Къде отиде тя

Трета глава

Изтекоха почти три седмици, преди отново да видя Рита. Все едно, че я пазех като награда, която не съм заслужил. Но дните неумолимо се нижеха, а аз все така не смеех да я потърся. Накрая започнах да изпитвам вина, че я избягвам толкова упорито. Винаги така се случваше с нас, вечно очаквах и отлагах, а после ме налягаше усещането, че трябва всичко да започвам от самото начало, защото нищо не бива да приемам за гарантирано.

Накрая Рита ме изпревари, като първа ми позвъни.

— Мислех, че си много зает в университета — започна тя.

— Така е, в общи линии.

Поканих я на вечеря, но заедно с Елена, разбира се. Не се бях виждал с Елена, откак заминах за Африка, но тя — поне на пръв поглед — съвсем не се бе променила, оставаше си такава, каквато винаги си е била. Е, все пак имаше някакви незначителни промени: русата й някога коса сега бе придобила светлокафяв или по-скоро немного тъмен червеникав оттенък. Но иначе можеше да мине просто за по-зряла версия на онова момиче, което за пръв път видях преди толкова много години в училищния двор на „Сейнт Майкъл“, когато тя се сприятели с Рита. Елена пак си оставаше все така стройна и изящна, с великолепна дълга коса и преждевременно развита за годините си, свежа и младееща, все още разнасяща своето очарование като някакъв свой скъпоценен дар от Бога.

— Вече започнах да си мисля, че се стараеш да ме избягваш — заговорих аз, опитвайки се да звуча светски и леко закачливо, но думите ми прозвучаха по-скоро като обвинение.

— Просто очаквах поканата ти. Това е всичко. — Спогледаха се заговорнически с Рита, сякаш споделяха някаква своя шега, неразбираема за останалите.

Бях приготвил масата за вечеря в тясната си всекидневна, която приличаше по-скоро на преддверие към спалнята ми. Но поне таванът беше доста висок, та придаваше някак си по-официален вид на цялата обстановка. Ние скоро се почувствахме също както при някогашните събирания в дома на семейство Амхърст в Мърси за традиционните неделни обеди. Дори се възцари, макар и само отчасти, атмосферата на принудена фамилиарност.

— Квартирата ти изглежда чудесно — обади се по едно време Рита.

— Благодаря.

По време на вечерята обаче Елена нито веднъж не ме погледна в очите. Вместо това дори когато коментарите й бяха адресирани към мен, гледаше само Рита. Поне няколко пъти се опитах да я въвлека в директна размяна на мнения, ала тя винаги успяваше да отклони темата на разговора. При това неведнъж ловко вмъкваше немного ясен, прикрит и по-дълбок смисъл в думите си, сякаш бе издигнала около себе си някакво невидимо силово поле, през което никой друг освен Рита не можеше да проникне. По едно време, тъкмо се бях заел да прибирам чиниите от масата, тя се надигна от трапезата, за да се поразтъпче из апартамента ми. Огледа всичките ми вещи с неприкрито любопитство — не пропусна нито репродукциите по стените, нито книгите в библиотеката, нито дори дребните украшения, които бях разпръснал върху лавицата над камината. Накрая се върна на мястото си, без да отрони и дума.

Към края на вечерята тя се надигна от масата, за да си тръгне, почти веднага, след като приключи с храненето.

— Сигурна съм, че вие двамата бихте предпочели поне за малко да останете сами — заяви тя на сбогуване, като за пръв път тази вечер се обърна пряко към мен. Дори и сега не си направи труда да прикрие ироничните нотки в тона си.

Когато си тръгна, ние се почувствахме като деца, отървали се най-после от родителите или надзорниците си.

— За какво беше всичко това? — възкликнах недоумяващо.

— Елена си е такава. Винаги преиграва в реакциите си.

— Че на какво толкова имаше да реагира? От години не сме се виждали с нея.

— Ако искаш да узнаеш цялата истина — тя е обидена, че досега нито веднъж не си й позвънил — тихо заговори Рита, опитвайки да звучи небрежно, все едно че става дума за нещо маловажно. Макар че и тя се изправи, за да ми помогне в отнасянето на последните чинии от всекидневната към мивката в кухнята. — И както вече ти обясних, има навик да прекалява с реакциите си.

