Къде отиде тя

Девета глава

На следващата сутрин видях Сид в гастронома, който се помещаваше в партера на нашата сграда. Купуваше нещо за ядене — хляб, консерви с готови супи и пушена сьомга — макар че всичко това можеше да го вземе на половин цена от пазара, отдалечен от нас само на пет минути пеша.

— Значи си определил среща на Рита — заговорих го аз.

Той въобще не реагира така, както очаквах.

— Не е кой знае каква работа — промърмори Сид с леко раздразнение. — Просто искам да я разведа наоколо. Това е всичко.

Сега той ми се стори в по-добро настроение, приличаше на човек, на когото му е излязъл късмета, и въпреки всичките му приказки, надежди и опити за самоизтъкване най-после бе успял да се срасне с ролята, в която винаги досега го бях възприемал — на дребен неудачник, който упорито се старае да се уреди нейде, независимо по какъв начин. Неволно си спомних какво впечатление ми беше направила неговата квартира при малобройните ми посещения в нея: навсякъде беше разхвърляно и неугледно, имаше куп мръсни чинии в мивката, наляво и надясно бяха преметнати дрехи, отчаяно нуждаещи се от пране и гладене. Основното мебелиране всъщност представляваше задигнати от улицата кашони от мляко на прах, а дъските по пода и корнизите под прозорците отдавна плачеха за едно яко изтъркване и излъскване. На всичкото отгоре стъклата на всички прозорци бяха засенчени наполовина, та в стаите се прокрадваше едва-едва странна, слаба, жълтеникава светлина.

— Както и да е — добави той. — Всичко това не ме засяга.

Чакаше ме доста внушителна по обем работа около подготовката ми като преподавател в университета, но просто не можех да се заставя да седна зад бюрото и да се заловя за работа. Всичко ми изглеждаше неприятно или казано с други думи: беше ми докривяло, сякаш моите работи досега се бяха развивали по някакъв нормален, обичаен начин, но изведнъж бе станала някаква грешка, нещо се бе пречупило, сам не знаех точно какво, за да се озова в това странно състояние. Ето, дори времето навън се промени до неузнаваемост, буквално за една нощ: изведнъж се стопли, замириса на пролет, като че ли се случваше някакъв необясним обрат на въздушните потоци в атмосферата, та снеговете веднага започнаха да се топят неудържимо, а тук-там извън града и в градските квартали се появиха раззеленени участъци. Разбира се, те бяха осеяни с отпадъците, натрупани през дългите зимни месеци. Край спирките около Хурон, към които се откриваше изглед от прозорците на апартамента, продължаваха да стоят камари от мръсен сняг, струпан там от хората, грижещи се за чистотата в града. Вярно, че и тези купчини сняг вече бяха започнали да се топят, но доста бавно, слой след слой, сякаш нещо ги принуждаваше непрекъснато да отстъпват назад. Само след няколко дни изпод тях вече се показваха натрупаните чакъл и мръсотия, останали непокътнати под снега през последните седмици и месеци.

Позвъних по телефона на леля Тереза, за да й кажа, че няма да мога да си дойда за Великден.

— О, ти ли си? — учуди се тя, сякаш й бяха нужни сериозни усилия, за да измъкне моя образ от хранилищата на паметта си. Започваше да ми се струва, че след като не бяхме разговаряли в продължение на няколко години, аз вече не бях член на фамилията.

— Поздрави всички от мен — заръчах й аз.

— Добре. Явно не можем да те доведем тук насила, щом сам не го искаш.

