Къде отиде тя

Двадесет и първа глава

За пътуването си до Вале дел Соле взех кола под наем — един стар „Опел“ с пастелно син цвят. С агенцията за коли под наем ме свърза портиерът на хотела. Този автомобил беше също толкова смрадлив, колкото и целият град наоколо, в него се усещаше същата смес от неясни миризми. На всичкото отгоре двигателят се задави на няколко пъти, докато се мъчех да си проправя път сред предградията на града. Но щом излязох на простор по магистралата, колата сякаш се оживи и започна да работи по-ритмично. Човекът, от когото я наех, търговец на коли, с оредяла коса и мазна усмивка от Трастевере, ми поиска само едномесечна предплата, при това в брой — заяви, че въобще не използва кредитни карти или банкови бордера; дори и паспорта не ми поиска, така че не можеше да бъде сигурен дали няма просто да потегля с колата и никога повече да не я върна.

Извън очертанията на Рим тежкият градски въздух отстъпи пред ясната, чиста провинциална атмосфера. Пейзажът бе залят от слънчевите лъчи. Хълмовете, струпани от двете страни на магистралата, бяха осеяни с невзрачни селца и градчета, живописни, старомодни и странни, подредени като за снимки в туристически пътеводител. Вероятно тези селища не се различаваха кой знае колко от селото, към което пътувах, следователно всяко от тях също притежаваше своята виеща се главна улица, своите кръчми, своята църква на своя най-близък хълм, както и своите старци, насядали по своите балкони на втория етаж на къщата, за да оглеждат всичко, което се случва долу, по прашните улички. И все пак това, което ме порази най-силно като нещо до болка познато, бе тяхната красота, обгръщаща ме като гигантска завеса, зад която се криеше истинската им същност. Гледани от магистралата, те ми се струваха безнадеждно недостъпни; нямаше нито как човек да се промъкне до тях, нито как да се измъкне. Към тях нямаше отбивки за водещи нагоре черни пътища, които да слагат край на лентата от блестящ на слънцето асфалт, за да се потопи пътникът в мистерията, която привидно ги обгръща.

Преминах и покрай манастира Монте Касино9. И сега оголеният хълм се извисяваше величествено, напълно възстановен от опустошението през войната. Подножието му бе скрито сред шубраци, над които имаше само сипеи. Господин Амхърст веднъж сподели с мен, че се е сражавал тук в редиците на американската армия. На мен всичко това ми се струваше като ирония на съдбата — той е бил войник точно тук, когато моят баща е бил още момче, скитащо се из пасищата само на няколкостотин километра от тази местност, а майка ми може би е чувала ехтежа от бомбите чак във Вале дел Соле и си е мислела за младите войници, преминали през нашето село, които после може би са загинали при отбраната на манастира. Сега на върха на хълма се издига новият манастир, изцяло възстановен, една белееща се впечатляваща крепост, до която пътуват много туристически автобуси. Всичко, което се е случило тук, се описва може би само в два-три реда в туристическите пътеводители: толкова и толкова са загинали, тези и тези стени са били срутени и после наново иззидани. Останали са може би само дупките от куршумите, както и някои други второстепенни свидетелства, свързани помежду си по неведом за нас начин.

След завоя при Венафро продължих по широко, наскоро павирано шосе, прекосяващо пищно зеленееща се равнина, а в далечината се синееха множество планини. Това бе пътят, който заедно с майка ми преминахме, за да стигнем до Неапол, откъдето преди две десетилетия напуснахме страната. Сега не можех да го позная, освен само по най-общи и най-смътни признаци. Дори ми се струваше, че всеки друг ландшафт с поле и планини зад него можеше да ми послужи като заместник на този тук, който бавно се разкриваше пред очите ми. Спрях да напълня резервоара край една бензиностанция. Всичко тук бе съвсем нормално, както на всяка друга бензиностанция навред по света: от едната страна имаше барче, за да се изпие по едно кафе, от другата — магазинче, отпред бяха бензиновите колонки, а отзад гаража. С изключение на по-малките размери на колите — тази не много ясно дефинирана отлика за европейщина — аз можех да си представя, че се намирам, където и да е било другаде, на някаква брулена от ветровете магистрала, където наливат бензин в резервоарите, а пътниците спират, за да се подкрепят с кафе или с безалкохолно или просто да се изпикаят. На пътя, доста нелепо, се олюляваше от вятъра огромна жълта табела с надпис на английски: КЕШ ЕНД КЕРИ.

