Къде отиде тя

Двадесет и трета глава

Марта ме настани за тази нощ в къщата на дядо, като за целта застла леглото с чист ленен чаршаф, донесе ми нощна масичка и стол, смени газовата бутилка на печката и дори ми остави едно кафениче и бурканче с кафе, за да си го сваря за закуска. Още не бях привикнал с мисълта, че сега тази къща е моя, че я притежавам, че някъде съществува завещание, в което се посочва моето име като единствен наследник. Винаги, когато оставах сам вътре в къщата, ме обземаше някакво странно, необяснимо объркване. Като че изпод повърхността на нещата нещо скрито се опитваше да изплува, да се появи сред спомените ми: тялото внезапно започваше само, съвсем самостоятелно да си припомня дори завоите по витата стълба, да възстановява даже усещането от допира до дръжката на вратата и то толкова безпогрешно, колкото никакво напрягане на съзнанието не би могло да постигне. Ала скоро след това усещането изчезваше, тъй бързо и спонтанно, както се бе породило. Това се оказа мъчително преживяване, това недоизтрито свидетелство за моето някогашно присъствие тук. То ме насочваше към нещо присъствало някога в живота ми, ала все пак отдавна забравено, което сега наникъде не водеше. И все пак бе странно как миналото на моменти ставаше за мен толкова осезаемо, толкова реално и в същото време ме поразяваше със своята недостъпност, с начина, по който бе приключило и все пак можеше да бъде извикано от спомените и в същото време не позволяваше да бъде докоснато.

В леглото в спалнята на мама отново си припомних как като съвсем малко дете бях сънувал тук онези войници. Припомних си звуците от гласовете им на балкона, докато пушеха, припомних си стърженето от дулата на пушките им по парапета. Съзнанието ми неизменно свързваше в едно тези откъслечни възпоменания, благодарение на спонтанната ми, по детски необуздана интуитивност, чиито сложно преплитащи се ходове невинаги можех да проследя. Сякаш това бе реалността — логически изградената решетка от навързани един с друг спомени къде, какво и кога се бе случило, която съзерцавах сега като зрял мъж. Сега вече всичко разбирах много по-добре, защото не знаех какво днес може да бъде проверено, доказано, припомнено и обяснено — но все пак знаех, че винаги остава по нещо губещо се. Например моят дядо — това отлично си го спомням — ми бе показал следите от куршумите на войниците, с които бяха убили някакъв паяк, пълзящ по стената на стаята. Ала колкото и да търсех сега тези следи, не успях да ги различа сред многобройните други пукнатини по олющените стени. Може пък с цялата тази история той само да е искал да ме позабавлява, с типичното за старите хора желание да поразяват детското въображение.

На сутринта подкарах колата към Рока Сека с надеждата да намеря онзи стар приятел на майка ми, когото помнех от онези дни. Шофирах по някакъв широк и приветлив булевард, какъвто някога не бе съществувал тук. Не помнех също да се стигаше тогава толкова лесно до центъра на градчето. Изненадаха ме и промените там — редици от нови магазини и градини с много дървета, както и ниските жилищни сгради от двете страни на улицата. Всичко наоколо започна да ми се струва по-познато едва когато навлязох в очертанията на стария град, където уличките, тесни и стръмни, се виеха все така объркващо, а къщите надвисваха застрашително над тях. Спомените ми от онова посещение до тукашния пазар с майка ми на път към рушащото се имение на Жардини, което беше в покрайнините на града, започнаха да оживяват — помня дори, че беше събота. И докато бавно напредвах с колата край овехтелите постройки с изоставени магазинчета по партерните етажи, старият образ на Рока Сека като тревожно място, криещо коварство иззад привидно привлекателна фасада, не напускаше въображението ми.

