Куртоазни новели-ле

Бих искала да ви предам

тъй, както аз поне я знам,

една история, която

във стара песен е възпята.

В Бретан живеел рицар млад [5]

на име Елидюк125 — познат

със смелост, с щедрост, с дързост, с чест

каквито никой няма днес.

Жена красива имал той

(на име Гилделюк] — от сой [10]

най-знатен; влюбени били те

и в радост им течели дните.

Веднъж, по време на война,

той за съседната страна

отишъл с меч да се сражава, [15]

но тъй се случило тогава,

че влюбил се във дъщерята

на краля. С хубост всепризната

я знаел целият район;

тя казвала се Гилядон. [20]

За Гилядон и Гилделюк126

предимно ще говоря тук

и за надслов на таз новела

бих имената им извела127.

Те станали преди години [25]

действителните героини

на случката, която аз

ще пресъздам сега за вас.

Бил Елидюк за своя крал

един безупречен васал, [30]

във всичко служел му така, че

във двора бил високо тачен.

Щом кралят нейде заминавал,

на Елидюк се доверявал

делата му да ръководи [35]

и разрешавал му да ходи,

на лов из кралските гори;

а там пазачите дори

не смеели да приближат

до него, нежели да спрат [40]

добрия рицар да ловува128.

Но този кралски жест му струвал

омраза, клевети, и завист

и властелинът го заставил,

под натиска на други хора, [45]

веднага да напусне двора.

Напразно Елидюк се питал

защо тоз крал не му зачита

заслугите и му не дава

изобщо да се оправдава. [50]

Ала подученият крал

дори и миг не пожелал

внимание да му обърне.

Наложило се да се върне

в дома си Елидюк… Унил, [55]

пред близките си той разкрил

голямото си огорчение,

че кралят със пренебрежение

изгонил го… До онзи ден

той бил му предан, бил почтен!… [60]

Мнозина притчата повтарят,

че „в никой случай господарят

не ни дължи благоволение“129.

Но поданикът уважение

на своя суверен дължи [65]

и нужно е да се държи

добре с познати и съседи.

С взор тъжен Елидюк изгледал

дошлите, сбогом с тях си взел

към Логър130 по море поел, [70]

жена си в своя дом оставил,

а към най-близките отправил

молба така да се държат

към нея, както им дългът

подсказва. Всички приближени [75]

се разотишли натъжени:

той искал да замине само

със десет рицари. Жена му,

покрусена от таз раздяла,

го придружила, прималяла, [80]

до пристана. А Елидюк,

заклел се, като мил съпруг,

че с друга мислено дори

не ще й той изневери.

А после се отдалечил, [85]

на кораба се настанил,

в откритото море навлязъл

и не след дълго в Тотнес131 слязъл.

Там властвали крале различни

и водели войни епични. [90]

Край Ексетър, във замък бял

живеел стар, почитан крал;

уви, наследник той си нямал,

но имал дъщеря голяма

и кандидати тя отвред [95]

привличала. Един съсед

поискал я, ала бащата

не си дал нему дъщерята.

Съседът му го изненадал

и кралството със взлом нападнал, [100]

земите му опустошил,

но никой се не осмелил

да му излезе на глава132.

Щом Елидюк разбрал това,

решително си казал, че [105]

ще трябва да се притече

на помощ. В кралските палати

от свойте рицари изпратил

да известят, че е решен

да тръгне още този ден [110]

с нашественика да се бие.

След туй, когато го надвие,

готов бил, ако кралят смята

за нужно, да стои в палата

и цял живот. В противен случай, [115]

щял да поиска да получи

ескорт, на който да разчита,

дордето из страната скита.

Приел зарадваният крал

вестителите и предал [120]

на конетабъла веднага

за гости замъка да стягат,

вечерята да пригласят

и рицаря да доведат,

да му дадат каквото би му [125]

било след туй необходимо.

Със свита Елидюк довели,

радушно в двора го приели,

а след това бил настанен

у състоятелен, почтен [130]

и благодетелен човек,

гостоприемен и с нрав мек.

На госта стая той предложил,

сърдечно го предразположил,

и с всичко нужно го снабдил. [135]

Тогава Елидюк решил

софрата си да сподели

със бедни рицари, дошли

във този град да пребивават.

но сметнал, че не подобава [140]

на хората му за услуга

с пари или пък с нещо друго

престижа си те да окалят,

поне докат се изтъркалят

пет-шест недели. Втори ден [145]

откакто той бил настанен,

слух се разнесъл, че полето

е вече от врага завзето

и че той готвел се след пладне

с войска града им да нападне. [150]

Чул Елидюк страхотна врява,

видял, че ужас завладява

все повече града и двора,

и наредил на свойте хора

със мечовете да вървят [155]

тозчас града да защитят.

