Къде отиде тя

Първа глава

Видях Рита към средата на септември в Торонто. Есента тъкмо се бе спуснала над града. Мека светлина, каквато ни спохожда само в ранната есен, обагряше всичко с удивително нежни полутонове, типични единствено за септемврийските дни. Дърветата, подредени покрай градските тротоари, вече започваха да ни показват първите златисти и червеникавокафяви петна по листата си. След по-малко от месец есенните багри щяха да отстъпят пред сивеещата монотонност на зимата. Но поне засега целият град, сякаш в пристъп на последна изкупителна въздишка, изглеждаше обзет от усещането, че е пред прага на някакво откровение, преди да бъде връхлетян от зимните студове и снегове.

Рита бе започнала обучението си в университета в центъра на града и живееше в студентското градче, заедно с Елена. Квартирата им беше малко встрани от най-оживената зона на този вдъхващ спокойствие, обгърнат от бръшлян, остров, който иначе бе разположен точно насред центъра на огромния град. Когато за пръв път се запътих към нея, беше ранна вечер. Залезът още мяташе своите отблясъци по прозорците на общежитието. Вътре трябваше да се провирам сред гъста тълпа от съвсем млади момчета в сини джинси и момичета с вълнени жилетки и плисирани поли. Дори въздухът беше наелектризиран и наситен с неясни обещания.

Заварих вратата на Рита широко отворена. Щом почуках на касата, тя се извърна от огледалото, в което бе вперила очи, докато стискаше в ръка позлатената гилза на яркото си червило.

— Здравей, страннико — рече ми тя.

Изглеждаше досущ като всичките онези млади момичета, с които току-що се бях разминавал в коридорите, със свежо лице и с безгрижна, весела усмивка на лицето си, със стегната назад в конска опашка коса, за да се откроява по-добре онова, с което бе тъй щедро надарена — червените устни и удивително сините очи. Като изключим потискащата близост от бащиния ни дом, който бяхме принудени да споделяме в миналото, и спомените от детството, сега почти нищо не бе останало от роднинските ни притеснения.

— Значи най-после и ти се реши да се преместиш в големия град — отбелязах аз.

— Засега тук нямаме кой знае какви шансове, но ще видим как ще се получи с ориентацията и с всичко останало.

Стаята й вече беше подредена напълно по подобие на онази, която тя и Елена бяха споделяли в къщата на семейство Амхърст в Мърси. Същите розови одеяла за покриване на леглата, същите дребни и напълно безполезни джунджурии по лавиците и первазите под прозорците — може би й служеха просто за украса. Спомних си, че при посещенията ми в къщата на Амхърст — след нейното заминаване от нашия бащин дом — оставах поразен от уютната подредба на стаята, която Рита споделяше с Елена. Не бях забравил, разбира се, и упоритото й настояване да я възприемат като сестра на Елена, както и това те двете да бъдат приемани като родни дъщери на господин и госпожа Амхърст. Сякаш целта на всичко това беше да се заличат следите от това, че и двете бяха прибрани подобно на сирачетата от някое бедняшко сиропиталище в традиционните викториански романи. А ето че сега, докато оглеждах тяхната стая в общежитието, обзаведена като копие на онази в къщата на техните осиновители, си мислех само, че двете момичета дотолкова се бяха приспособили към тази роля, че дори и тук не можеха да се отърват от нея. Единственият елемент в стаята на двете момичета, който внасяше някаква дисхармония, бе един плакат над гардероба, изобразяващ репродукция на едно от безобразните, напълно смахнати платна на Салватор Дали. На преден план изпъкваше чисто голата Леда и плаващият около нея лебед на фона на вълните на някакво езеро. Контурите на пейзажа, изпълнени в стила на рафаелитите, както и багрите сякаш изтъкваха факта, че тази стая се обитава само от две съвсем млади жени, но в общата атмосфера се долавяше някаква смътна закачливост.

За дълго останах изправен край вратата, докато чаках Рита да приключи с приготвянето си за излизане. Тя се позабави, може би смутена от неочакваната ми поява и дори не се досети да ме покани да вляза вътре и да се настаня по-удобно.