Шосето продължи да се вие, широко, добре подравнено и неотклоняващо се дори когато навлязох сред планините, въпреки че непрестанното се редуваха мостове и тунели, дълги понякога по километър и половина. Чак до билата на хълмовете се виждаха стада с кротко пасящи овце, а дремещите селца се изтягаха сред гънките на склоновете. Но шосето продължаваше все напред, все така целеустремено, сякаш нямаше нищо общо с всичко от двете му страни, сякаш служеше единствено, за да се отминава още по-нататък, просто така, за да се каже, че е бил извървян толкова и толкова път. Движението вече бе замряло, понякога само профучаваше самотен автомобил, забързан в противоположната посока, който блестеше отдалеч на слънцето, а след него оставаше само непоклатимото мълчание на планините.

Чак след пладне се добрах до отбивката за Рока Сека. Тук вече пътят силно се стесни, а завоите зачестиха. Един пътен знак ми съобщаваше, че наближава градчето и аз чак сега усетих как спомените ми се оживиха, как някаква брънка в мозъка ми се пробуди, за да ми подскаже, че някога може би съм живял нейде наблизо. Но пътят продължаваше да криволичи покрай предградията сред жилищни сгради, складове, гаражи, които по нищо не приличаха на онази Рока Сека, която помнех от детството си — скромно селище със схлупени магазинчета и с къщи с дебели каменни стени, здраво притискащи улиците от двете страни. А сега пътувах покрай много по-големи извити сгради от сивеещ бетон. Пред една от тях дори ми се наложи да спра за малко, за да я огледам по-внимателно, докато схвана, че пред мен се извисява модерна църква в някакъв странен архитектурен стил. Беше построена сякаш съзнателно да наподобява кораб, с наклонени стени, а покривът и фасадата бяха тъй килнати, че да изглеждат като нос на кораб. Така приведена, църквата имаше дори заплашителен вид сред иначе семплите предградия, сякаш предоставяше единствения шанс за спасение или бягство.

Стигнах и до познатия ми разклон. Единият път оттук водеше към центъра на града, а другият продължаваше нататък през полето. Един поизтрит от природните стихии пътен знак ми сочеше накъде да поема: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ, 7 км. Значи моето село все още съществуваше — вече разполагах с убедително доказателство. Още имаше време да обърна колата по обратния маршрут и да се опитам да залича всичко, въпреки че до голяма степен вече бях забравил всичко, което бях преживял тук — и този път, по който сто пъти бях пътувал, и тази долина, в която сега бях вперил взор. Вместо това започнах да се оглеждам за отбивката, по която ще мога да сляза долу, до Вале дел Соле. Така неусетно се смъкнах от виещото се на високото, шосе, та само след един завой изведнъж се озовах в края на селото. Само след още една минута преминах покрай плетеницата от каменни къщи и пак излязох сред ширналото се поле. Спрях колата, за да проверя пътния знак, който бях подминал в бързината. На него бе изписано: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ.

Излязох от колата. От мястото, където застанах, селото се виждаше като на длан, проточило се покрай хълма — смесица от сиви и кафяви къщи подобно на стотици други села, покрай които вече бях преминал. С нищо не се отличаваше. Нищо тук обаче не беше както преди: и пътят се извиваше така, както никога не го бях виждал в миналото; и къщите не бяха толкова нагъсто струпани; и църквата над площада не ми беше изглеждала тъй невзрачна. Пък дори и самото усещане за това място… някак си не беше възможно именно тук да съм преживял нещо запомнящо се, нещо значимо. Нима цялата история на моето минало, запечатана в паметта ми, можеше да се помещава в едно толкова окаяно селце, с тези простички къщурки, сгушени в подножието на хълма?

Оставих колата там, където вече я бях паркирал, за да измина пеша краткото разстояние до края на селото. По улиците не срещнах жива душа, с никого не се разминах по пътя си. Къщите имаха вид на полуразрушени, само тук-там бяха позакърпени, макар че понякога се виждаха и нови, с прясна мазилка и даже боядисани, ала много други бяха със заковани прозорци или с килнати покриви и стени. Повечето от онези, които изглеждаха обитавани, имаха цветя в предните дворчета — най-вече здравец, мушкато, хибискус, а край оградите олеандри или рози, греещи в червено и розово. Тези цветя създаваха по улицата атмосфера на някакво очакване, като че всеки момент щяха да започнат снимките на филм, щяха да докарат камерите и мъже, облечени като селяни, щяха да подкарат магарета и кози надолу по улицата.

