Къде отиде тя

Единадесета глава

След като тя си замина, аз заспах, но сънят ми бе неспокоен, на пресекулки, докато съзнанието ми се бореше упорито като удавник, неспособен да се измъкне на повърхността. Сънувах разпилени отломки от сънища, без ясно очертан център. Току се мяркаха някакви смътни образи като предзнаменования за нещо по-конкретно, ала упорито отказваха да се преобразят в нещо по-смислено. Сега нямаше нито въпроси, нито решения, а единствено хаотични мисловни проблясъци. Сякаш мозъкът ми се озаряваше — макар и само понякога — от искрите на късите съединения в него, за да изпраща случайно натрупващи се импулси към подсъзнанието ми, все още опитващо се да подреди тези видения и усещания в едно стройно цяло.

Щом се пробудих окончателно, видях как през прозореца прониква смътната светлина на ранната пролет. Оказа се, че бе едва единадесет часа. Обезкуражих се при това откритие — колко малко време бе изтекло, докато съм спал. Сетне дълго останах да лежа в леглото като парализиран — като че в живота ми не предстоеше никакво следващо действие, заслужаващо усилия от моя страна. Сякаш нито един жест на нито един човек на света не бе в състояние да ме подтикне да стана и да се заема с нещо, каквото и да било. Май действително бях достигнал до фазата в моето съществуване, при която не ми оставаше нищо друго, освен да се завърна отново в неописаната от никого пустота. Значи това бе краят, след като всичко възможно вече се бе сбъднало и сега не оставаше нищо, за което човек да се залови.

Дори и през затворения прозорец можех да чуя шума от оживеното улично движение долу, по Колидж стрийт. Там, на уличното платно, всичко кънтеше от глухия тътен на моторите, но най-вече от оглушителния звън на трамваите и особено на автомобилните клаксони — те проехтяваха, разбира се, най-често около претовареното кръстовище със Спедайна. През всеки две-три минути се чуваше поредният клаксон, когато идваше редът на следващия от колоната да вземе завоя, внасяйки своя шумен принос в безспирното буботене на трафика, смътно напомнящ на всички минувачи, че сърцето на големия град никога не престава да бие. Привиждаше ми се странна картина — че тялото ми се е разпростряло като всичките тези пътища, магистрали, улици и алеи, под формата на една безкрайна мрежа, отдалечаваща се от мен нанякъде или по-скоро раздалечаваща се навсякъде в пространството, на която аз самият се явявах лишен от всякакъв смисъл център, че улиците постепенно прерастват в широки магистрали, които на свой ред извеждат до далечни други градове, за да се обедини всичко това в цялостното величествено миросъздание на света.

Въпреки старателното претърсване успях да открия само една-единствена капчица кръв по завивките и още една, още по-дребна при това, по чаршафите. Те бяха толкова ситни, че чак нереални, не надминаваха размерите и на най-дребните монети. Някъде в мечтите си аз си бях въобразявал, че ще се събудя потопен в горест, като след току-що извършено от мен кърваво престъпление. Но вместо това се оказа, че сега трябва да се справя само с едно-две съвсем незначителни кървави петънца.

От вратата на спалнята влизаше щедрата светлина на късната сутрин. Именно към тази ободряваща светлина се стремях. Струваше ми се, че тя къпе всичко наоколо в приветливо сияние, че внася толкова животоспасяваща топлина в тези стаи, в които преминава сега моят живот. Както се бе случвало толкова много пъти и в миналото, когато обитавах друга къща, когато бродех из други стаи, когато водех друг живот. Възможно ли бе да възстановя всичко такова, каквото бе някога, за да заглуша надигащата се в мен паника, за да мога спокойно да притискам двете си ръце към сгряващата чаша с прясно сварено кафе или към крановете в кухнята, към вратите на гардероба, за да се уверя, че наистина съществуват, за да се убедя, че редът на нещата никак не се е променил? Налях си кафе в моята чаша, както бях свикнал да започвам всяка сутрин. Вкусих горчивината му с върха на езика си. Но дори и сега продължаваше да ме гризе съмнението, че всяко мое усещане, всяко мое действие не е нищо друго, освен спомен за нещо вече преживяно, за нещо вече изпитано.