— Елена не е ли тук? — попитах.

— Слезе долу до кафенето. — Глождеше ме подозрение, че Рита всъщност я прикрива. — Но ми каза да ти предам поздравите й.

— Имам чувството, че я изнервям дори само с присъствието си.

— Защо говориш така?

— О, нали знаеш… Аз си оставам завареният брат лумпен, който вечно се крие в засада някъде наблизо.

— Но ти не си неин брат.

— Може би именно заради това.

Прекосихме късото разстояние от студентското градче до китайския квартал. Слънцето вече залязваше, падаше вечерният полумрак и улиците започваха да се заливат с отблясъците от неоновите реклами, сякаш се намирахме в някакъв порочен център на хазарта или пък в прочут лъскав курорт. Гледах как Рита подбираше покупките си, докато изреждахме малките магазинчета от двете страни на улицата, докато се провирахме сред нагъсто подредените сергии, предлагащи непознати чуждоземни плодове, зеленчуци и подправки. Сякаш едва сега за пръв път осъзнах, че тя бе тук, пред мен, буквално пред очите ми, като нежна птица, пърхаща с криле миг, преди да полети, докато за нея аз бях може би само едно познато лице сред стотиците непознати в многолюдната навалица.

— Моята квартира е съвсем наблизо, ей там, зад онзи ъгъл — обясних й аз. — Виждаш, че всъщност от твоето общежитие дотук няма и пет минути път.

— Това е чудесно. — Ала в тона й все пак се почувства някакъв лек полъх на дистанцираност, усетих до болка познатият й стремеж да се предпазва от всичко нежелано, усетих и несигурността й по отношение на нашите взаимоотношения. — Тогава ще можем по-често да се виждаме.

Вечеряхме в един ресторант в съседство, където неведнъж се бях отбивал. Намерих го лесно, макар откъм улицата да ни посрещаше само най-обикновена врата без никакъв надпис. От нея стъпалата ни поведоха надолу към неголям сутерен, по чиито стени бяха окачени дъски с надраскано с тебешир меню. Вътре имаше само няколко паянтови маси, които, за съжаление, се оказаха почти изцяло запълнени.

— Много е диво тук — промърмори Рита.

Настанихме се в ниша в дъното на помещението, край една от малките маси само за двама. За миг като че ли си споделихме някакво неясно интимно усещане, тъй като тясното пространство ни принуждаваше да седим сковани, близо един до друг.

— Значи вече успя да се уредиш? — подех аз най-безопасната тема от общ характер.

— Всичко е наред засега. Но откакто дойдох, се чувствам безпомощна, сякаш съм изоставена или нещо такова, още повече, че тук родителите на почти всички са солидни: на кого бащата е президент на еди-коя си компания, на коя татенцето бил посланик еди-къде си и прочее местни знаменитости. Но е добре, че все пак Елена е с мен. Нея поне това не я впечатлява чак толкова.

Побъбрихме си за учението, за раздялата с дома. Отново ме обзе досадното усещане, че някакво неписано задължение тегне над нас, понеже рано или късно непременно трябваше да засегнем темата за баща ми; но колкото повече най-старателно я заобикаляхме, толкова по-несъществена ни се струваше. Макар да бяха изтекли само няколко месеца от смъртта му, вече го възприемахме като всецяло принадлежащ на миналото. Наистина, отначало се чувствах вцепенен и ме измъчваше усещане за вина, но постепенно и то затихна, след като си казах: сега вече с всичко това е окончателно свършено.

Към неговото завещание бе добавено едно допълнително условие, за което бях длъжен да й спомена — за желанието му да използвам част от наследството си, за да подпомогна образованието й, ако тя се нуждае от тези пари. Той не се отнасяше към нея като баща, нито пък й беше баща, никога всъщност и не прости изневярата на майка й, чийто краен продукт се явяваше тя. Но въпреки това до гроба го гнетеше вината за това, че не се е грижил достатъчно за нея. Така че именно сега трябваше да уредя този въпрос и с това да сложа най-после край на всичко.