Точно насред площадчето, в самото сърце на стария град, открих това, което търсех: ресторантче или „Ловна хижа“, над чиито прозорци бе изрисувана фигурата на ловец, преметнал пушка през рамо. Сега мястото ми се стори много по-скромно и доста по-окаяно от представата, запазена в детските ми спомени. Някога може да е било оживено сборище за местните хора, ала сега всичко наоколо тънеше в сънлива немара, сякаш времето отминаваше равнодушно покрай него. В средата на малкия площад се издигаше неголям каменен пиедестал, върху който някога може би е имало някаква статуя, ала сега там дремеше един кацнал гълъб.

Паркирах колата до тротоара. Пред ресторанта бяха поставени две метални маси. На стол до едната от тях седеше възпълен застарял мъж, явно цял живот любител на доброто похапване, който надничаше над очилата си в страниците на разтворения пред себе си вестник.

Приближих се до него, все още неуверен, че именно той е този, заради когото бях дошъл тук.

— Търся Лучано.

Изгледа ме над очилата си и отмести вестника настрани. Той беше, казах си аз, макар че ми се стори доста поостарял, отколкото си го бях представял. Имаше уморения и разсеян вид на човек, все още терзан от някакви отколешни грижи и безпокойства.

— Е, значи си го намерил — потвърди той и още веднъж ме огледа изпитателно.

Усетих как сърцето ми се разтуптя. Оказа се, че съвсем лесно го открих, седнал тук да се припича на слънцето, сякаш ме бе очаквал, въпреки че трябваше да изминат цели двадесет години, преди най-после да се завърна.

Извадих от джоба си старата монета от една лира, която бях донесъл със себе си от Канада. Поставих я на масата пред него.

— Познаваш ли тази монета?

В очите му се изписа моментно недоумение, сякаш му бях поставил непосилна за решаване задача.

— Ама какво е това? — Взе монетата и я завъртя в дланта си. — Хм, че това е една лира, от старите. И какво общо има с мен?

А пък аз се надявах някакъв спонтанен проблясък да осени паметта му.

— Ами че ти ми я подари.

Отново ме погледна и вдигна ръка, за да свали очилата си. Усетих как се напрягаше в опитите да си спомни кой можех да съм аз.

— Извинявай, ама…

— Е, да, беше преди много години. Дойдох тук заедно с майка си, Кристина. От Вале дел Соле. Дъщерята на кмета.

— Кристина? Ама тя умря преди години… Какви ги приказваш?

— Аз съм нейният син. Виторио.

Той примижа срещу мен, сякаш още не можеше да повярва, все така притиснал ръка към челото си, за да закрива очите си от слънцето.

— Искаш да кажеш, че си синът на Кристина? Жената, която умря, за нея ли говориш?

— Да.

— Ама аз си помислих… да, да, разбира се, ето че си се върнал обратно, така ли? — Постепенно, макар и още силно объркан, той започна да проумява какво става, надигна се и ми протегна колебливо ръка. — Я виж как изглеждаш сега, кой можеше да те познае? Разбира се, че тя имаше едно малко момче, да, сега започвам да си спомням. Извинявай, името ти беше…

— Виторио.

— Виторио, да. Моля те, седни, моля. Трябва да ме разбереш, много съм остарял, та вече не си спомням ясно какво е било навремето.

Отново се обърка.

— Брей, след толкова много години… Ей сега ще повикам момчето да ти донесе едно кафе.

Отиде до вратата на ресторанта и се провикна. Изчака малко, но никой не се появи отвътре.

— Хайде, ела, влез вътре. Сам ще ти го донеса. Тук ми помага моят внук, Антонио, баща му сега е в Рим, ама ми изпраща момчето тук за лятото, хем да помага, хем да го пази да не скитосва много.

Последвах го. Вътре ресторантчето изглеждаше доста занемарено. Дървеният тезгях и лавиците с чашите зад него бяха съвсем потъмнели, мазилката на места беше разкъртена. Вече минаваше пладне, но вътре нямаше никакви посетители. Само столове, подредени около малките маси. Лучано отиде до тезгяха и направи две кафета на автомата, като добави няколко капки коняк в своето.

