Куртоазни новели-ле

Изпълва ме негодувание,

когато някое предание

не е разказано надлежно!

Сеньори, чуйте как прилежно

Мари предава свойте песни! [5]

Тя разказвачка е известна

и ред похвали заслужава!

Ако се някой отличава

с талант и си спечели слава,

завистниците не престават [10]

със клеветите си обидни.

Те като кучета ехидни

нахвърлят се на него злостно

да го ухапят смъртоносно.

Напук на клюки и закани, [15]

аз никога не ще престана

да върша съвестно, умело

започнатото вече дело.

Ще ви представя доста сбито

историите, от които [20]

бретонците сюжет са взели

за куртоазните новели.

Съгласно текста33, за встъпление

ще следва кратко изложение

на низ от епизоди славни, [25]

развили се в Бретан отдавна.

Бретанската земя34 тогава

в мир и война се управлява

от крал Хоел, за чест на трона.

Сред преданите му барони, [30]

прославили се в този двор,

бил и леонският35 сеньор

Оридиал. Той бил баща

на щерка с рядка красота,

наречена Ноган. Но имал [35]

баронът и свой син, на име

Гижмар: навред той бил признат

за най-красив и най-сърцат.

Гижмар порасъл, възмъжал,

баща му го във двора дал [40]

заветен дълг да изпълнява

пред своя крал. И той тогава

със преданост, с добри привички

спечелил любовта на всички.

Хоел младежа оценил, [45]

в сан рицарски го посветил

и го дарил за поощрение

с най-хубавото снаряжение.

Когато да напусне двора,

Гижмар пред дворцовите хора [50]

голяма щедрост проявил.

След туй, където и да бил,

във Лотарингия, в Анжу,

в Гаскония и в Поату,

или в Бургундия голяма, [55]

той всички убедил, че няма

друг рицар тъй красив и смел

и в битките така умел.

Ала Природата сгрешила

и го жестоко ощетила: [60]

безчувствен бил към любовта.

Не вярвам някъде в света

да е живяла хубавица

(омъжена или девица),

която леко любовта му [65]

отхвърлила би, стига само

галантност да е проявил.

Един ли път Гижмар е бил

задирян от жени прекрасни,

но той показвал безучастно, [70]

че му е чужда любовта.

За тази негова черта

той неведнъж бил укоряван.

… Обвеян със завидна слава,

синът във бащината къща [75]

при близките си се завръща.

Минава месец… Една вечер

той почва да се стяга вече

на лов да иде из гората.

Със пукването на зората [80]

попада страстният ловец

сам по следите на сърнец.

Викачи с кучета се втурват

подире му по стръмна урва,

Гижмар ги следва с лък в ръката, [85]

готов да пусне тетивата.

Сърна с рогата на елен

изскача от леса зелен,

със свойто малко и минава

пред погледа му… Вой надават [90]

копоите и настрана

се стрелва бялата сърна36.

Гижмар опъва лък умело,

улучва я в самото чело

и я поваля на земята, [95]

Ала след рикошет стрелата

пронизва на Гижмар бедрото.

От коня слиза той, защото

от раната безмерно страда,

залита за момент и пада [100]

върху поляната зелена,

където гърчи се ранена

сърната. Тя с човешки глас

говори му: — Уви, след час

аз ще умра заради тебе. [105]

Ала дано и твоят жребий

не бъде, рицарю, по-лек.

Дано да не намериш лек

за раната си: ни знахари,

ни корени, нито отвари [110]

дано не бъдат в състояние

безименното ти страдание

да спрат или да облекчат.

Ще дойде най-подир часът,

когато влюбена жена [115]

ще те спаси от таз злина37.

Заради теб тя ще изпита

любовни теглила, каквито

не са познати досега.

Но, рицарю, и ти така [120]

ще страдаш от любов по нея

и всички ще благоговеят

пред чудото на любовта ви.