Там вече рицари ранени

той виждал; други пък пленени

били… Оставали малцина

(навярно към петнайсетина), [160]

които годни били в бой

да влязат… Виждайки как той

се готви стръвно за атака,

без даже нито миг да чакат,

оръжието си те взели [165]

и срещу своя враг поели:

— Сеньор, — му рекли те — със вас

ще сме до сетния си час!

— Благодаря — отвърнал той —

но първо ми кажете кой [170]

ще ми посочи откъде

ще може да ни заведе

там, при врага, та с изненада

да го ударим из засада.

Тук няма смисъл да стоим. [175]

— Тогава нека да вървим

към прохода при онзи лес.

Там враговете още днес

ще минат с плячката, която

ще са заграбили. Когато [180]

навлязат в просеката тясна

(тя и за нас ще е опасна!),

ще можем да се справим с тях,

ще станат те за срам и смях.

Тогава Елидюк им рекъл: [185]

— Приятели, не ще е лека

задачата, но който иска

победа, той ще трябва риска

на неуспеха да приеме.

И нека да не губим време! [190]

Щом сте васали, застанете

зад мене вкупом и правете

това, което правя аз.

Заклевам се пред всички вас,

че няма крах да претърпите, [195]

ако на мен се доверите.

Ако успеем да надвием

противника, ще се сдобием

заслужено със бойна слава.

Повярвали му те тогава [200]

и до гората го завели,

удобно място там заели,

за да нападнат своя враг,

а Елидюк им казал как

да влязат в схватката, щом той [205]

със вик даде им знак за бой.

Врагът се появил след миг

и Елидюк със силен вик

другарите си призовал

да почнат бой за своя крал. [210]

И всеки с меча взел да маха,

противниците, от уплаха,

съвсем безсилни се видели

и някои се разпилели…

Врагът бил бързо победен, [215]

самият конетабъл в плен

ведно със другите бил взет.

Макар че двадесет и пет

били тез рицари, които

сражавали се във защита [220]

на краля, те със сетни сили

над трийсет рицари пленили

и цялата им плячка взели.

След туй, доволни, че успели

врага си в бой да победят, [225]

накъм града поели път.

А кралят, тюхкайки се в двора,

обзет от страх за свойте хора,

проклинал Елидюк и смятал,

че негова ще е вината, [230]

ако в ръцете на врага

са рицарите му сега.

Тогава тъкмо, отдалече,

със плячка, рицарите вече

задавали се, ала той [235]

видял, че те били на брой

по-много, и не ги познал.

Изплашен, мнителният крал

разпоредил на свойте хора

добре вратите да затворят, [240]

на крепостта да се качат

и със стрелите си да спрат

напредването на вразите.

Но в този миг един вестител

на кон до краля приближил [245]

и най-подробно му разкрил

как Елидюк, героят славен,

смелчакът, който нямал равен,

безпримерно врага сразил

и конетабъла пленил, [250]

как с двадесет и девет здрави

мъже успял сам да се справи

и в плен ги взел… А колко той

ранил бил и убил в двубой!

Излязъл радостният крал [255]

на двора, Елидюк видял,

с победата го поздравил

и топло му благодарил.

А Елидюк, ощастливен,

предал му всички взети в плен, [260]

на кралски хора чест оказал

с трофеи бойни, но запазил

за себе си три яки коня;

а пък на тоя или оня

от плячката по нещо дал. [265]

От срам избавеният крал

тъй подвига му оценил,

че го със почит оградил —

за свой най-верен страж го взел.

А Елидюк му се заклел [270]

в лоялност и със свойте хора

една година служил в двора.

Дочула щерката на краля

как всички подвига му хвалят,

на своя шамбелан доверен [275]

заръчала да го намери

и да му каже, че желае

с героя да се запознае.

Все с неотслабващ интерес

тя чакала от него вест, [280]

най-сетне той й съобщил,

че много радостен би бил

да бъде с нея някой ден.

От свой приятел придружен,

на кон потеглил, за да иде [285]

със дъщерята да се види.

Когато вече приближил,

чрез шамбелан той известил

девойката… Със тон открит,

с достоен, благороден вид [290]

той искрено благодарил

на Гилядон, затуй че бил

удостоен с такава мила

покана. Тя го уловила,

без да продума, за ръка [295]

най-дружелюбно и така

те седнали върху леглото

и доверили си каквото

подсказвала им младостта.

В лицето му се взряла тя, [300]

той видимо й се понравил

и несъмнено й направил

такова силно впечатление,

че тя усетила влечение

към него, а Амур веднага [305]

внушил й, че й се полага

да го обикне. Пребледняла

девойката и не посмяла

със рицаря да сподели

това си чувство: та нали [310]

могъл би той да я намрази.