Във вторник пропуснах учебните си часове в университета, защото целия ден посветих в търсенето на подарък за рождения ден на Рита. Обиколих толкова много магазини за сувенири, че накрая им изгубих края. Най-много време посветих на бижутерските и антикварните магазини, но нищо не ми се стори подходящо. Или всичко ми изглеждаше натруфено, или подозирах, че подаръкът ми може да се изтълкува неправилно. Продавачите се надпреварваха да ми предлагат съдействието си, отрупваха ме със съвети и идеи, но нито един не спечели одобрението ми. Беше ме обзела някаква непозната досега пристрастеност да открия най-подходящия подарък, който щеше да улучи единствено правилната нота и да подскаже, че не съществува по-добър избор. Накрая, макар и твърде импулсивно, взех окончателното си решение — спрях се на един много елегантен часовник, съответно и много скъп, с една дума толкова претенциозен, че още докато продавачката го опаковаше, аз вече започнах да се укорявам за лекомисленото си изхвърляне. Не беше уместно да го поднеса на Рита в нейния дом, ако обаче направех този жест в моя апартамент, би изглеждало още по-неудобно. Затова просто го напъхах в една пластмасова торба, така както си беше в кутийката от бижутерския щанд, и го заврях в гардероба си.

Неусетно започна да се свечерява. Никак не ми се искаше да се прибера у дома и неволно да се засечем с Рита, когато се е запътила за срещата си със Сид. Затова се качих в колата и гневно я подкарах. Улиците обаче се оказаха задръстени заради невероятно оживения трафик в пиковия час. По едно време се озовах насред досадно задръстване, проточило се надолу чак до брега на езерото. Уморен, реших да се отбия в близкия малък парк. Ала пропуснах алеята за отбивката и така бях принуден отново да се кача на магистралата. Към края на най-дясното платно преживях миг на истинска паника — един огромен камион едва не връхлетя изотзад върху колата ми. Фаровете му блеснаха ослепително, сирената му избуча с все сила и тогава, за щастие, аз успях да се размина с фучащата грамада на броени сантиметри от яката му броня, да извъртя волана, да нагазя в крайпътния чакъл и чак там да ударя спирачките с въздишка на облекчение.

Зад мен веднага спря някакъв друг автомобил. Един брадат мъж, облечен в дебело палто, изскочи от него и се доближи до моя прозорец.

Сърцето ми още биеше до пръсване.

— Наред ли е всичко? — запита ме той.

— Мисля, че да.

— Много близо преминахте покрай камиона.

Измери колата ми със загрижен поглед. Май не му се вярваше тази лъскава, обемиста, старомодна кола да е моя собственост. Може би се опасяваше, че я бях откраднал и че сега се спасявам от полицията чрез паническо бягство. Самият аз образно си представях как изглеждам в неговите очи през булото на страха, макар и ръководен единствено от добри намерения: можех да се окажа всякакъв, окаян нехранимайко или неизлечим психопат или пък — най-лошото — опасен бандит, способен на всичко.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Благодаря.

Подозрението, недвусмислено изписано в очите му, ме изнерви дори повече от току-що преживяния инцидент. Като че ли внезапно бях изгубил всякаква вътрешна представа за това кой съм. За миг си се представих така, както ме възприемаше този непознат, като някакво неизвестно, но безкрайно подозрително същество, като някаква неясна заплаха.

Хванах първия изход от прекалено натоварената днес магистрала и веднага завих на север. Изведнъж ми хрумна да се отбия при моя приятел Майкъл, макар че не се бяхме виждали от есента. Отне ми още половин час шофиране, докато прекося улиците в по-стария квартал на града, а после да изкача наклона, обграден с евтини магазини за мебели и скромни махленски бакалии. Накрая се добрах до неговото предградие. Гледан отдалеч, този остров с ниски постройки, които приличаха повече на летни вили, оформяше съзвездие от дребни блещукащи светлинки, като някакъв защитен купол, надвиснал над долината.

Майкъл излезе до градинската врата, поклати глава недоверчиво и се затътри назад с олюляване, като че ли сега ставаше от сън.

— Отбих се, защото ми беше на път на връщане от университета — излъгах аз.

Телевизорът във всекидневната работеше, но останалата част от нея тънеше в мрак. Нямаше нито разхвърляни в коридора играчки, нито от задната стая се чуваше бебешки плач.