Сега е ред да ме оставиш;

простено да ти е от мен! [125]

От думите й поразен,

Гижмар се пита где и как

да търси цяр за своя крак,

защото инак ще умре.

Но той си знае най-добре, [130]

че не е срещал по земята

до днес красавица, която

сърцето му би запленила

и раната му изцерила.

Затуй с най-близките си хора [135]

той иска да си поговори

и праща тутакси слугата

да ги предизвести в гората.

А после с ризата си бърже

успява здраво да превърже [140]

окървавения си крак,

на коня си се качва пак

и през зелената дъбрава

Гижмар насочва се направо

към ширналата се лъка, [145]

достига до една река

и през тревите избуяли

добира се до морски залив;

там вижда кораб, който вече

подготвен е за рейс далечен [150]

и не след дълго ще отплава.

Величествено се развяват

копринените му платна,

а пък от външната страна

ни фуга виждаш, нито сглобка38 [155]

и всеки нит и всяка скобка

са от най-ценен абанос.

Върху високия му нос

блестят два свещника от злато,

с украса толкова богата, [160]

че струват цяло състояние.

Под тяхното очарование

Гижмар недоумява как

възможно е на този бряг

да акостира морски кораб. [165]

Навярно там си има хора

да пазят скъпия товар.

От коня свлича се Гижмар,

на кораба се качва трудно,

но колкото и да е чудно, [170]

от хора — никаква следа.

А във самата му среда

съглежда прелестно легло

(от чисто злато то било),

а за изящния му фриз [175]

кост слонова и кипарис

използвали — според канон

от времето на Соломон.

Това легло било застлано

с покривка от златотъкана [180]

коприна. Спалното бельо

в пари едва ли би могло

да бъде оценено точно.

Не бих могла да не посоча

възглавницата, на която [185]

ако си прислониш главата,

и скръб, и страх да изживееш,

не ще изобщо побелееш.

Гижмар, привлечен от леглото,

отпуска се съвсем, защото [190]

от болката се чувства смазан.

Когато става, се оказва,

че корабът морето пори,

и той не вижда що да стори,

как с тази рана да поеме [195]

на път в това приятно време39.

По всичко вече си личи,

че няма да се облекчи

теглото му; все по-жестоко

боли го раната дълбока. [200]

Горещо Богу40 той се моли

да го избави от неволи

и всячески да му помага.

След туй в леглото пак си ляга…

Преди да се смрачи небето, [205]

пристига във страна, където

за тегобата си Гижмар

най-сетне ще намери цяр.

На този край е господар

един владетел доста стар, [210]

а пък жена му — хем красива,

хем умна и благочестива.

Как ревност да не го разяжда!

У кой старик не се обажда

туй чувство, щом помисли само, [215]

че може да е с друг жена му.

Кой би могъл да си представи,

че без надзор ще я остави!41

Той за жена си отредил

градина, но я заградил [220]

владетелят от три страни

с високи мраморни стени,

с единствен изход към вълните,

но там през нощите и дните

пазач будувал без да мига. [225]

Дотам могло да се достига

със кораб само. В този кът

той наредил да построят

параклис и чудесна стая

(в света по-хубава не зная) [230]

и там държал да престоява

жена му, за да надзирава

как тя прекарва свойте дни.

Върху четирите стени

били картини окачени. [235]

На тях била изобразена

богинята на любовта

Венера как изгаря с яд

Овидиевия трактат

с рецепти срещу любовта42,

предупреждавайки света [240]

че те са вредни и измамни.

А таз богиня завеща ни

да пазим чувството свещено

и да му служим най-почтено,

че то на всичко устоява. [245]

Като в затвор там пребивава

на тоз ревнив старик жената.

Той бил вменил на дъщерята

на своята сестра (една

девойка, пълна с добрина) [250]

с жена му да стои, когато

той обикалял из страната.

В туй време никой нямал право

оградата да преминава.

Ключа за портата държал [255]

един свещеник побелял,

защото като мъж не ставал.