Ала настъпил край на тази

визита… Елидюк се канел

да тръгва. Как тя да застане

пред него, за да му попречи? [315]

Щом в своя дом прибрал се вече,

той се почувствал, че е в плен

на чара й: бил покорен

от качествата й човешки,

ала въздишките й тежки [320]

го мъчели. Замислен, мрачен,

той се упрекнал за това, че

се виждал с нея чак сега.

И в миг се сепнал: как така

съпругата си е забравил! [325]

Когато беше я оставил

сама и бе на път поел,

във вярност бе й се заклел.

След тежката раздяла тя

не спала никак през нощта. [330]

Но пък на Гилядон тъй много

допаднал Елидюк, ей Богу,

че искала да го спечели.

Щом първите лъчи изгрели,

тя шамбелана призовала [335]

и свойта тайна му признала:

— Ах, Боже, колко съм нещастна!

Във положение ужасно

намирам се: не някой друг,

обикнах аз, а Елидюк, [340]

с геройство възхитил мнозина.

Безсънна тази нощ премина…

Ако и той е днес готов

да ми отвърне със любов

и ми се закълне във вярност, [345]

бих сторила, от благодарност,

каквото сам би пожелал,

дори ще го направя крал.

Пред него съм в такъв захлас,

че ако ме отблъсне, аз [350]

бих сигурно от скръб умряла.

Когато Гилядон изляла

сърцето си пред шамбелана,

той й отвърнал: — Щом тъй стана,

госпожо, щом безспирно този [355]

любовен плам ще ви тормози,

тогаз писмо му изпратете

и го със пръстен придружете,

с красив колан или с ширит.

Ако покаже се честит [360]

от този дар и от писмото,

туй ще е хубав знак, защото,

безспорно, всеки император

би бил ощастливен, когато

узнае, че сте го дарила [365]

с любов.

Но тя се усъмнила

в съвета му: — Не зная как

след този дар ще имам знак,

че ще ме заобича той.

До днес сред рицарите кой [370]

е чакал с дар да го склонят?

Не е било туй никой път,

та бил той влюбен или не.

Да бях аз сигурна поне,

че с мен не ще се подиграе! [375]

Но пък щом можем да узнаем

по действията на човека

какви са чувствата му, нека

последвам вашия съвет.

— Добре! — отвърнал той в ответ. [380]

А тя добавила: — Вървете,

с колан и пръстен го дарете

и поздрави от мен стократно

предайте му. — Най-акуратно

за вас аз всичко бих направил. [385]

И шамбеланът я оставил

сама все още да умува

дали такъв подход си струва

и да се вайка безутешно:

„Как този чужденец успешно [390]

за миг ми завладя сърцето?

Той ще си иде там, отдето

дошъл е… Кой е Елидюк?

Та той ще ме остави тук

да се проклинам до премала. [395]

Нима съм толкоз полудяла,

та щом като един път аз

говорих с него, в този час

съм вече склонна да му дам

сърцето си? Та той за срам [400]

ще ме направи, щом поиска…

Все пак показа се изискан…

Но… жребият е хвърлен. Няма

да има по-нещастна дама

от мен.“ [405]

В туй време шамбеланът,

със пръстена и със колана,

бил вече рицаря открил,

от Гилядон го поздравил

и даровете му предал.

А той, доволен, в тях се взрял, [410]

надянал пръстена на пръста,

с колана си пристегнал кръста,

протегнал в знак на благодарност

към шамбелана малък дар, но

последният не го приел, [415]

със Елидюк си сбогом взел

и нищо друго не му казал.

Щом шамбеланът си излязъл

от Елидюк, той се завтекъл

към дъщерята и й рекъл, [420]

че рицарят я поздравява

със благодарност. Тя тогава

отронила: — Кажете само

дали ще имам любовта му?

— Да… Чувствата си той прикрива, [425]

но всичко май натам отива.

Щом аз предадох му нещата,

той пръстена ви на ръката

си сложи, тури си колана,

ала безмълвен си остана. [430]

И аз го нищо не попитах.

— Дали за знак любовен счита

тез дарове?… Ще е ужасно

надеждите ми да угаснат.

— Не знам… Но все пак той прие [435]

подаръците ви добре.

— Не ме успокоява тази

реакция… Дали ме мрази?

Причина за това той няма…

Но моята любов голяма [440]

дали не го пък отегчава?

Смърт според мене заслужава

тоз рицар, в случай че презре ме.