Седнах край прозореца в кухнята и се загледах навън. Нашият портиер Еди патрулираше по тротоара навън, покрай Хурон, по своя обичайно небрежен начин, въпреки че навън времето се бе променило. Докато го гледах, той зави зад ъгъла с Колидж стрийт, напъхал ръце в двата задни джоба на джинсите си, озъртащ се за кратко във всяка посока. После, очевидно доволен, че отникъде не се забелязва никаква заплаха, се извърна към слънцето и протегна ръце в ленива, котешка прозявка. Като че поемаше слънчевата светлина в себе си едва ли не като някаква ефирна течност или като някакъв реално осезаем балсам, живееше за миг поне единствено заради това сгряващо усещане, докато живителната топлина се плъзгаше по разтягащите му се мускули.

После, разбира се, се върна към сградата, чието опазване му бе поверено, след което вдигна глава и погледна към моя прозорец. За миг ми се стори, че гледа право към мен. Сякаш ме пронизваше с изпепеляващ взор. Въобще не си направи труда да ме поздрави, а само ме удостои с укорителен, обвиняващ поглед. Или може би…, заслепен от яркото слънце, дори не ме бе забелязал, а просто бе съзрял тъмното отражение в стъклото на прозореца, както се случва денем при силно огрети прозорци. В следващия миг ми се стори, че долавям отсянка на разпознаване в очите му, като че ли се опитваше да ми изпрати някакво съобщение. Внезапно ме обзе разяждащо подозрение, че съм следен, че съм под наблюдение, че вече не съм така анонимен, както съм си въобразявал досега, а по-скоро съм се озовал във фокуса на старателно пресметнато и грижливо организирано проследяване.

Отново ме налегна пристъп на паника. Изпитвах необходимост да сторя нещо, каквото и да е, да предприема някакво действие или просто да изчезна от апартамента. Опитах се да се спусна незабелязано по противопожарната стълба, ала Еди не пропусна да ме зърне от своя шезлонг, опънат пред главния вход на сградата.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, хладно, делово, сякаш нищо особено не се бе случило.

Имаше нещо ненормално в този ден, някакво странно съчетание, от една страна на усещането, за душна пролетна топлина и жарко слънце, а от друга — за това, че всичко, кой знае защо, става необичайно мудно. Закрачих към пазара, но вместо да заваря обичайната петъчна суетня, улиците бяха странно обезлюдени; сякаш бе настъпил Апокалипсисът, сякаш най-после времето бе достигнало своя предел. Цялата застиналост наоколо ме подтикваше да си мисля, че механизмът, който движи света, бе спрял поради някаква неестествена причина. По тротоарите бяха оставени натрупани на камари кашони и щайги, до тях — зелените чували за боклука, от които тук-там се подаваха купища загнили зеленчуци, но иначе навред имаше само пусти тротоари и затворени магазини и сергии. Само на едно място зърнах кафене, което още не беше затворено. Беше скромна лавка, приличаща на дупка в стената, откъдето продавачът подаваше напитки и закуски. За миг отвътре отекна нечий смях, но после някаква чевръста ръка затвори тясната врата.

Щом излязох на Батхърст стрийт, се озовах сред невероятно гъста тълпа, която по всичко личеше, че се е събрала от криволичещите улички на Малката Италия. Насред Колидж стрийт бе спрян напряко един полицейски автомобил със загасени светлини. От него бяха слезли двама широкоплещести полицаи, със слънчеви очила и летни униформи, за да направляват уличното движение, но отдалеч си личеше, че не се престараваха в усилията си. Напред, по прочистената от автомобили улица се виждаха доста хора, прииждащи по двама, по трима, явно забързани към някакво зрелище малко по-нататък. След Манинг се натъкнах на барикади по улицата, поставени покрай бордюрите, а хората се бяха наредили зад тях, очевидно очакващи да се зададе някаква процесия или парад. От далечината долетяха плътните, скръбни звуци от някакъв духов оркестър, както и отглас от хорово пеене. Аз се провирах сред тълпата, за да потърся по-удобна позиция за наблюдение или поне празно пространство. Но колкото повече напредвах, толкова повече тълпата се сгъстяваше, докато проходът за преминаване се сведе до коридор, достатъчен да мине само един човек.