Край стената на една от къщите имаше каменна пейка. Намираше се на самия край на селото и представляваше просто една тясна сива плоча с издълбано кръгче в средата. От едната й страна се забелязваше дребен белег, по-скоро цепнатина, издълбана може би от ръката на някое момче, скучаело тук с пирон или тел в ръка. Можех дори да го видя, да видя ръката му, можех да усетя как го облива жаркото юлско слънце. За миг пренесох този образ в паметта си, защото ръката на това момче беше моята собствена, а вместо пирон или тел в тази ръка стърчеше монетата от пет лири, подарена ми от някой съсед или от някоя от моите лели. Това беше къщата на дядо ми, онази, която той ми бе завещал, където бях живял, където всичко се бе случило. Ето я вратата с износения праг, ето ги и стъпалата, водещи надолу към обора, ето я пейката, макар че сега не беше такава, каквато я помнех, не вдъхваше вече толкова страхопочитание, а се оказа най-обикновена, реална, нищо неговореща каменна плоча. Мястото обаче не се оказа чак толкова окаяно, както се бях опасявал: покривът още си беше на мястото, стените не бяха помръднали, предната врата още се крепеше на пантите си. Имаше катинар на вратата, сякаш някой се бе опитал да запечати имота срещу всякакви промени и бе решил да не допуска времето да прекрачи този праг.

Чух някакъв звук зад гърба си — един старец зави зад ъгъла, идвайки откъм площада, преметнал мотика през рамото си. За миг ми се стори, че го познавам, че ще мога да си спомня името му, напиращо на устните ми; ала нищо не се получи. Той засенчи с ръка очите си срещу слънцето, за да ме огледа, като приближи, сетне ми кимна леко за поздрав. Сега бе моментът да бъде казано нещо, някакво обяснение за моята поява тук.

Погледът му се отклони към колата, спряна край пътя, очите му се присвиха, за да разчетат написаното на табелата, та по номера на автомобила да стане ясно откъде идвам.

— Търсите ли нещо? — Заговори ме с онази вежлива официалност, пазена само за външни хора, напъвайки се да говори на правилен италиански.

Стори ми се, че ще е прекалено да разкрия кой съм.

— Само се чудех чия е тази къща — смутено отвърнах аз.

— Това е старата къща на кмета. — Това бе титлата, с която открай време бе известен тук дядо ми, „кмета“, защото навремето, при фашистите, за кратко е бил кмет на селото. — От двадесет години стои празна. Марта се грижи за нея, там нагоре по улицата е.

Отново се вторачи в мен.

— От Рим ли идвате?

— Да. Да.

Той още ме оглеждаше внимателно, вслушваше се в акцента ми, преценяваше дрехите ми. Нищо не му подсказваше, че тази къща е важна за мен, ала все пак той искаше да повярва, че по някакъв странен, чужд нему начин тя значи нещо за мен.

— Ако искате да научите повече за тази къща, трябва да говорите с Марта — рече ми той. — Направо по улицата, както ви казах. На номер дванадесети е.

След което се обърна и си тръгна.

Вратата на номер дванадесети зееше широко разтворена. Над нея висеше завеса от пъстроцветни найлонови ленти, да опази поне донякъде да не нахълтват вътре мухите. Дори и тази завеса породи порой от спомени в мен: нали именно тук живееше моята пралеля Лучия, нали тук се бе преместил дядо ми, когато майка и аз заминахме и неговата къща бе запечатана. В неделните дни, когато бях малък, тук се събирахме на обяд — още помнех как вряха казаните над огнището в двора, още помнех уханията на вкусните домашни гозби, празничната атмосфера, която не беше много по-различна от тази по време на неделните ми гостувания много по-късно в дома на семейство Амхърст в Мърси, когато все ти се струва, че времето е спряло.

Чух шумолене от нечие движение вътре, но не можах да видя никого през завесата.

— Може ли да вляза? — провикнах се аз.

— Кой е?