От днеска за известно време

не ми се ще да му додявам [445]

и нищо не възнамерявам

да предприема ни чрез вас,

нито чрез друг… До онзи час,

когато лично ще призная

пред него как ме мъчи тая [450]

любов. Той докога е тук?

— За ваша радост, Елидюк,

госпожо, имал е покана

от краля в двора да остане

една година. Той приел [455]

и даже му се е заклел

във вярност. Значи щом решите,

ще можете да споделите

тревогите на любовта.

Зарадвала се много тя, [460]

че той остава. Но, уви,

как тя да знае от какви

тревоги този рицар страда?

А имал той една отрада:

за дъщерята да мечтае, [465]

но продължил да се терзае

от чувството си на вина

към собствената си жена.

На нея вярност той дължал,

но как ли би се въздържал [470]

за Гилядон да не се сеща,

да не желае да я среща,

да я прегръща и целува?

Той несъмнено се страхувал,

че страстната любов позор [475]

би му навлякла в този двор.

А пък нали бе дал обет

пред краля133! Все така обзет

от чувства тягостни, той скочил

на коня си и се насочил [480]

към кралския дворец: държал

да види там самия крал,

пък и да срещне дъщеря му.

Но всъщност тази среща само

подтиквала го към палата. [485]

В покоите на дъщерята

току-що кралят влязъл бил

и вече бил се вдълбочил

в игра на шах134. Насреща имал

играч със дарба несравнима; [490]

дошъл бил щерката на шах

да учи. Елидюк към тях

отправил се. Щом приближил,

съвсем учтиво поздравил,

радушно кралят му отвърнал [495]

и се към Гилядон обърнал:

— Ах, щерко, откога желая

с тоз рицар да те запозная!

Той с храбростта си заслужава

честта ти. Ако се сравнява [500]

с петстотин рицари на брой,

пак най-добрият ще е той.

Щом чула, тя се престрашила,

до Елидюк се приближила

и от тези думи окрилени [505]

те седнали встрани, смутени,

без да проронят нито звук.

Пръв заговорил Елидюк

и за дара благодарил:

такъв скъп дар до днес не бил [510]

от никого той получавал.

А тя признала му тогава,

че с този дар му е отдала

сърцето си и би желала

да го приеме за съпруг135. [515]

В противен случай тя за друг

не би се никога сгодила.

— Благодаря ви много, мила

госпожо! Знайте, любовта ви

безпримерно щастлив ме прави. [520]

И аз с любов ще ви отвърна

и в своя дом не ще се върна

преди да прекратим войната.

Пред краля се заклех в палата

да престоя една година, [525]

а след това ще си замина,

ако не се възпротивите.

— Любими, вие ще решите

как да постъпите към мен.

Така сте мил и откровен, [530]

че тези ваши думи вливат

в мен радост, правят ме щастлива.

Над всичко друго ви обичам

и с пълна вяра се обричам

на вас. [535]

След тези обещания,

запазили те миг мълчание,

той в стаята си се прибрал

доволен, че се е държал

към нея честно и достойно

и че ще може най-спокойно [540]

да среща своята изгора.

И си припомнил как наскоро

бил много рицари пленил,

как кралството освободил

и как придворните и кралят [545]

достойнствата му още хвалят.

След туй отпуснал се с надежда,

че всичко се добре нарежда.

В туй време кралят на Бретан,

от ред неволи сполетян, [550]

заръчал Елидюк да дирят.

От вътрешни борби раздиран

бил дворът му, а пък вразите

опустошили му земите.

Той губел замък подир замък, [555]

от никого подкрепа нямал

и го обзело угризение,

че под зловредното давление

на други се е разделил

със Елидюк. Той заточил [560]

клеветниците му в чужбина,

но чувствал, че не може мина,

без своя най-добър васал,

без Елидюк, и настоял

той клетвата си да припомни [565]

и да се върне да помогне

на бедстващия вече крал.

Когато Елидюк узнал,

че кралят му го призовава,

той почнал да се притеснява, [570]

и смут усетил душегубен,

защото бил безумно влюбен

в девойката, а пък и тя

споделяла му любовта.

Необуздани чувства в тях [575]

бушували, но те до грях

не били стигнали: в целувки,

в подаръци и във милувки

намирали си утешение.

Тя чувствала едно тежнение — [580]

да бъде негова любима,

без да допуска, че той има

във собствения дом жена.

„Защо дойдох във таз страна? —

се питал тъжно той. — За зло ли [585]

аз водих бой, търпях неволи?

Тъй стана, че към дъщерята

на краля тегли ми душата,

а и тя влюбена е в мен.