Почувствах се странно смутен, като че ли най-после ми бе дадено разрешение и аз да имам някаква роля в живота на Рита.

— Наистина не знам какво да мисля, след като вие така сте се вторачили в мен.

— Нищо особено. Пък и ти си прав, че тя може би се взема прекалено на сериозно. Доста е чувствителна заради това, че е осиновена и така нататък.

— Ама нали и ти си осиновена?

— С тая разлика, че аз по-добре умея да прикривам чувствата си. Това е всичко.

Най-после привършихме с прибирането и почистването. Очаквах тя да пожелае да си тръгне на следващата минута.

— Искаш ли още малко вино? — попитах я аз.

— Не зная. Мисля, че пих достатъчно.

— Нали казват, че във виното е истината.

— Не съм сигурна дали искам да стигам дотам.

Пренесохме чашите си обратно във всекидневната. Рита изу обувките си и се сгуши в единия ъгъл на дивана, отрупан с възглавници.

Така между нас внезапно се възцари незапомнена близост.

— Винаги съм искала да поговорим за нещо — замислено промълви тя. — Още отпреди да заминеш за Африка. За нашата майка.

Тази болезнена тема открай време висеше между нас и приличаше на трудно поносимо бреме. Тя внасяше допълнителна неловкост в отношенията ни, които и без това бяха белязани с толкова много мълчание през всички изминали години. Но именно защото толкова дълго бе старателно заобикаляна, сега темата особено силно ни привличаше и двамата.

— Вината е моя — въздъхнах аз. — Не че случилото се е представлявало някаква тайна или нещо подобно.

— Винаги съм искала да зная как е изглеждала. Никога не съм виждала нейна снимка.

— Ами, бих казал, като теб. С черна коса. Красива.

— Благодаря. Но, моля те, говори по-сериозно.

— Честно казано, понякога дори и аз не мога да си я спомня ясно. Толкова много време изтече.

Мислех да спомена за очите й — много добре ги помнех, разбира се, с тяхната неестествено дълбока чернота, почти напълно черни, макар че това ми хрумна като че ли само за да изтъкна контраста със сините очи на Рита.

— Винаги съм си мислела, че в нейната история е има нещо странно и дори диво — отново заговори Рита. — Да имаш любовна история в село като онова. Все ми се струваше, че се касае за някаква грешка или за нещо подобно, защото хората тогава просто не са смеели да си позволят такива увлечения.

Въобще не попита за баща си. Този въпрос никога дори не беше зачекван, тъй като заради изминалите години изглеждаше някак си отдалечен от нас и станал малко или повече неутрален. Пък и аз много малко можех да й разкажа за него: само беглите слухове, които бях подочул, както и смътния спомен за една сянка, прокрадваща се иззад вратата на обора. В спомените ми той фигурираше не толкова като личност, със своето минало, име, физиономия и всичко останало, а по-скоро като събитие, като нещо, което се е случило между другото и после набързо е забравено.

Стана късно. Предложих на Рита да я изпратя до квартирата й. Вече бяхме изпили доста, ала въпреки това оставахме притихнали. Докато слизаше по противопожарната стълба отстрани на къщата, Рита се препъна, политна и за миг се вкопчи в мен, за да не изгуби равновесие. Веднага я прегърнах, както бях свикнал, когато беше още съвсем малка, толкова ми бе приятно отново да се облегне на мен, крехка и безпомощна като невръстно дете.

— Добре ли си?

— Да. Извинявай.

Закрачихме мълчаливо към нейната квартира. Навън въздухът беше свеж, а бузите на Рита — зачервени от студа.

— Може заедно да отидем на кино или нещо подобно — предложих аз.

— Ще бъде чудесно.

— Какво ще кажеш за този уикенд?

— Мисля, че става. Имам предвид, че ми предстоят контролните изпити по средата на семестъра, но няма да уча до късно вечерта.

— Тогава ще ти звънна — рекох аз.

Тя се засмя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако не изпълниш обещанието си, ще отговаряш пред Елена.

Като се обърна, си казах, че сега в стъпките й се забелязва някаква особена лекота, може би заради това, че се уговорихме отново да се видим.