— Влизай. Добре, че се отби, та да се видим най-после.

Предложи ми бира. Последвах го в кухнята. Очаквах да я заваря в окаяно състояние. Но всичко там се оказа изчистено и добре подредено, сякаш само там се очакваха гости.

— Сузи ме напусна — призна ми Майкъл, без въобще да го бях попитал. — Стана преди два месеца.

— О, така ли?

Последва неловка тишина. Седяхме пред бирите си край кухненската маса като двама натрапници, като две външни лица, чието място явно не беше там.

— Какво точно се случи? — не издържах и го попитах накрая.

— Нали знаеш как става. Отначало не обръщаш внимание на признаците, а после се оказва прекалено късно. Тя беше хубаво младо момиче, когато се оженихме и така нататък. Мисля, че е започнала да се чувства опустошена, все едно че никога не е живяла свой живот. Само че за детето е много лошо, пък и за всички останали.

Започна да стъкмява нещо за вечеря, даже малко се попрестара — наизвади какви ли не консервни кутии с храна, след което дойде ред на домакинските съдове. Вършеше всичко толкова предпазливо и внимателно, сякаш се притесняваше да не наруши грижливия ред, царуващ в кухнята. Аз пък неволно си припомних колко пъти през миналата есен тримата бяхме вечеряли тук и как спокойно си отпивахме от домашното вино.

— Мисля да се върна отново в града — заяви той. — Няма смисъл да държа толкова голяма къща като тази. Просто не е за сам човек. Особено след като баща ми побърза да вдигне наема веднага, след като Сузи си събра багажа. Така възприема той тези неща.

Поговори ми малко за плановете си, за това, с което възнамерява да се заеме, за новопридобитата си свобода, ала веднага ми стана ясно, че заминаването на Сузи го е сломило съвсем. Бебето им вече би трябвало да е навършило една годинка — това ми напомни той, като добави, че най-много го измъчва тишината в къщата. Било безкрайно потискащо да се прибере вкъщи и инстинктивно да очаква да чуе бебешки плач, който обаче така и не отеквал в пустите стаи.

— По едно време тя повика майка си да помага, да се грижи за бебето, докато Сузи е на работа. Но ние с майка й не се погодихме. Аз все не се разбирах както с нейното семейство, така и с моето, впрочем. Имах чувството, че се превръщам в някакъв парий, който е отритнат от всички.

Баща му, макар че така и не одобрил брака му, станал още по-неразговорлив след раздялата на Майкъл и Сузи. Такъв си бил той открай време, обясни ми Майкъл. Преди двадесет години дори лишил от наследство по-голямата сестра на Майкъл, понеже забременяла извънбрачно. Тя накрая се омъжила и си намерила съвсем прилична работа, а освен това родила още деца. Ала през всичките тези години баща й нито веднъж не й проговорил.

— Трябва сам да го преживееш, за да можеш да го проумееш. Какъв мозък трябва да притежаваш, за да отхвърлиш тъй безжалостно едно от децата си. Но с нас беше малко по-различно: преди две години със Сузи заминахме за Италия и там се случи да се заговоря с една старица, която ми разказа, че майка ми вече била бременна със сестра ми, когато се омъжила. На всичкото отгоре до мен стигнаха и клюки, че сестра ми не била от баща ми. Всичко тогава започна да придобива смисъл, макар и дълбоко налудничав. Само като си помислиш, че през целия си живот не сме подозирали тази истина. Дори и сестра ми не знаеше.

Можех да си представя селото на родителите на Майкъл, самотно свряно сред околните планини, с унили каменни къщи, и баща му — мрачен и меланхоличен млад мъж, изтерзан заради ограничените си възможности.

— Честно казано — продължи Майкъл, — все си мисля, че всъщност тъкмо заради това Сузи ме изостави. Защото започна да вижда в мен подобие на баща ми. Тя така и не му прости това, което той стори на сестра ми. Но е смешно да се предполага, че и аз бих постъпил така. Дори би трябвало да се очаква да реагирам точно по противоположния начин. Все пак мога да си представя на каква болка и на какво унижение е бил подложен баща ми в миналото. Явно това е заслепило разсъдъка му.