Накрая бях принуден да се откажа и да се спотая край стъпалата пред някаква църква. Хората се трупаха зад мен по стълбището, притискайки се напред, за да не изпуснат началото на шествието, нетърпеливи да видят процесията, която вече се задаваше по Колидж стрийт откъм една странична улица. Начело яздеха четирима конници с брони като римски войници; зад тях пристъпваше редица от мъже с разпокъсани туники, с вързани ръце и с омотано около кръстовете им дълго, влачещо се по паважа въже. За миг си помислих, че съм попаднал на снимачна площадка, толкова не на място изглеждаше това зрелище на фона на магазините, кафенетата и ресторантите в Малката Италия. Един от конете се подплаши и препречи част от уличното платно веднага след завоя, после изцвили и се дръпна назад, но някакъв мъж, въпреки че бе в елегантен костюм, се притече на помощ и успя да го успокои, след което процесията продължи.

Едва сега се досетих, че днес бе Разпети петък и че по улиците се разиграват сцени от Страстната седмица. Бях гледал нещо подобно още в Италия като дете. И внезапно ме връхлетяха спомените, живи, като че ли всичко това се бе разиграло вчера: миризмата на конете, разнасяща се сред въздуха, тропането на копитата по паважа. В града на баща ми подобна процесия завършваше извън града, на един ветровит хълм над гробището. Още помнех покъртителната сцена с полуголия Исус, завързан с въже към кръста, издигащ се на хълма. Не можеше, не трябваше сега тук отново да възпроизвеждат тази варварска сцена. Но инсценировката продължаваше неумолимо своя предизвестен ход, спазваща всички подробности, включително групата задъхани мъже, вдигащи кръста, за да го закрепят в дупката, или Исус, изпотен и приведен почти до паважа.

Премина първата група от осъдените. Зад тях се появи малоброен духов оркестър и хор от по-възрастни жени, всичките в черно като вдовици, като анахронична селска група на фона на още по-големия анахронизъм на процесията от сурово смръщени римски войници. Следваха много деца, облечени като ангели, групичките на най-окаяните бедняци и парии, подвижни платформи, още хорове, още оркестри. На тези платформи се изобразяваха като живи картини спирките на Исус по пътя му с кръста на рамо към лобното му място — осъждането му на смърт, срещата с Богородица, сцената с Вероника, която с косите си избърсва святото му лице.

После се показаха още осъдени, понесли своите кръстове, с разкъсани одежди, за да се виждат оголените им меса. И чак сега се появи и Той. Исус. Пред него крачеха трима войници, с копия в ръце, които често се обръщаха назад, за да го налагат с камшиците си и в същото време да удържат напора на оплакващите го жени и деца, напиращи от тротоарите да разкъсат барикадите покрай бордюра. Изглеждаше доста особен, леко оплешивявал под трънения венец, със спокойни и най-обикновени черти като някой работник от местните фабрики или строител от строежите, ала въпреки това от него се излъчваше нещо странно, нещо покоряващо. Кръстът му беше от две яки, тежки, грубо одялани греди, скрепени с въже. Наистина изглеждаше измъчен, както се бе прегърбил под тежестта му. Мускулите му бяха опънати до скъсване, а пък лицето му — цялото в пот. До мен бе застанало едно момиче, стори ми се, че нямаше повече от шестнадесет години, което веднага започна да се кръсти усърдно и аз останах поразен от толкова дълбоката религиозна вяра в едно толкова младо създание.