— Оправяш ли се с парите? — подметнах аз.

— Мисля, че да.

— Предполагам, че семейство Амхърст продължава да се грижи за теб след гимназията и така нататък.

— Така е, в общи линии. Татко за кратко имаше някакви проблеми с уреждането на имотите си, но мисля, че сега всичко е наред.

— Е, ако все пак се нуждаеш от нещо…

— Благодаря.

Сервираха ни вечерята и всичко наоколо се изпълни с аромата на цвърчащото месо и на вдигащите пара зеленчуци. Въобще не ни донесоха вилици; очаквах Рита да се затрудни с китайските пръчици, обаче тя се справи учудващо сръчно. Аз така и не успявах да се отърся от сковаността в отношенията си с нея, усещайки се по някакъв начин виновен заради нейната невинност и заради инстинктивното й желание да намери най-сетне своя дом в този негостоприемен свят.

Поговорихме малко за бъдещите й планове. Доста се притесних, когато разговорът се насочи към общите очертания на бъдещия й живот. Преследваше ме страхът да не бъде разкрито нещо извънредно болезнено около нея, някаква вина, свързана с годините, които тя прекара във фермата на баща ми. Обаче Рита изглеждаше съвсем като всички останали нормални жени на своите години, възползваше се от възможностите, които й предлагаше младостта, без да е съвсем наясно с бъдещето си, но и без да се страхува за него.

— Може би ще постъпя също като теб — изрече тя накрая. — Ще пътувам. И ще се занимавам само с това, което си пожелая.

— Не очаквах, че мога да послужа за пример в това отношение — смутено промърморих аз.

Помещението се изпълни докрай с шумовете и миризмите, които неизменно съпътстваха сервирането на запълнени до предела маси. Всички дъвчеха и бърбореха оживено. Рита смъкна лентата, която пристягаше косата й, и сега тя свободно се разстла върху раменете й. Несмутимото й спокойствие някак си завладя масата ни, независимо че я бях срещнал в напълно анонимна среда, в един свят от съвършено непознати нам хора. Истинско чудо бе да я гледам сега такава, без никакви противоречия и колебания. И двамата като че ли внезапно се поотпуснахме, удивени от чудото, наречено живот. Живот, предоставящ ни свободно да избираме това, на което желаем да се посветим.

Като потеглихме обратно към нейната квартира, аз й предложих да й покажа моята.

— Не зная. Може би не бива още тази вечер — поколеба се тя. Усетих, че й се искаше да ми погостува, но в същото време си мислеше и за Елена. — Ще е по-разумно пак да се отбием в някой ресторант или някъде другаде, където е редно да се отиде.

— Е, тогава може би някой друг път — кимнах й аз. — Ще ти се обадя някой ден, за да вечеряме пак заедно.

— Ще ми бъде приятно отново да се видим.

Разделихме се пред входа на нейното общежитие.

— Много се радвам, че отново се видяхме — изрекох на раздяла. — Може би нещата между нас този път ще станат малко по-нормални, отколкото досега.

— Те и преди не бяха зле.

Последва неловък миг, преди да си разменим целувка на сбогуване.

— Е, тогава, лека нощ.

Щом стигнах до вратата на моята квартира, се спрях за една цигара. Собственикът на сградата, един хитър кореец, носещ името Ендрю, макар че то въобще не беше корейско, измъкна хартиена кърпичка от пакета, оставен на масата, за да избърше следите от червило по бузата ми. Очаквах да изръси някаква недодялана шега, но вместо това той бързо ми намигна съучастнически и закачливо.

— От сестра ми е — опитах се да се оправдая аз.

— Аха.

За пръв път от много седмици насам ме прониза пристъп на страх, че той вече ме познава прекалено добре. Имаше навика да се отнася по-фамилиарно с някои от своите наематели, предлагайки им между другото от ритуалните свещи, които държеше зад тезгяха в портиерската си стаичка. Ето че си позволи интимен жест и спрямо мен, като накрая небрежно махна с ръка, при това с всеопрощаваща усмивка.