Поведе ме към масата до прозореца.

— След толкова много години… — отново започна той.

— Жена ти още ли готви тук?

— Жена ми? Че ти помниш ли я?

Смътно си спомнях една едра жена, която се държеше престорено приятелски, но гледаше с ненавист майка ми, когато един ден спряхме тук да обядваме.

— Мисля, че веднъж се срещнах с нея.

Очите на Лучано вече се бяха просълзили.

— Почина преди пет години — каза ми той.

— Така ли? Моите съболезнования.

— Случват се такива неща. Но няма нужда на теб да ти обяснявам какво е да скърбиш за някого.

Поседяхме за кратко в мълчание. Лучано надигна чашата с кафето и го изпи на една глътка, като че бе лекарство.

В следващата минута откъм вратата за кухнята се появи съвсем млад мъж в черно-бяла келнерска униформа и се зае да подрежда столовете около масите.

— Антонио, донеси ни още кафе. И донеси бутилката, онази там на тезгяха.

По-отблизо си пролича, че Антонио беше почти момче — да имаше най-много петнадесетина години — но когато се приближи към нас с кафетата, изглеждаше съвсем сериозен, почтен и невинен, в своята спретната келнерска униформа. Наля малко коняк в кафето на Лучано.

— Никой не се разтревожи повече от мен заради онова, което сполетя майка ти — отново заговори Лучано. — Мога да те уверя в това.

— Толкова отдавна се случи всичко.

— Да, така беше. Човек си плаща за всичките грехове. Само че тогава, след като толкова много мъже заминаха за Америка, не само с нея се случи така. В онези дни тук беше пълно със сираци. Понякога дори не можеше жива душа да видиш по полето наоколо.

— Не знаех това — признах си аз.

— Всеки ще го потвърди. Днес, разбира се, всичко е по-различно. Ако някое момиче иска да задържи бебето, си го задържа и толкоз, ако пък не го ще, просто отива при докторите и те й го махат.

Отново пресуши набърже чашата си и с разсеян вид я напълни с коняка, оставен от Антонио на масата.

— А какво ще кажеш за себе си? — запита ме той. — Имаш ли си семейство?

— Все още не.

— Е, може пък така да е по-добре. Сега, ако си намериш жена, няма как да знаеш какви ги е вършила преди теб. Докато по мое време, като видиш някое момиче на танците и тя ти се усмихне, ти, преди даже да си я питал как се казва, трябва да отидеш при родителите й. Още помня майка ти и баща ти — не знам дали знаеш, ама аз бях този, дето ги запозна. Ужасно е, като си помислиш как свърши всичко. Хората тук все повтарят, че всичко било заради майка ти. Говоря за това, което той направи. Продължават да говорят така, даже и след толкова години. Но никой не знае какво е в сърцето на човека, когато извършва подобни неща.

— Не подозирах, че си го познавал.

— Той имаше навика понякога да се отбива тук и да ни продава по нещо от стопанството си. А пък майка ти познавам от пазара. Просто се отбивах при нея да си поприказваме. И така веднъж я видях на отсрещната страна на площада, докато баща ти беше тук, при мен. И аз излязох отвън и й казах, че има тук един млад мъж, който тя трябва да види.

— Мама ми е разказвала, че се срещнали на събора в Кастилучи.

Обаче Лучано настояваше на своето.

— Грешиш за това, понеже го помня, сякаш бе вчера. Все едно че още виждам изражението на лицето на баща ти, когато я доведох при него. Знаеш как става това. Той искаше да се държи така, като че ли нищо особено не е станало. Само че на мен още от самото начало ми стана ясно, че те са просто родени един за друг. И така двамата не след дълго свикнаха да се виждат тук, когато майка ти идваше на пазара в нашия град. Така се разчу за близостта на твоите бъдещи родители.

Значи се оказа, че той е бил приятел и с баща ми. Нищо от това не съвпадаше със спомените ми за Лучано, понеже го бях възприемал единствено като довереник на майка ми.