Сега се виждам задължен [590]

да тръгна. За един от нас

настъпи гибелният час…

Пък и за двама ни… Без време

васалският ми дълг зове ме:

пред краля аз обет поех, [595]

а пред жена си се заклех

във вярност… Трябва да замина

и то преди една година

да съм изкарал в таз страна.

Любимата си за жена [600]

да взема? Всъщност няма как:

религията този брак

не би допуснала136. Не бива.

Но пък душата ми се свива,

като помисля за раздяла. [605]

Да, Гилядон би ме разбрала,

че съм в ужасно положение.

Ще взема някакво решение,

след като поговоря с нея.

Тя сигурно добра идея [610]

ще ми даде. На траен мир

се радва дворът тук подир

спечелените с мен воини.

А моят крал през тези дни

е във беда137… Туй значи, че [615]

преди тоз срок да изтече,

ще тръгна. Трябва да говоря

с любимата си и ще сторя,

щом и пред нея дадох клетва,

каквото тя ме посъветва.“ [620]

И той пред краля се явил

и му нещата обяснил:

за доказателство му дал

бележката от своя крал.

Монархът много съжалявал, [625]

че Елидюк си заминавал,

предложил му да се откаже

срещу земи и злато… Даже

трезора си му предоставил

и казал, че ще го направи [630]

наследник на една третина

от двора, ако не замине

и продължи да служи тук.

— За Бога! — рекъл Елидюк. —

Аз моля ви да разберете, [635]

че моят крал е днес в несрета

и че на помощ се надява.

Под клетва аз ви обещавам,

че с рицарите си веднага

ще дойда, ако се налага. [640]

Добрият крал се съгласил

с тез доводи, благодарил

на Елидюк, че вярно, с чест

е служил в кралството до днес,

възнаградил го най-богато [645]

с коне, със кучета и злато,

с коприни, за да се облича.

Но Елидюк не го увличал

разкошът, твърде скромен бил.

Накрая с краля споделил, [650]

че с неговата щерка иска

да разговаря, като с близка.

Повикал кралят свой придворен

и му заръчал да отвори

покоите на дъщеря му. [655]

Девойката като че само

туй чакала: тя го приела

и в стаята си го въвела.

Той й изложил най-напред

тревогите си и съвет [660]

от свойта мила пожелал.

Ликът й мигом пребледнял

и тя изгубила съзнание.

А той изпаднал в отчаяние,

едва сподавял свойте вопли, [665]

целунал устните й топли,

притиснал си я до сърцето

и тъй я задържал, дордето

любимата му се свестила,

а после тихо рекъл: — Мила, [670]

за Бога, чуйте ми молбата.

На вас обрече ме съдбата,

и смърт сте, и живот за мен.

Съвет ви искам в тоз момент,

защото свързва ни обет [675]

да сме си верни занапред.

Уви, дългът ми ме застави

да се сбогувам със баща ви,

но пряко волята ви няма

да тръгна, колкото голяма [680]

да е възникналата нужда.

— Любими, щом не съм ви чужда,

тогава ме вземете с вас.

Тук ще умра от мъка аз.

Той нежен поглед й отправил [685]

и рекъл: — Мила, пред баща ви

аз клетва за една година

положих. Ако с вас замина,

би значело да я погазя.

Заклевам ви се, че ще спазя [690]

поетия пред вас обет.

Определете занапред

ден, в който да се видим пак,

и аз ще ви докажа как

държа на рицарската чест. [695]

На вас принадлежа от днес.

Като го чула как се врича

и колко силно я обича,

девойката се съгласила

и ден за среща обявила. [700]

След туй халки си разменили

и с много скръб се разделили.

Той през морето път поел

попътен вятър го завел

в родината. Отишъл в двора, [705]

там кралят, неговите хора

зарадвали му се. А щом

завърнал се във своя дом,

най се зарадвала жена му.

Но Елидюк си мислел само [710]

за своята любов: бил мрачен

и много тъжен, затова че

любимата била далеко.

Без нея как да му е леко?

Съпругата от туй държание [715]

изпаднала във отчаяние

и го попитала: — Ах, мили,

във грях ли са ме обвинили?

Дали злосторната мълва

не е причина за това? [720]

Пред свои и пред чужди даже,

ако е нужно, ще докажа,

че винаги ти вярна бях

и никога не влязох в грях.

— Не, драга, — рекъл той тогава, — [725]

не те аз в нищо обвинявам.

С проблеми тежки е заето

безспирно кралството, в което

аз бях: пред краля се заклех

и обещание поех [730]

да се завърна пак, защото

и там глава надига злото.

Щом тука мир се възцари,

аз няма седмица дори

да чакам… Тъй съм разтревожен, [735]

че днес едва ли нещо може

да ме зарадва. Аз на крал

съм твърдата си дума дал.

За мен над всичко е честта.