Той в тайнствата я посвещавал,

разлиствал всеки ден псалтира

и яденето й сервирал. [260]

Веднъж, след обедния сън,

съпругата била навън

и из градината зелена

разхождала се, придружена

от племенницата красива. [265]

В морето взрени, те откриват,

че кораб носи се към тях,

съпругата я хваща страх,

понечва даже да избяга,

ала девойката веднага [270]

я спира и я убеждава

да продължат и тя склонява.

Така, разхождайки се, двете

достигат пристана, където

току-що корабът е спрял. [275]

Девойката палто и шал

набързо от гърба си снема

и без да губи много време,

се качва на дошлия кораб,

но там не вижда други хора [280]

освен един младеж заспал,

съвсем отпуснат, пребледнял43.

— Горкичкият! Умрял е явно —

си казва тя и незабавно

при господарката се връща, [285]

долага й, а тя отвръща:

— Държа да ида там и аз…

Ако той мъртъв е, тогаз

свещеника ще призовем

и тука ще го погребем [290]

по нашенски. В противен случай,

от него лично ще научим

как сполетяло го е злото.

Когато стигат до леглото,

така пленена е жената [295]

на рицаря от красотата,

че вече толкова нещастна

се чувства и скърби безгласно

за младостта опропастена.

Разстроена и натъжена, [300]

с ръка гръдта му тя допира

и забелязва, че пулсира

с нормални удари сърцето…

Той е все още жив! И ето,

че мигом рицарят унил [305]

събужда се и поздрав мил

отправя с радост към жената,

разбрал, че скоро на земята

ще стъпи неговият крак.

А тя със погледа си благ [310]

отвръща на учтивостта му

и дръзва да попита само:

— Отде сте? Лов или война

ви води в нашата страна,

младежо? — Не, нищо подобно… [315]

Ще ви разкажа най-подробно

за случилото се със мен.

В Бретан, госпожо, съм роден…

Отидох днес на лов в гората

сърна ударих, но стрелата, [320]

за жалост, взе, че рикошира

във моето бедро и мира

не дава ми таз рана люта.

А пък сърната, едва чуто,

прокле ме в сетния си час [325]

да не намеря нивга аз

лек за ужасната злина,

дордето някоя жена

не дойде да ме изцери.

Напуснах гъстите гори, [330]

видях в пристанището кораб,

мъчително се качих горе

и той потегли, без да знам

в каква посока. Тука сам

на руля няма да се справя, [335]

затуй към вас молба отправям,

госпожо, милост проявете

и в таз беда ми помогнете.

А дамата в ответ му рекла:

— На помощ бих ви се притекла, [340]

сеньор, ала над всичко тук

господства моят стар съпруг,

ревнивец, който под надзор

в градината като в затвор

държи ме. Изходът е пазен [345]

от изключително омразен

свещеник (триж да е проклет!).

Аз може с месеци наред

там да стоя, с години даже,

ако свещеникът не каже, [350]

че разрешава ми да мина

извън проклетата градина.

Тук непрекъснато съм с тая

девойка, но си имам стая

с параклис за богослужение [355]

и ви отправям предложение

да ви дадем подслон при нас,

за да се грижим тъй за вас,

че да не е далеч денят,

когато пак ще сте на път. [360]

Гижмар с признателност приема

да бъде с тях известно време

и те подават му ръка,

за да се вдигне на крака.

След туй го в стаята отвеждат [365]

и тъй нещата пренареждат,

че той да легне на леглото

на племенницата, защото

е отделено чрез преграда.

За госта, който още страда, [370]

вода във златен съд наливат,

чевръсто раната промиват

и я превързват с ленен плат.

Разбира той, че в този свят

не би могъл да се надява [375]

на всеотдайност чак такава.

Така си мисли и когато

вечеря дават му богата,

а раната като че ли

съвсем престава да боли. [380]

Но друга рана той усеща,

защото дамата с гореща

любов го тъй възпламенява,

че гостът още продължава

да страда, но от нова язва. [385]

На племенницата той казва,

че на очите му сън тегне

и че желае да си легне.