Гласът прозвуча остро и враждебно, сякаш бях прекъснал някаква важна работа. Но преди да успея да отговоря, последва още едно движение и една костелива ръка отметна завесата. Жената зад нея се взря в мен, надигнала глава, понеже едва достигаше до гърдите ми, съсухрена и сбръчкана. Това бе Мария, дъщерята на пралеля ми Лучия — сестрата на дядо ми, която ние всички бяхме свикнали да наричаме просто Марта.

Погледът ми инстинктивно се сведе към крака й и подсъзнанието услужливо ми подсказа онова, което съзнанието ми отдавна бе забравило: че единият й крак беше деформиран по рождение. На единия от глезените й бе прикрепена грубо изработена скоба.

— Аз съм Виторио. Твоят братовчед. Внукът на кмета.

В очите й за миг нещо просветна, сякаш искра на лудост, с каквато тя отдавна ме плашеше, още когато бях дете.

— Е, тогава добре дошъл — рече накрая и неохотно ми стори път, сякаш бях просяк, застанал на прага й.

Щом влязохме вътре, без дума да продума, тя се зае да приготвя кафе върху малкия газов котлон в ъгъла. Аз още чаках изправен край вратата, неуверен как да се държа, ако тя действително разбере кой съм аз или просто реши да ме прикрепи към някакъв свой ред на нещата, с който нямах нищо общо. Стаята ми изглеждаше само донякъде позната — сега имаше кухненски плот край една от стените; но бе запазено старото почерняло огнище, с тлеещи още въглени. От другата страна, където беше по-тъмно, се намираше кътът за сядане със стария диван и няколко плетени стола. Там сега бе поставен и един телевизор, по който даваха може би някакъв американски уестърн, но звукът му бе толкова намален, че едва се чуваше.

Всички прозорци в стаята бяха със спуснати отвън дървени капаци, така че единствената светлина проникваше през полупрозрачните ивици на вратата, висящи там заради мухите, както и от синкавото сияние на телевизора.

— Не зная дали ме помниш от времето, когато бях малък — опитах се да подема някакъв разговор.

Тя продължи да се суети около кафето.

— Ако искаш, седни някъде — подкани ме Марта, като с кимване ми посочи кухненската маса.

Седнах. Едва сега очите ми започнаха да се адаптират към оскъдната светлина, така че най-после успях да се усетя, че в стаята имаше още някой — една старица, настанена на плетения люлеещ се стол пред телевизора. Доколкото можах да видя, тя понечи да се извърне към мен, като опря ръце на облегалките на стола, но ужасно бавно и немощно, след което започна да оглежда стаята в моята посока, сякаш се мъчеше да ме налучка сред някаква гъста мъгла.

— Кой е, Марта?

Ала Марта не й обърна внимание, защото тъкмо сега наливаше еспресото в чашата, която веднага премести пред мен.

— Ако искаш, сложи си захар. Не зная как го пиеш.

Старицата се вторачи в мен за още една минута, но накрая бавно се извъртя отново към телевизора. Можех само да гадая дали тя действително бе пралеля ми Лучия. Струваше ми се невъзможно още да е жива — тя, същата, която ми се струваше безнадеждно стара още докато бях дете. Ала ето че седеше пред очите ми, непроменена, сякаш изтеклите междувременно цели двадесет години бяха за нея просто едно мигване на окото. Не бях сигурен дали ме позна, ако още притежаваше достатъчно разум, за да осъзнае кой бях. Или може би бе засегната от същата загуба на половината си разсъдък като дъщеря си.

Марта още шеташе край кухненския плот.

— Предполагам, че ще искаш да огледаш къщата — рече ми тя. — Поддържам я за теб, точно както пожела дядо ти.

Това бе първият знак, че тя всъщност много добре бе разбрала кой съм аз. И когато всичко се изясни, тонът й, който в началото бях взел за враждебен, по-скоро ми се стори срамежлив. Приличаше на децата, които глупаво се опитват да избягват общуването с хора, които не им се струват добре познати.

— Да, бих искал — отвърнах. — Но няма за къде да бързаме.

Ала тя вече бе дръпнала връзката с ключовете от пирона, забит нависоко в рамката на вратата и остана изправена там, докато ме чакаше да се наканя да стана от стола, след като допия кафето си, разбира се. На мен обаче не ми се струваше благоприлично да не поздравя леля Лучия, преди да напусна нейната къща. Ала в мига, в който оставих празната си чаша на масата, Марта излезе навън през вратата. Длъжен бях да я последвам. Тя пристъпваше забързано, като с една ръка подпираше болния си крак, за да не се спъне по калдъръма на улицата. Щом стигнахме до портата на дядовата къща, сякаш повтаряйки някакъв ритуал, тя избра един по-малък ключ от връзката с ключове, напъха го в катинара и ловко го завъртя. Едва тогава се пресегна към един по-голям ключ от връзката, за да отключи тежката порта.