Какво могла да каже тя? [740]

Отишъл Елидюк веднага

при своя крал да му помага,

за да се справи с враговете,

и дал му най-добри съвети.

А кралят, трогнат, за отплата, [745]

на него поверил земята

на кралството. Но… наближавал

денят на срещата. Тогава

той и войната прекратил,

и бунтовете потушил, [750]

защото щял да тръгва скоро.

Но не поканил много хора:

взел шамбелана (той бил вече

в интимния му кръг въвлечен

и знаел личната му драма), [755]

взел от роднините си двама

(допадали му те безмерно)

и щитоносците си верни.

Поискал да се закълнат

езиците си да държат [760]

и с тях потеглил през морето.

Щом наближил дотам, където

бил най-очакван, най-желан,

той пратил своя шамбелан

при милата си със вестта, [765]

че се е спрял пред крепостта

и че предлага, щом нощ слезе

над замъка, тя да излезе

извън града със шамбелана,

а Елидюк щял да застане [770]

съвсем наблизо, за да има

възможност своята любима

да срещне. С колко нетърпение

очаквал той туй мигновение!

И шамбеланът, преоблечен, [775]

неузнаваем крачел вече

към стаята на дъщерята.

А щом се вмъкнал крадешката

при нея, той я поздравил

и й веднага съобщил [780]

къде е Елидюк. Сломена,

неизразимо натъжена

била тя, но от новината

отпуснала й се душата,

от радост чак се просълзила [785]

и го с целувки наградила:

нали когато падне мракът,

любимият й ще я чака.

Приготвила се бързо тя

за тръгване, а щом нощта [790]

над стихналия замък слязла,

ведно с вестителя излязла

извън предела на стените.

Страх бил й завладял гърдите,

но неотклонно тя вървяла, [795]

загърната със наметало,

в чудесно облекло, богато

бродирано с най-чисто злато.

Едва на хвърлей на стрела,

край гъстата гора била [800]

издигната ограда: тук

отдавна чакал Елидюк.

Веднага той от коня скочил,

към идващите се насочил

и с радост невъобразима [805]

целунал своята любима.

А после всички полетели

в галоп към Тотнес. Там видели

на пристана закотвен кораб

и рицарят със свойте хора [810]

качили се, за да отплуват.

Ветрец попътен им издувал

платната, по вълните бели

те към желаните предели

се носели… Ала когато [815]

брега да стигнат, силен вятър

на корабчето връхлетял,

платната му за миг раздрал,

а те, обзети от тревога,

на помощ призовали Бога, [820]

а също и свети Никола138,

за милост взели да се молят

и Божията майка с вяра,

че няма смърт да им докара

тоз вихър. Бедстващите хора [825]

не знаели какво да сторят.

Та как при корабокрушение

да се надяват на спасение?

Но вик надал един моряк:

— Сеньор, нима ще видим бряг, [830]

щом като взел сте с вас жена,

която само на злина

могла би да ни обрече?

Нали мнозина знаят, че

сте женен — имате съпруга, [835]

а водите в дома си друга,

напук на святата ни вяра,

на клетвата ви пред олтара.

Ако я хвърлим в глъбините,

ще се поукротят вълните [840]

и сигурно ще се спасим.

— Подлец! — със гняв неизразим

отвърнал Елидюк в ответ. —

Млъкни, мерзавецо проклет!

И скъпо би му той платил [845]

за думите, ако не бил

зает девойката любима

да утешава… („Значи имал

жена!“)… И тя от скръб в сърцето

и от талазите в морето, [850]

припаднала, лице опряла

на Елидюк. Той за умряла

я взел и във сълзи облян

прегърнал нежния й стан.

Докопал след това веслото [855]

и с удар силен по челото

свалил моряка на земята,

със яд го хванал за краката

и го през борда запокитил

на произвола на вълните. [860]

Заел се Елидюк тогава

сам кораба да управлява

и много скоро съумял

да стигне бряг. Когато спрял

на пристан, хвърлил тежка котва [865]

и почнали да се приготвят

да слизат. Но и в този час

девойката била в несвяст,

отпусната и пребледняла,

и всички вече за умряла [870]

я мислели. В плен на скръбта,

и Елидюк в тоз миг смъртта

желаел вече: най-добре

било би с нея да умре.

Та как живял би занапред? [875]

Той се обърнал за съвет

към спътниците си: в кой кът

девойката да пренесат?

Щом тя е дъщеря на крал,

ще трябва с пищен ритуал, [880]

във манастир, с богослужение,

най-подходящо погребение

на нея да й отредят.