Тя го оставя и отива

при господарката красива, [390]

в която, както и в Гижмар,

гори любовният пожар.

Гижмар, останал сам в кревата,

си мисли с трепет във душата:

„Какво ли ми е причинило [395]

това невиждано горнило?

Та мене ме очаква тлен,

ако не бъда изцерен

от дамата. Какво да сторя?

Ще ида с нея да говоря, [400]

защото моето спасение

от нейното благоволение

зависи. Ако с тон надменен

се отнесе тя спрямо мене,

тогава ще умра от мъка, [405]

ще излинея като в пъкъл“.

Но след една въздишка тежка

той казва си, че ще е грешка,

ако отиде да я моли…

Защо сам своите неволи [410]

не се опита да надмогне?

Кой чужд човек ще му помогне?

Кошмарна нощ изкарва той

без лъч надежда, без покой;

безспир му се въртят в главата [415]

чертите фини на жената:

изящната уста, косите,

лицето, огънят в очите…

Дори нарича я „любима“.

Да знаеше, че в нея има [420]

подобни чувства и че тя

е в мрежите на любовта

заради него, вероятно

по-поносима и приятна

била би неговата болка. [425]

Но как да разбере доколко

и дамата по него страда?

А тя, отпаднала, с досада

посреща слънцето изгряло,

след като никак не е спала. [430]

Като я гледа как примира

девойката сама разбира,

че на съпругата сърцето

е в плен на чувството, което

не дава ни сън, ни покой. [435]

Дали пък влюбен е и той?

Щом дамата благочестива

на църква сутринта отива,

девойката си наумява

да види с рицаря що става [440]

и до леглото му присяда.

Той се показва изненадан,

че е самичка, и я пита,

въздишайки с тъга нескрита:

— А дамата, девойко мила, [445]

защо така бе подранила?

А тя отвръща му: — Сеньор,

поне за мене няма спор,

че в нея влюбен сте и вие.

Защо е нужно да се крие, [450]

че ви привлича тази дама?

Щом любовта ви е голяма

и двамата сте тъй красиви,

полага се да сте щастливи.

Той мигом си признава: — Да, [455]

така съм влюбен, че беда

туй чувство ще ми довлече,

ако не ми се притече

на помощ някой… Ах, бъдете

така добра и ми кажете [460]

как да постъпя в любовта,

за да избегна гибелта.

Тя бърза да му отговори,

че и за двамата ще стори

каквото случаят налага44. [465]

След литургията веднага

жената иска да отиде

във стаята си, за да види

как чувства се младежът мил,

с любов сърцето й ранил. [470]

Девойката, щом я съглежда,

повиква я и я отвежда

при рицаря: пред него тя

да си разкрие любовта.

Учтиво те се поздравяват, [475]

но вътрешно се притесняват…

„Как тъй аз, рицар непознат,

ще кажа, че съм кандидат

за любовта й! Няма как

да не ме вземат за глупак… [480]

Ще ми рекат да си отивам“.

Щом някой болката си скрива,

как би могъл да има вяра,

че няма туй да му докара

и по-голямо зло дори? [485]

Отвътре раната гори,

щом любовта ни е ранила:

природата ни е дарила

със болест страшно упорита.

Едни за нищо не я считат, [490]

играят с нея като с малка

и проста детска залъгалка,

от цвят на цвят фриволно тичат

и с лаври евтини се кичат.

Не е туй любовта мечтана, [495]

а само фалш, разврат, измяна.

За истинска любов ти можеш

и ум, и съвест да заложиш.

Гижмар е влюбен и той знае,

че от подкрепа се нуждае, [500]

ала не му ли провърви,

ще трябва да се примири:

да се прости със любовта.

Все пак той има смелостта

да каже: — От любов по вас, [505]

госпожо, ще издъхна аз.