Пристъпихме вътре. Марта включи лампите. Очаквах да заваря всичко тънещо в прах и разруха, ала първата стая ме посрещна в напълно изряден вид. В средата бе оставена една поолющена дървена маса, а плотът край задната стена бе запълнен с някакви грубо изглеждащи купи, чаши и чинии; до тях бе потъналата в прах порцеланова мивка, както и огнището, отгоре с широката каменна лавица. Всичко това хем го помнех, хем не, защото ми бе до болка познато по някакъв безмълвен, интуитивен начин, ала в същото време ми се стори безкрайно чуждо, смалено и овехтяло, прекалено крехко, за да бъде реално. До това значи се свеждаше моето минало тук, до тази оголена стая, до тези тъжно занемарени вещи, напомнящи за експонати в етнографски музей.

— Водата е спряна — обясни ми Марта. — Има един кран там, в ъгъла на обора, който като се завърти, веднага ще потече от чешмите. Но аз трябва да свърша тази работа, щото ти няма да го намериш.

— Така ли?

Имаше подробности, които явно не бях запомнил добре, като например мраморния под, който все си представях като бетонен. Или че въобще бях забравил за съществуването на малкият страничен балкон, надзъртащ над долината. И че всичко тук е било толкова малко, дребно, със скромни размери, непретенциозно и просто. Имаше и още нещо, по-важно от останалите особености, за което не се досетих веднага, а чак след като се помотах за кратко из стаите — светлината. Когато се разделих с тази къща, в нея нямаше електричество, ето защо бях запомнил всичко тук по съвсем друг начин. Бих могъл да изброя поне десетина отлики, свързани с този факт, ала нямаше смисъл да ги изреждам една по една. Може би бяха прокарали осветление, след като ние с мама бяхме заминали. Но ключовете за осветлението, монтирани край вратите, вече доста поизносени, изглеждаха като че ли винаги са си били тук, на местата си.

— Мислех си, че няма електричество в къщата — промърморих аз.

Марта ме изгледа учудено.

— Електричество ли?

— Искам да кажа лампи по стаите. Не очаквах някой да е живял тук след нас.

— Точно така беше.

— Аха.

Тя ме разведе из останалата част на къщата, разтваряйки пред мен една след друга вратите на празните стаи. Ето я стаята на дядо ми, на приземния етаж, а на горния — стаята на мама и моята стая. Очаквах да ме споходи порой от спомени, ала изпитах единствено същата отчужденост, същото чувство, че паметта ми не се е оказала чак толкова добра или по-скоро е била изтрита, а не само отчасти повредена, след като не можех да разпозная толкова много неща в къщата.

По подовете нямаше никакъв прах, нито по лавиците или мебелите. Дори по таваните нямаше паяжина. Всичко това предизвикваше в мен някакво странно усещане — все едно че съзерцавах гледки от древния Помпей, в който цели стаи, цели къщи дори, че и улици даже са се запазили непокътнати, завинаги застинали във времето от момента на катастрофата.

— Много е чисто — отбелязах аз.

В първия миг Марта само изсумтя нещо неясно.

— Никъде нищо не съм пребоядисвала. Ще трябва сам да се заемеш с това, ако го желаеш, разбира се.

Все по-ясно ми ставаше, че тя бе пазила грижливо това място още от деня, в който е било опразнено, несъмнено като израз на някаква необичайно дълбока преданост към завета на дядо, който в деня на моето заминаване — нищо че тогава бях само едно малко дете — ми обеща, че тази къща ще ме очаква до деня, в който ще пожелая да се завърна. На Марта се бе паднала ролята да се нагърби с тази нелека задача, понеже дядо ми се е доверявал единствено на нея след заминаването на мама. Доколкото си спомням, той е останал до края на живота си прикован към леглото. Нищо чудно Марта да се е радвала, че е успяла да надмогне влиянието на майка ми върху дядо, тъй като именно върху нейните плещи е легнала цялата грижа за него и за къщата му.