Точно на пресечката с Грейс стрийт Исус рухна като подкосен. Тълпата наоколо отчаяно ахна. Някои от жените, вървящи след него, се втурнаха да му помагат да се надигне, но войниците грубо ги изтласкаха назад. Тълпата с нямо удивление гледаше как Исус отново се изправи, макар и с много мъка, за да се затътри напред, смазан от тежестта на кръста. При падането му власеницата му се бе разкъсала. По краищата й се виждаха петна от асфалта, а едното му коляно се бе разкървавило. Успя да направи още няколко колебливи крачки и отново рухна, само че този път се просна на паважа в цял ръст. Още веднъж жените отзад политнаха към него, вайкащи се, шумно оплаквайки го; ала стражите и сега ги отблъснаха грубо назад. Тълпата настръхна, ревностна да не изпусне нещо от ставащото, та още по-яко се притисна към барикадите. За миг всичко изглеждаше напълно реално: и разплаканите жени, и натиска на тълпата, и Исус, проснат на асфалта сред следите от автомобилните гуми, които до вчера фучаха по Колидж стрийт.

Натискът на тълпата не отслабваше. Усетих как в мен се забиват нечии лакти, колена, как ме притискат от всички страни, но като че ли това страдание на никого наоколо не бе спестено. Всичко се бе превърнало в безформена маса, погълнала без остатък цялото пространство през няколко пресечки и в двете посоки. Хората се тълпяха пред мен и зад мен, отляво и отдясно, като ми пречеха да виждам процесията. Внезапно се надигна още по-оглушителен шум. Явно някъде отпред нещо се бе случило, може би той отново бе паднал, та за миг цялата навалица, като обезумяло стадо, се юрна натам, ала после рязко се люшна назад, като единна, плътна маса. Отново ме обзе пристъп на паника и започна да ми прилошава, сякаш някой насила ме бе потопил под водата.

— Какво ви е? — сепна ме нечий разтревожен глас.

Пред мен се бе изпречила някаква жена. Едва не политнах върху нея. Навярно за миг ми е причерняло пред очите.

— За малко ми се зави свят.

— Трябва ви глътка свеж въздух. — Имаше доста благоразумен вид, с което веднага ми вдъхна доверие. — Може би църквата е отворена. Трябва да влезете там и да поседнете, докато се съвземете.

Поведе ме през тълпата към стъпалата пред църквата, като поддържаше известно разстояние между нас, но с едната си ръка ме държеше под лакътя, за да ме направлява. Няколко глави се извърнаха след нас, докато отминаваха, но скоро пак се обърнаха към улицата. Имах чувството, че по някакъв загадъчен начин бяхме станали невидими и че сега това, което ставаше с нас, засягаше само нас двамата.

Тя протегна ръка към вратата на църквата — оказа се отворена.

— Така си и мислех, че никому точно сега, на връх Разпети петък, няма да му хрумне да залости дверите на една църква.

Може би беше около тридесет и пет годишна, имаше донякъде майчински вид. Косата й беше руса, късо подстригана, очите й сини; облечена беше с джинси и ярко оранжево яке, което се виждаше отдалеч и я разграничаваше от околните.

— Наистина оценявам това, което направихте за мен — благодарих й аз.

Тук шумът и външният блясък бяха отстъпили пред полумрака и спокойствието. Но заради внезапния преход от ярката светлина навън към мрачината вътре пред очите ми затанцуваха дребни цветни петна.

Тя ме поведе към най-задната скамейка.

— Как се чувствате сега? По-добре ли сте вече?

— Да. Благодаря.

Църквата се оказа напълно опустяла. На нея като че ли й стана неудобно от интимната обстановка, в която така внезапно се озовахме.

— Трябва да поседнете тук за малко.

— Ще се съвзема.

— Сигурен ли сте?

— Да. Още веднъж Ви благодаря.