На любовта ви се надявам

и мисля, че не заслужавам

да ме отблъснете. — Ах, драги, —

отвръща тя с усмивка блага, — [510]

поставяте ме в положение

едно прибързано решение

сега да взема. Не, не мога.

— Госпожо, моля ви, за Бога,

към мене милост проявете [515]

и за словата ми простете.

Знам, че щом лека е жената,

за да си повиши цената,

тя не приема отведнъж

закачките на някой мъж: [520]

да не си той въобразява,

че лесно тя му се отдава.

Ала ако достойна тя е

и кандидата възжелае,

на любовта му ще откликне [525]

и искрено ще го обикне:

ще оценят — и той, и тя —

насладите на любовта.

Когато се обичат двама,

от много думи нужда няма. [530]

А дамата туй чака само:

уверена в искреността му,

целувка в отговор му дава.

Какво ли друго им остава

освен в любов да се забравят, [535]

тъй както влюбените правят,

когато много се обичат!

Една година тъй изтича…

Но всичко има край, защото

върти Фортуна колелото45, [540]

едни издига, други сваля,

ту нещо прави, ту разваля,

и на любовната им тайна

тя слага край… В едно омайно,

ала фатално утро лятно, [545]

обхваната от неприятно

предчувствие, тя го целува

и казва: — Много се страхувам,

че може тук да ви открият,

любими, и да ви убият. [550]

Ужасно ще е да умрете.

Ако пък жив се отървете,

навярно в ново увлечение

потърсил бихте утешение,

забравяйки за мойта болка. [555]

— Госпожо, знаете ли колко

обидно е това за мен?

Дано не видя хубав ден,

ако за миг помисля само

любов да имам с друга дама. [560]

— Но трябва да ме уверите,

като си ризата свалите, —

му казва тя. — Ще вържа аз

здрав възел в долната й част.

Ако един ден млада дама [565]

развърже го, с любов голяма

дарете я!… Ще го приема…46

За миг той ризата си снема,

и тя завързва я така,

че никоя жена с ръка [570]

не би могла да я развърже,

а после му я връща бърже.

На свой ред и Гижмар желае

да види предана ли тя е,

на кръста й коланче слага, [575]

с токата леко го пристяга

и казва й, че би я дал

на този, който би успял

с ръка да й свали токата…

След всичко туй със плам в душата [580]

целува я ощастливен.

За жалост тъкмо този ден

един слуга на господаря

внезапно в стаята ги сваря,

владетеля предупреждава, [585]

а той все още дотогава

по-неприятна новина

за собствената си жена

не бил дочул. Съпругът взима

от близките си хора трима [590]

и с тях до стаята отива,

с взлом влизат вътре и откриват

любовника. Обзет от бяс,

той заповяда им завчас

да го убият. Но Гижмар [595]

не трепва пред съпруга стар,

докопва прът голям от бор,

използван явно за простор,

та ако някой му посегне,

от удара да не убегне. [600]

Взрян в него, старият съпруг

го пита как е влязъл тук,

какъв е, по каква причина

той е попаднал в таз градина.

Гижмар разказва как тъй става, [605]

че дамата го приютява,

как със стрела ранил сърната,

как тя предсказва му съдбата

и как дотук на кораб стига.

Съпругът слуша, без да мига, [610]

но може ли да хване вяра?

Ако е тъй, той ще накара

Гижмар веднага да отидат

на място кораба да видят,

разчитайки на госта дните [615]

да свършат скоро сред вълните.

Така и правят: там пристигат,

на кораба младежа вдигат,

на борда стъпва той и ето,

че се понася през морето [620]

към своя роден край. Обаче

съвсем покрусен е и плаче,

че неговата мила дама,

уви, на кораба я няма,

и към Всевишния отправя [625]

молитва да не го оставя

да стигне жив до своя бряг,

ако не отреди му пак

да види своята любима.

Обзет от горест несравнима, [630]

той стига пристана, отдето

е тръгнал с кораб през морето.

Там слиза и поема пеш,

но вижда, че един младеж

е яхнал хубав кон и води [635]

друг кон от най-добра порода.