Какво могли да му рекат

най-близките му приближени? [885]

Нали и те били втрещени…

А всъщност недалеч оттук

бил замъкът на Елидюк

с имота му. Околовръст

простирал се един лес гъст, [890]

сред който от света далече

четирийсет години вече

в параклисче отшелник сам

живеел. Често пъти там

бил Елидюк. Защо и днес [895]

да не проникне в онзи лес?

И той предложил да отидат

в леса отшелника да видят

и нея там да погребат.

А щом се в двора приберат, [900]

от своите земи той щял

да задели не малък дял

за манастир. Там след години

послушнички и монахини

за нея ще се молят Богу. [905]

На свойте приближени строго

да пазят тайна наредил,

на кон и Гилядон качил

и всички тръгнали на път.

Не бил отдалечен лесът, [910]

те бързо стигнали дотам

открили търсения храм,

повикали те многократно,

почукали и на вратата,

но кой да иде да отвори, [915]

на повика да отговори?

Един от тях все пак успял

да влезе вътре и разбрал,

че тоз отшелник неизвестен

умрял бил: гробът му бил пресен. [920]

Другарите на Елидюк

предложили да бъде тук

погребана, но той ги спрял

и казал: — Първо бих желал

да чуя от по-мъдри хора [925]

какво е най-добре да сторя,

та този малък кът свещен

да бъде облагороден

и да се изгради тук храм.

Сега ще я оставим там, [930]

срещу олтара… В небесата

да й приеме Бог душата!

След туй приготвили легло

от горното й облекло

и я положили излеко [935]

като покойница на меко.

С неизразима скръб в сърцето,

любимият й по лицето

целунал я и промълвил:

— Приятелко, Бог ме убил, [940]

ако доспехи пак надяна!

Защо ли жив аз да остана

на този свят? Защо погубих

живота ви, защо се влюбих

във вас? Уви, ако така [945]

не ме обичахте, сега

кралица щяхте да сте, мила.

Но… вече ни е разделила

смъртта. Аз, скъпа, взех решение

монах да стана, утешение [950]

в молитви всеки ден да диря

на гроба ви, тук в манастира.

Щом Елидюк оттам излязъл,

на своя шамбелан той казал

във замъка му да върви, [955]

жена му за да извести,

че вкъщи връща се след ден

и че е много изморен.

Добрата вест ощастливила

жена му, тя се пригласила [960]

съпруга си да срещне мило,

ала сърцето й се свило,

защото той не я прегърнал,

със нежности не й отвърнал

и все студено се държал. [965]

Щом сутрин станел, недоспал,

на меса неотклонно ходел,

а после из гората бродел,

параклисчето посещавал

и се безкрайно удивявал, [970]

когато милата си гледал:

тя не била мъртвешки бледа,

а все тъй бяла и червена139.

С душа от скърби изтомена,

той молел Господа безспир [975]

духът й да почива в мир.

А след молитвите се връщал

почти незабелязан вкъщи.

Жена му се поусъмнила

и на прислужник наредила [980]

съпруга и да проследи;

тя щяла да го награди,

коне, пари да му даде,

ако той разбере къде

по цял ден Елидюк е бил. [985]

И тъй, прислужникът открил

как през гъстака се провира

мъжът й, как пред храма спира,

как влиза вътре, как излива

в молитви свойта скръб горчива. [990]

Тозчас завърнал се слугата

и тайно споделил с жената

как тъжно молел се мъжът й,

как той самият бил покъртен,

когато слушал как той стене. [995]

Съпругата, озадачена,

предложила: — Я нека ида

и аз параклиса да видя.

Мъжът ми се приготовлява

при краля днес да заминава. [1000]

Не много време, всъщност, мина,

откак отшелникът почина;

мъжът ми много го ценеше,

но надали за него щеше

да бъде чак тъй натъжен. [1005]

В следобеда на този ден

отишъл Елидюк в палата,

а пък жена му и слугата

към манастира път поели

и чак в параклиса се спрели. [1010]

Върху леглото тя видяла,

ще кажеш роза разцъфтяла,

девойката. Щом я отвила,

съпругата се изумила

от дългите й пръсти нежни [1015]

и от ръцете белоснежни.

Едва сега разбрала тя

причината за горестта

на Елидюк и промълвила:

— Ах, погледнете тази мила [1020]

девойка с лик същински бисер;

навярно моят мъж скърби все

заради нея, непрестанно…

Не ми изглежда никак странно,

че по умрялата той страда. [1025]

Така красива, толкоз млада,

тя предизвиква съжаление

и в мен. Едва ли утешение

бих имала и аз самата.

От силна мъка във душата [1030]

съпругата се просълзила

и да се вайка продължила.