Отново останах сам. Световъртежът ми премина и остана само горчивото усещане в гърлото подобно на металическия вкус, след като си бил обзет от страх. Имаше нещо възбуждащо и същевременно плашещо в тълпата, способна да натрупа толкова много колективна енергия. Спомних си как веднъж в Нигерия, когато преподавах там, видях на някакъв пазар побеснялата тълпа да се втурва в преследването на един крадец — така го пребиха, че от него накрая останаха само окървавени дрипи, защото хората бяха обзети от налудничав пристъп на бесен гняв, безличен и разнасящ се във въздуха наоколо като зараза.

Църквата се оказа мрачна, в готически стил, макар че се забелязваха някои подобрения в модерен дух — тъмносиви килими по пода, шумопоглъщаща изолация над входното пространство и страничните пътеки — сякаш някой се бе опитал да смали пропорциите на църквата. Но високо горе, над олтара, бяха запазени всички белези на стародавното достойнство — извитият таван и полукръглата подпорна стена, обрамчена с високи прозорци с цветни рисунки, обкръжени с малки кръгчета от синкаво стъкло със спираловидни орнаменти по краищата. Светлината през цветното стъкло щедро се сипеше навред около олтара и богомолците можеха да го виждат окъпан във феерично синкаво сияние. Именно това бе цветът, за който винаги съм си мислел, че Бог избира, когато реши да ни се яви, само че не онзи Бог от моето детство, онзи добродушно усмихнат старец, надничащ от небесните висоти, а онзи, който знае как да се ориентира сред житейските криволици, през кулоарите зад сцената и в полуоткрехнатите врати, сред най-сложната смесица от мрак и светлина. Внезапно ме обзе остро съжаление за загубата на тази моя по-стара представа за Бога, много по-опростена, както и за притчите за грешници и светци, с надеждата, че някакъв внезапен проблясък може да пречисти всичко на този свят и отново ще върне нещата в истинското им русло. Може би дълбоко в себе си никога не съм преставал да вярвам в това, само че с напредването на годините съм се чувствал все по-дистанциран от него като от нещо трудно уловимо, което сега ми липсва като пътеводна звезда, сочеща накъде да вървя, докато се лутам, изгубил вярната посока, водеща към родния дом.

Слънцето успя да огрее отсрещните арки, откъм северната половина на свода, защото сега заблестя пряко откъм западните извивки по прозорците над олтара. С всяка изминала минута светлината се засилваше и хвърляше сребристи отблясъци, отразявани от прозорците, към дълбочината на нефа. Докато останах така там, нямо загледан, очакващ да видя гледката, щом слънцето достигне определен ъгъл, настъпи мигът, в който слънцето си прибра всичките сребристи отблясъци. Това се случи толкова бързо, че след това вече не бях сигурен дали наистина бях видял всичко това.

— Да не би да сте дошли да се изповядате?

Някой съвсем тихо се бе доближил до мен. Оказа се един от свещениците.

— Извинете?

— А, аз пък си помислих, че сте италианец.

— Да. Искам да кажа, че сега рядко говоря на италиански.

Беше стар, с воднисти очи и посивяла коса, но енергичен, в скромно черно расо и със свещеническа якичка.

— Значи сте дошли да гледате процесията — досети се той.

— Да. Много е красива.

— Предполагам. Ако харесвате такива гледки. — Той се усмихна странно. — От коя част на Италия сте, по-точно?

— От Молизе.

— О, Молизано. Това е добре. Аз също съм от този край. А вие от кой град сте всъщност?

— Селото ни е малко. Вале дел Соле. Край Рока Сека.

— Да, да. Зная го! Просто като една малка дупка в стената на планината, нали? Вие би трябвало да сте познавали тамошния свещеник, един стар, който обичаше виното, как му беше името?

— Падре Николо?

— Да, така му беше името! Още помня времето, когато бяхме заедно в семинарията!

За миг ми се стори, че всичко наоколо се промени: отново се върнах в класната стая и следях с напрегнат поглед как падре Николо обикаля край чиновете, за да избере кого ще изпитва днес за катехизиса.

— Той ни разказваше много истории за това време — кимнах аз. — За семинарията.

— Какво, да не ви е разказал и за Домпиетро?