Когато се върнахме при външната врата, Марта ми подаде връзката с ключовете.

— Трябва да решиш какво искаш да бъде сторено с къщата — рече ми Марта на излизане. — А засега можеш да останеш да спиш тук или да се приютиш в нашата къща. За мен ще е все едно.

Тя като че се готвеше да ме изостави тук, след като тъй съвестно бе изпълнявала задълженията си пред паметта към дядо. Това напълно й позволяваше да счита дългът си за изпълнен докрай и да вдигне ръце от мен.

— Добре. Но, хм, не съм сигурен. Ако има място за мен в твоята къща. Или поне само за тази нощ.

— Както желаеш.

Загледа се назад към улицата, водеща към нейната къща, сериозна и намръщена, какъвто й беше навикът. Може би дори не беше особено доволна, че е лишена от правото да изпълнява своето многогодишно задължение.

След което останах сам. Това място като че си оставаше заразено от странното поведение на Марта, от нейното необяснимо дълбоко усещане за някаква свята мисия, която тя тъй старателно бе поддържала. Чудех се колко ли много усилия й е коствало да опази тази къща от пълно овехтяване, както се бе случило с толкова много от къщите наоколо. Може би всичко би могло да се обясни със силата на волята й, както и със загрижеността й, че ако тя не се грижи, дядовата ми къща рано или късно ще се окаже безнадеждно занемарена, също като толкова много от съседските къщи и постройките около тях.

Пристъпих навън и се заизкачвах по каменните стъпала, отвеждащи към задната част на къщата, където се намираше оборът. Някой — несъмнено Марта, кой друг — бе поддържал и задната градина. Видях спретнато подредени редици с домати, марули и бакла, че даже и с канавки между лехите, за да тече по-добре водата, изливана с кофата от кладенеца, ама така издълбани, та да се използва наклонът на терена. Страничните стъпала бяха свързани с портата на обора чрез малка тераса от набити в пръста натрошени камъни, които бяха все още здраво закрепени, макар отдавна да бяха покрити с мъх. Дори и тук имаше ключ за осветлението. Изпробвах го и веднага светна крушката, завързана с кабела си горе към една от гредите под покрива на обора.

Цялото помещение напомняше по-скоро за някаква пещера, с влажните си стени и с пода от гола, но отъпкана пръст. Отникъде не проникваше светлина, освен от слабата електрическа крушка. Отникъде не проникваше въздух, освен от цепнатината под портата. Ако нещо се е случило някога тук, то тогава това място е било напоено с миризмите на животните и на оборския тор, така че всичко тук съвсем не е било романтично, а мръсно и смърдящо, което, естествено, би накарало всеки да си свърши по-бързо работата, та по-скоро да се измъкне навън, на чист въздух, на светло. Като изключим няколкото земеделски сечива, струпани в единия ъгъл — мотика, лопата, лейка — цялото пространство бе съвсем празно сега, явно очистено от всичко излишно, до голи стени и гола пръст вместо под, за да бъде предадено изцяло под властта на мухъла.

Приседнах на дънера край портата. Слънцето още грееше, помня, че тук винаги печеше много силно по това време на годината, с онази особена суховата и навяваща дрямка топлина, спускаща се чак от планините. Възможно е в такава жега да забравиш за всичко останало, та да ти останат сили само колкото да се завлечеш до някой слънчев край на близкото пасище, да се проснеш там сред тревата и сладко, безгрижно да заспиш. Самият пейзаж, лениво разпрострял се надолу към долината, сякаш подканяше към пълна забрава. Не бях забравил как се скитах на воля из безлюдните ливади, гъсто обрасли с бурени и храсталаци по краищата, като само тук-там се срещаха малки парцели, засети предимно със зеленчуци или най-много засадени с лози, обработвани с мъка от нашите селяни. Сякаш самото място, с неговата пустош и дивотия, както и цялото село с неговите порутени къщурки, бе овехтяло и потънало в забрава, докато постепенно се бе свличало към вечния сън.

Усетих нечий поглед, вторачен в мен и се озърнах назад към съседската къща. Видях млада жена, изправена там на чардака, гледаща право към мен. Не отклони очи дори когато видя, че и аз я загледах, а продължи да ме зяпа с нескрито любопитство, сякаш й бях познат отнякъде, сякаш инстинктивно предусещаше, че съм от познатия й свят и че не можех да представлявам заплаха.