— Не знам дали знаеш — продължи той, — ама най-интересното е, че твоят баща харесваше най-много в майка ти това, че беше образована. Макар че тя всичко на всичко беше завършила осми клас, което сега е нищо, но тогава всеки, който бе завършил пети клас, минаваше за професор. Тъкмо за това баща ти най-много съжаляваше — че не бе получил достатъчно образование. Преди да срещне майка ти, той дори бе готов да се запише в семинарията, само и само да не бъде принуден цял живот да се бъхти с няколко десетки декара камениста земя, за да има препитание. Но след като се ожениха, той никога не забрави за онези няколко класа в училище, с които тя го превъзхождаше. Тъкмо това може би накрая ги докара до разрива, да, така бих казал сега. Смешно е понякога как се извъртат нещата в живота. — Сведе поглед в чашата си. — Е, добре — въздъхна той. — Всичко можеше да бъде и много по-различно.

— Аз пък се чудя за онзи мъж — заговорих за това, което особено ме вълнуваше. — Онзи, по когото мама се е увлякла.

— Така ли? Е, да, разбира се, и това го имаше.

— Знаеш ли кой е бил той? Откъде е дошъл?

— Съжалявам, но за това не мога да ти помогна.

— Искаш да кажеш, че не го познаваш?

— Не мисля, че въобще някой го е познавал, освен твоята майка, разбира се. Хората знаят за него или поне така говорят. Но ти сам знаеш как стават тези работи, как хората обичат да си измислят какво ли не.

— Ама ти наистина ли никога не си се срещал с него?

— Не, не. Не мога да си спомня за такава среща.

— Обаче аз веднъж те чух да говориш за него. Беше тук, на пазара, когато с мама бяхме дошли, за да купим от твоите зеленчуци. Беше в същия ден, когато ми даде монетата.

— Да, помня и това много ме учуди. Не казвам, че не е вярно, но не помня някога през живота си да съм вършил нещо такова.

— Ти ми каза, че монетата носи късмет. И че спряла един куршум да не прониже сърцето ти по време на войната.

— А, това ли било? Само че не може да съм бил аз, защото никога не съм бил на война. Просто не ме призоваха.

— Тогава, какво, да не би да си измислил цялата история? Защото на твоята монета имаше един вдлъбнат белег.

— Сигурен ли си в това? Нали ме знаеш какъв съм. Все обичам да измислям разни трикове. Или може просто ме бъркаш с някого.

Вратата към кухнята отново се отвори и оттам в ресторанта надникна един намръщен, широкоплещест и набит мъж. Погледът му се прикова върху бутилката, оставена върху масата, след което само поклати глава укорително и побърза да се оттегли в кухнята, без да отрони и дума.

За щастие Лучано не го видя.

— Сам виждаш как всичко се преплита — продължи той. — Ти имаш твоята версия, аз пък имам моята. Истината навярно не съвпада нито с едната, нито с другата.

Наля си още малко коняк в чашата.

— Сигурен ли си, че не искаш от това? — попита ме моят домакин, макар че едва сега, за пръв път, се досети да ми предложи.

— Не, наистина, не искам. Но ти благодаря все пак.

Като че ли действително нямаше как да го убедя да приеме моята версия за онези събития.

— Все си мислех, че е бил германец — добавих аз. — Имам предвид любовника на майка ми.

— Германец? Какво те кара да мислиш така?

— Ами онова, което ти й каза в онзи ден. И защото после се случи веднъж да го видя, на излизане от обора. Заради това как изглеждаше. Заради сините му очи.

— Това още нищо не означава. Тук можеш да намериш много хора със сини очи, руси като истински германци. Знаеш, че може да са потомци на норманите, които са минали оттук. Още са запазени основите на църквата, която издигнали в града, сам можеш да ги видиш. Намират се там горе, край древната крепостна порта, останала още от римляните.