Гижмар го тутакси познава

и го по име назовава,

а момъкът обръща взор,

съглежда своя млад сеньор, [640]

когото търси, и веднага

жребеца на Гижмар предлага

и тръгват двамата на път

в дома си да се приберат.

Там всички хора (млади, стари; [645]

и родственици, и другари)

се радват, че се е завърнал.

Но гледайки го все посърнал,

те му подхвърлят, че е време

съпруга вече да си вземе, [650]

а той със мъка на душата

отвръща им: — Бих взел жената,

която възела развърже

на ризата ми. — Много бърже

узнават в цялата страна [655]

вестта, но никоя жена

да го развърже не успява.

А с дамата какво ли става?

Затваря я мъжът ревнив

в един донжон от мрамор сив [660]

и там тя ден и нощ въздиша

и страда… Как да се опише

едно безименно мъчение,

което трае в продължение

на повече от две лета! [665]

Как тя да заглуши скръбта

и онзи непреодолим

копнеж по рицаря любим!

„Гижмар, защо така зловеща

оказа се онази среща? [670]

Тъгата ми е тъй голяма,

че предпочитам да ме няма

на този свят. Прости ми, Боже,

че бих избягала, да можех,

за да потъна там, където, [675]

уви, погълна го морето“.

Тя до вратата приближава,

не вижда нито ключ, ни брава,

и без изобщо да се спира,

чак до морето се добира, [680]

където веят се платната

на кораб, който за скалата

привързан е с въжета здрави.

Там иска тя да се удави,

подтиквана от мисълта, [685]

че тук намерил е смъртта

Гижмар. На кораба се качва

и прави няколко разкрача,

треперейки, но без да спре

да мисли, че е най-добре [690]

в морето да потърси мир…

През морската безкрайна шир,

поел курс към Бретан далечен,

се носи корабът й вече.

В зори той стига замък чуден, [695]

където е отдавна буден

сеньор Мериадук, защото

повел е той война жестока

със свой съсед. Но щом надниква

и вижда кораб, той извиква [700]

на шамбелана си да идат

на кораба. И що да видят:

красива дама — и те в нея

се вглеждат като в дивна фея.

Безкрайно радостен изглежда [705]

Мериадук. Щом той отвежда

красавицата в крепостта,

го осенява мисълта,

че е от знатен род… Такава

безумна страст го завладява, [710]

каквато в този свят едва ли

могла би друга да запали.

Тогава с дамата красива

при своята сестра отива

и я на нея поверява. [715]

Сестрата щедро надарява

дошлата в замъка й дама

и й оказва чест голяма,

но тя е все тъй натъжена.

Мериадук, с душа ранена [720]

и от любовен плам обзета,

разкрива що му е в сърцето,

но си остава неразбран.

А тя дарения колан

показва му, като се врича, [725]

че никой друг не ще обича

освен мъжа, който успее

токата й да разкопчее.

Той казва й, обзет от яд:

— Един млад рицар в този град, [730]

със вързана на възел риза,

понякога, като излиза

сред хората, твърди, че няма

да вземе за съпруга дама,

която не успее бърже, [735]

без нож, тоз възел да развърже.

Да не е вързан той от вас?

При тези думи тя в несвяст

изпада и напред залитва.

Той я прихваща и опитва [740]

с ръка токата да отвори,

но не сполучва да го стори.

Мнозина други научават

за случая, но не успяват,

уви, да й свалят токата. [745]

Най-сетне идва ден, когато

Мериадук организира

турнир със цел да ликвидира

ненавистния си съсед.

Той кани рицари безчет, [750]

но най разчита на Гижмар,

неустрашим приятел стар,

защото, ако се наложи,

той само с меча си ще може

победа в боя да спечели, [755]

подкрепян от стотина смели

и силни рицари най-лични,

калени в боеве епични.

След като с почести безчет

Гижмар е в замъка приет, [760]

Мериадук го нагостява,

след туй сестра си призовава

да дойде с тази, по която

весден копнее му душата.