Излезе, че двамата с Майкъл не се оказахме чак толкова различни — бяхме обвързани със сходни семейни ангажименти и се подчинявахме на същите условности, заплетени от едно също потапяне в мрака и греха. Може би всички семейства бяха като нашите, страдаха от едни и същи проблеми и заради тях бяха такива, та независимо от различията в крайна сметка резултатите бяха едни и същи.

— А какво става със сестра ти? — внезапно ме попита Майкъл.

— О, всичко е наред.

— Още ли се виждате?

— От време на време. Но е малко по-сложно.

— Винаги е така.

Стана късно. Майкъл ми предложи да ме откара с колата си до спирката на метрото.

— Аз съм с кола — отклоних поканата му. — Старата кола на баща ми.

— Нещо като подарък?

Не му бях разказвал никога за смъртта на баща си. Не ми се струваше разумно да споделям това с него, но вече ми се струпаха твърде много мъчителни натоварвания.

— Нещо подобно.

За кратко спряхме на стъпалата пред къщата. Време беше, казах си аз, да споделя с него какво преживявах; но ме спря предчувствието, че времето неумолимо напредва и че скоро ще дойде пределът, отвъд който вече няма да мога да споделям с него.

— Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — казах му аз.

— Благодаря.

Подкарах към къщи. Беше се постоплило, станало почти пролетно. Въздухът засипваше хората с ухания, които зимата досега бе потискала. Сред тази топлина и влага топящите се камари от мръсен сняг по паркингите и в крайпътните канавки изглеждаха някак чужди и анахронични. Спомних си, че като дете в Италия по това време на годината понякога се случваше да бродя сред околностите на селото заедно с моя приятел Фабрицио, за да търсим все още запазени снежни преспи, сгушени сред по-високите планински склонове, и да си играем така сякаш беше още зима, докато далече долу под нозете ни, в долината, пролетта вече бе обагрила всичко в зелено. Тогава ме обземаше едно доста особено чувство за дезориентация, може би заради неестествеността на ставащото, заради този тайнствен преход между сезоните, когато се прекрачва някаква неясна граница между зимата и пролетта.

В апартамента на Сид лампите още светеха. Останах дълго в колата, паркирана до отсрещния тротоар, бях прикрит в мрака, въпреки яркото улично осветление, нямо загледан в прозорците му. Забелязваше се някакво движение зад закритите му с вестници прозорци, мяркаха се нечии неясни силуети, които не можех да разпозная. После светлините една по една започнаха да угасват, докато накрая остана само една, най-слабата, при това трепкаща, може би от свещ, която хвърляше дълга сянка към един от прозорците, който досега бе останал в полумрака. Сякаш някой бе взел свещта, за да я отнесе в най-отдалечената стая.

Леглото на Сид беше разположено точно над моето. Когато водеше жени в квартирата си, скърцането на пода ми изпращаше сякаш кодирани съобщения — ала не толкова хаотичните шумове, колкото едва доловимите, ала многозначителни потрепвания, нещо между скърцане и най-обикновено трептене, нещо като въздишка, отшумяваща в сградата както когато покрай нея преминава трамвай. Накрая тялото ми се научи да регистрира почти инстинктивно тези издайнически звуци, заедно със странната комбинация от отвращение и възбуда. Случваше се тези шумове да ме будят посред нощ и трябваше да изчакам да заглъхнат, докато мен ме обземаха смущаващи сексуални сънища.

Изчаках навън още десетина минути, после станаха петнадесет, после още, докато седях в колата, със спуснат прозорец и включено радио, смучейки жадно цигарите, както не ми се бе случвало от най-ранните ми младежки години. Накрая се изкачих до апартамента си по противопожарната стълба и веднага се отправих към леглото.