Предпазливо кимнах леко, само колкото да мине за поздрав.

— Здравейте — изрекох аз.

Тя бе облечена в широки летни дрехи, нахлузила на босите си нозе тежки обувки за работа по полето, които изглеждаха ужасно недодялано под стройните й крака.

— Ти трябва да си внукът на кмета — рече ми тя.

Не бях сигурен дали просто позна наслуки или вече бе плъзнал слухът за пристигането ми.

— Да.

— Добре дошъл.

Беше много красива, едва сега ясно видях това. Косата й, вълниста, черна, дълга с червеникави отблясъци от залеза на слънцето, се стелеше волно разпиляна по раменете й.

— Ти все играеше с по-големите ми братя и сестри — обясни ми тя. — Ама сега те всичките си заминаха.

— Аха.

— Казвам се Луиза.

— Аз пък се казвам Виторио.

— Да. Може би ще се отбиеш някога за по едно кафе.

— Да.

Усмихна ми се. Това бе първият нормален разговор, който водех, откакто бях пристигнал тук, първият признак, че съм добре дошъл.

— Скоро пак ще се видим.

И се обърна, за да влезе вътре.

Вечерях при Марта. Някак си неусетно просто престанах да обръщам внимание на донякъде грубото й държане. След продължителната разходка из околностите аз сякаш отново преоткрих себе си, особено когато се запътих по обратния път на връщането към селото, поуморен, ала преизпълнен с особеното чувство колко свято е всичко за мен тук. И се усещах приютен, закътан, в безопасност. Марта ни настани край масата в кухнята за скромната, набърже стъкмена вечеря. Леля Лучия най-сетне се надигна с пъшкане от любимото си място пред телевизора, довлече се до масата безкрайно бавно. Поне не показа други признаци на старческа немощ.

На масата все ме измерваше с изпитателен поглед, сякаш се мъчеше да намери полагащото ми се място в техния дом.

— Този ли е? — попита тя. — Ама ти не беше ли момчето отпреди, онзи, приятелят на пощаджията? Я му кажи да седне по-наблизо.

Преместих си стола до нейния и поех едната й ръка в своята. Беше покрита с изпъкнали вени, които помнех още от детството си и беше лъщяща и загладена като речен камък.

— Аз съм Виторио — рекох й аз. — Твоят племенник. Ти имаше навика да ми даваш монети по пет лири.

Тя пак ме измери с недоверчив взор от горе до долу, накрая кимна одобряващо, преди да се заеме най-после с вечерята си.

На отсрещната стена на кухнята имаше един стар шкаф, окичен с фотографии в рамки. Имаше една снимка на дядо ми, в униформата му от запаса, спретнато накичен с медалите си от войната. Имаше и на леля Лучия, с един мъж до нея, за който си помислих, че е бил нейният съпруг, макар че аз никога не го бях виждал. По-нататък, в ъгъла, се виждаше фотографията на една млада жена и на дете, застанали пред вратата на някаква къща. Жената изглеждаше бременна.

— Това е от деня, в който заминахте — обади се Марта, като видя накъде е отправен погледът ми.

Жената имаше спокоен, селски вид, беше с дълга черна коса, с безформено отпусната върху корема си широка рокля.

— Не помня тази снимка — рекох аз.

— И да я помниш, и да не я помниш, така изглеждахте тогава.

Едва сега разпознах къщата зад вратата — беше на леля Лучия, тази, в която сега бях дошъл на вечеря. Познах и каменните стъпала, и завесата с найлоновите ивици. Но всичко, което можеше да крие по-дълбок смисъл, беше изрязано от тази овехтяла фотография или беше скрито някъде отвъд периферията й, не обясняваше защо е изглеждала така тази жена, за която Марта тъй упорито твърдеше, че била майка ми. Едва познах лицето й — не ме порази толкова откритието, че беше по-скоро съвсем обикновено, колкото че никак не наподобяваше на идеалния образ, който си бях създал. Тя стоеше там така уязвима, натежала, с вид на селянка от планините, каквато аз поне никога не си я бях представял.

— Ако искаш, можеш да я вземеш — предложи ми накрая Марта. — Но само ако искаш да я задържиш.

Щом се върнах в моята стая, веднага я прибрах сред вещите си от пътуването, като някакво уличаващо свидетелство, което трябваше да бъде скрито.