше много черно и много ароматно. Той се изправи.

— Оставям това на вас, господин Фарино. Дайте да вършим работа. Приемате ли предложението ми?

Фарино докосна синкавите си устни.

— Напиши му чек, Ленард.

— Сър, не съм съгласен…

— Напиши му чек, Ленард. Хиляда аванс ли казахте, господин Курц?

— В брой.

Майлс отброи парите, всичките в чисто нови петдесетдоларови банкноти, и ги сложи в бял плик за писма.

— Надявам се, сте наясно, господин Курц — гласът на стареца изведнъж стана равен и студен, — че в ситуации като тази наказанието за провал много рядко се ограничава с едната загуба на заплатата.

Курц кимна.

Старецът извади химикалка от куфара на адвоката и написа нещо върху една бяла визитка.

— Ако откриете нещо или имате въпроси, обадете се. Но никога повече не идвайте тук. И изобщо никога не ми се обаждайте и не контактувайте с мен директно.

Курц взе визитката.

— Дейвид, Чарлз и Карл ще ви закарат до колата ви.

Курц погледна Карл в очите и се усмихна за пръв път от сутринта.

— Хрътките ви могат дори да ме проследят, ако искат. Но аз съм пеш. И ако обичат, да се държат поне на десет крачки зад мен.