В премени чудни, за ръка [765]

се хващат двете и така

те влизат в празничната зала.

А дамата, печална, вяла,

щом името Гижмар дочува,

се тряска, мисли, че сънува, [770]

изпада на часа в несвяст.

Сестра му спуска се тогаз

и хваща я… Гижмар се взира

в лицето й, дъхът му спира

и сам се чуди и се мае: [775]

— Аз луд ли съм? Нима това е

любимата ми, тази, дето

навеки ми плени сърцето

и всеотдайно ме обича?

Не, не, жените си приличат… [780]

Греша навярно, няма как

тя да е тука. И все пак

това е моята изгора

и трябва с нея да говоря.

До нея той се приближава, [785]

целува я, но не посмява

да издаде дори и звук.

Поглежда ги Мериадук

озадачено, след това

изрича, кимвайки с глава: [790]

— Сеньор Гижмар, дали ще може

сестра ми възела тъй сложен

на ризата ви да развърже?

Гижмар не възразява: бърже

донасят ризата. Тогава [795]

той на девойката я дава,

опитва тя безрезултатно

и връща ризата обратно.

А дамата е тъй смутена,

дордето гледа тази сцена, [800]

защото възела познава,

ала се много притеснява

да не се тайната разкрие.

— Госпожо, а защо и вие

не пробвате се на свой ред? — [805]

й казва, от тъга обзет,

Мериадук… Не е хич мъчно

това за нея и тя сръчно

развързва го. Най-изумен

е рицарят във тоз момент: [810]

— Нима сте моята любима? —

възкликва той, но още има

невяра в неговия глас. —

Ако е истина, тогаз

ще трябва да ме уверите, [815]

госпожо, като разрешите

да проверя какъв колан

пристяга кръшния ви стан,

как е токата закопчана.

С ръка напипва той колана [820]

и вън от всякакво съмнение

й казва: — Чудно приключение

събра ни и то точно тук.

Как тъй сте у Мериадук?

Разказва му подробно тя [825]

за мъките, за горестта,

за всичко, що е преживяла,

как от затвора е успяла

да се измъкне, та вълните

да я избавят от тъгите, [830]

как после с кораб през морето

е стигнала дотам, където

Мериадук я бил открил,

как той обикнал я, как бил

готов на всичко, стига само [835]

тя да приеме любовта му…

Гижмар разбира, че сега

не е моментът за тъга

и колебание: той става

и горд, пред всички заявява, [840]

с нескрита радост във душата:

— Сеньори, ето я жената,

която толкова обичам.

Мериадук, пред вас се вричам

да служа тук две-три години, [845]

ако склоните да замине

и моята любима с мен.

Мериадук е възмутен:

— Войната беше тежко бреме,

но туй, що искаш ти от мене, [850]

е още по-неприемливо.

На карта слагам всичко живо,

но дамата ще бъде моя

дори със риск да падна в боя.

На рицарите си веднага [855]

Гижмар нарежда да се стягат

за път. Пред нищо се не спират

участвалите във турнира:

те искат с него да вървят

и до един му се кълнят [860]

във вярност… Още тази вечер

Гижмар бил с хората си вече

при рицаря, срещу когото

Мериадук за бой се готвел.

Решен на всякаква цена [865]

да му помогне в таз война,

Гижмар потеглил призори

със свойте конници добри

в галоп към крепостта, в която

Мериадук държал войската, [870]

готов за идното сражение.

При първото си нападение

Гижмар, уви, се провалил,

понеже замъкът здрав бил.

Тогаз обсада предприел [875]

и не след дълго той довел

до недоимък и до глад

живеещите в този град.

Щом и Мериадук убил,

без да се бави, той решил [880]

да тръгне с радост несравнима

на път със своята любима47.

По този разказ за Гижмар

днес песен пеят млад и стар:

ту с нежна арфа си пригласят, [885]

ту звън на рота48 ги унася.