— Да, имаше една и за него. За обувката под леглото.

— Виж го ти, стария му хитрец! Та това е моята история, той я задигна от мен! „О, Домпиетро, какво търсиш под леглото? Ами че обувката си търся!“

Засмя се и в очите му блеснаха сълзи.

— Тогава, какво, да не би да не е вярна? — усъмних се аз.

— О, не, Домпиетро беше този, на когото всички ние приличахме. Тогава се случваха такива неща, кой може да каже, че не е преживявал нещо подобно? Но най-вече Домпиетро.

Усетих как в гърдите ми се надигнаха позабравени чувства, все едно че някой ме бе блъснал с юмрук — толкова се развълнувах. Цялото минало, забулено досега от ежедневието, изплува пълно със загадки и необикновени преживявания. За миг ми се стори, че сме запокитени обратно в неговата почти осезаема реалност, че всичко това ще ни доведе до ръба на едно чудесно откровение.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Всичко това беше толкова отдавна.

За миг остана смълчан. Искаше ми се да го задържа още, но не можех да измисля какво да му кажа.

— Все пак сигурен ли сте, че не желаете да се изповядате?

— Не зная. Може би не този път.

— Е, както решите.

Измери ме за последно с преценяващ поглед.

— Ако искате — рече той, — можете да идвате понякога. Аз съм все тук. Можем да изпием по чаша.

— Ще ми бъде много приятно.

Отдалечи се към предната част на църквата. В подножието на олтара коленичи и се прекръсти, след което продължи по стъпалата и накрая изчезна в една от страничните пътеки.

Хората започнаха да се връщат в църквата, като първи се появиха възрастните жени, последвани от няколко семейства заедно с децата си. От страничната врата излязоха две момчета от църковния хор, за да запалят свещите. Очевидно скоро щеше да започне службата. Колкото повече хора пристигаха и запълваха местата по скамейките, толкова повече храмът се изпълваше с атмосфера на очакване.

Старият свещеник се появи и се зае с подготовката за службата. Беше облечен в най-хубавите си свещенически одежди и изглеждаше много по-тържествен отпреди, по-впечатляващ, понесъл цялата тежест на богослужението. Трябваше да извърши една дузина внимателно премерени ходове, да отгърне проповедта на нужната страница, да провери потира за причастието, да нагласи водата и виното. През всички тези години, през всички тези столетия ритуалите се бяха дотолкова усъвършенствали, че вече съвсем смътно напомняха за отколешните обичаи край огъня — сега те изглеждаха натежали и обременени. Макар че лично аз отдавна бях престанал да ги посещавам, трябваше да призная, че представляваха опит, макар и слаб, да се ограничи пустотата на всичко в живота ни, за да се сведе до един скромен обред с домашна задушевност. Свещеникът изпълни съвестно подготвителните етапи за всички ритуали съсредоточено, грижливо и внимателно. В един момент реши, че всичко е на мястото си и че литургията може да започне.

Някъде високо над нас хорът поде началните ноти на химна и ние всички станахме на крака. Този момент в литургиите винаги е бил особено вълнуващ, поне за мен, защото отначало гласовете на хористите едва се чуват, за да се извисяват все по-нависоко и тогава наистина усещаш, че вярата в Бога е напълно възможна, след като Неговото величие като че ли кръжи нейде над главата ти, почти осезаемо. Сега запях и аз. Думите сами изплуваха от спомените ми. Отново се преобразих в онова дете от онази малка селска църквица в Италия. Бях и като дете в църквата „Сейнт Майкъл“ в Мърси. Какво исках тогава, за какво жадувах? И какво беше останало от онова дете в мъжа, в който се бях превърнал? Целият онзи копнеж, всичките онези надежди? Къде се бяха дянали? Главата ми се завъртя от нахлулия в нея водовъртеж от образи, цялото ми минало като че ли премина през мен като нещо, което ми е било отнето, за да не се завърне никога вече. И тогава се разплаках.

Боже мой, казах си аз, какво сторих, Боже господи?