Но невестулка в този миг

пребягнала със кобен вик,

на клетницата по снагата, [1035]

замахнал със кривак слугата

и ударът тъй силен бил,

че той на място я убил.

Ала след малко дотърчала

и дружката й. Щом видяла [1040]

как другата по гръб лежи,

тя взела първо да кръжи

наоколо, един път с крак

побутнала я, после пак,

но всуе… Затова решила [1045]

отново да й вдъхне сила,

да иде във леса за цяр,

за билка със вълшебен дар.

Тя не след дълго се прибрала,

със зъби ален цвят държала [1050]

и на убитата в устата

напъхала го. Щом жената

видяла как се тя свестила,

към спътника си се извила

и рекла: — Я вземи тояга, [1055]

за да я спреш да не избяга,

той я подгонил, тя не спряла,

ала цветеца изтървала.

Жената тутакси го взела

и над девойката се свела [1060]

в устата й за да го пъхне,

в очакване тя да въздъхне,

да се привдигне, да отвори

очите си, да проговори.

И точно както пожелала, [1065]

тъй случило се140: — Май съм спала

предълго време, Боже мили…

Щом устните й промълвили

това, съпругата му много

зарадвала се: — Слаба Богу, [1070]

че билката така помага!

Кажете откъде сте, драга?

А тя й рекла шепнешката:

— Госпожо, аз съм дъщерята

на Логърския крал. За жалост, [1075]

сърцето си дарих изцяло

на хубавеца Елидюк.

Разбрах, когато идвах тук,

във бащината му страна,

че ме е мамил, че жена [1080]

законна в своя дом той има.

Покруса непреодолима

ме сполетя и аз припаднах,

излъгана и безотрадна;

той ме заряза в таз чужбина [1085]

незнайно по каква причина.

Щом вярва на мъже жената,

тя значи няма ум в главата141.

— Приятелко, аз съм жена му —

отвръща другата. — Той само [1090]

за вас си мисли, по вас страда

и вече никаква отрада

не чака. Идва всеки ден

във този храм, опечален,

да ви погледа пак и пак. [1095]

А аз, като го виждах как

измъчва се, го проследих

и в таз обител ви открих.

Ах, как се радвам, че сте жива!

Бих искала да сте щастлива [1100]

с мъжа, комуто сте дарила

сърцето си, девойко мила.

В дома му ще ви заведа,

а него ще освободя

от брачния обет… Пък аз [1105]

ще вляза в манастир тогаз.

И тя изпратила слугата

да иде бързо във палата

мъжа й да предупреди

за станалото. И преди [1110]

да падне непрогледна вечер,

в дома си Елидюк бил вече,

там сварил своята любима,

почувствал радост несравнима,

с целувки нежни й покрил [1115]

лицето и благодарил

на своята добра съпруга.

Щом го видяла как на друга

любов и нежности отдава,

тя доверила му тогава [1120]

обзелото я намерение

той част от своето имение

да й даде за манастир

и там тя да намери мир:

нали църковните канони [1125]

и възприетите закони

на никой мъж не разрешават

по две жени да притежава142.

А Елидюк й отговорил,

че твърдо е решен да стори [1130]

каквото искала жена му.

И той се съгласил не само

да й отстъпи от земите,

а предоставил и парите,

с които построила тя [1135]

параклиса, обителта,

без да пести нито пари,

нито земя, нито гори.

Издигнала тя манастира

и се заела да набира [1140]

послушнички и монахини.

Щом станали те трийсетина,

в обителта ги тя прибрала

и там свой орден основала.

А пък мъжът й, след една [1145]

разкошна сватба, за жена

любимата девойка взел и

те дълго време си живели

в любов и щастие, каквито

едва ли някой е изпитал. [1150]

Раздавал той пари безчет

и правел добрини навред…

Отпосле двамата решили

и своя дух, и свойте сили

на Господа да посветят: [1155]

край замъка, в прекрасен кът

издигнал Елидюк голям,

богато обзаведен храм,

във него свойте средства вложил,

събрал приятели набожни [1160]

и с тях поел обет пред Бога

на църквата, дордето могат,

да служат предано и честно.

Но Елидюк счел за уместно

при първата жена да прати [1165]

и втората — и таз, която

обичал той над всичко друго.

Веднага двете му съпруги

сприятелили се, дори

държали се като сестри. [1170]

А и самата Гилделюк

окуражила Елидюк

да служи Богу беззаветно…

Та ето как мъжът и двете

жени останали си мили [1175]

и Господу се посветили143;

разменяли си доста често

чрез свои пратеници вести,

със чест живели на земята

и тъй дочакали смърт свята. [1180]

За тримата се песен пее

и споменът за тях живее

в Бретан… И аз със своя стих

навеки ги обезсмъртих.