— Но аз си го спомням толкова ясно — опитах се да го опровергая. — Той бягаше от обора на дядо. Ти спомена, че дошъл да го търси някой от германското посолство, защото през войната бил дезертьор или нещо подобно.

— Дезертьор? Ама кого ще го е грижа за това толкова години след войната? Виждаш ли някакъв смисъл в цялата тази история? Че той за подобна постъпка би могъл дори за герой да бъде обявен.

Така се озовахме в безизходно положение. Или може би за всичко съм се бил заблуждавал.

— Както и да е, защо ти е нужно сега да разравяш тези толкова стари истории? — попита ме Лучано. — Каквото било, било и си остава там, в миналото. Само си блъскаш главата да размишляваш върху това.

— Просто се надявах най-после да ми се изясни — обясних му аз.

— Знаеш как ни изглежда понякога миналото. Също като жената: отдалеч ни се струва безкрайно приятна, ама като се взреш по-отблизо, започваш да забелязваш куп несъвършенства.

Антонио привърши с подреждането на масите за вечеря.

— Дядо, скоро ще трябва да отворим — напомни му той.

— А? Да, да.

Лучано сега придоби замислен вид. Разсеяно разклати бутилката с коняка, за да провери колко от питието е останало в нея, преди да си налее още малко в чашата.

— Не са много хората, които знаят това, но аз имам свое обяснение — заяви той. — Не е кой знае колко различно от това на твоята майка. Когато бях млад, само на седемнадесет, имаше едно момиче, по което бях полудял. Всъщност ми беше братовчедка. И се канехме да избягаме, заради семействата ни, разбираш какво означава това, само че нали едното води до другото и така тя забременя. След което вече нищо не зависеше от мен — нейните родители я държаха заключена, а когато тя роди детето, веднага го изпратиха в някакво сиропиталище. А аз дори веднъж не го видях. Когато си млад, все си мислиш, че ще превъзмогнеш всички тези неща, че даже и да си допуснал грешка, можеш да продължиш нататък. Ала аз така и не успях да забравя какво се случи тогава. И не можех да престана да мисля за това дете. Затова накрая — беше преди петнадесетина години — отидох при родителите на момичето. Те бяха единствените, които знаеха къде мога да го намеря. Дори и самото момиче не знаеше, междувременно те й бяха намерили съпруг в Аржентина, така разрешиха тогава нещата. Родителите й ми казаха: остави тая работа, всичко вече е в миналото, но аз настоявах да узная. Накрая ми казаха името му — Аурелио, така го кръстили — както и един адрес ми дадоха, който се оказа някакъв хотел в Термоли. Когато отидох там и попитах за момчето, препратиха ме в кухнята. Заварих го завряно в един ъгъл, слабоумно се оказа, това веднага си пролича, сам знаеш как изглеждат такива деца. Трябва да ти призная, че още в минутата, в която го видях, си казах, че ще е най-добре веднага да се обърна и да се прибера у дома, като го видях там запряно като животно. Оказа се, че го държали просто така, по милост, като от време на време му възлагали това и онова, ама някоя по-проста работа. Но тогава ме прободе нещо, просто не мога да ти го опиша, все едно че някой ми стисна сърцето, защото, знаеш ли, виждах или усещах може би, че бе мой син. След това започнах редовно да го посещавам, два пъти месечно. Винаги на една и съща дата, понеже той това поне можеше да разбере, пък и му харесваше да е винаги същото. Носех му разни неща, дори му купих малък апартамент, та да не виси в килера, дето му бяха приспособили в хотела, че той по-скоро приличаше на килия. Плащах и на една жена да го държи под око. Ала дори след всичко това не мислех, че той осъзнава какъв бях аз на него, защото беше като малко дете, като бебе дори. Но никога никого другиго не съм обичал така, както него. Това, което ми даваше, не можеше да се сравни с всичките богатства на света. И тогава, един ден, заради нещо съвсем дребно, за някаква топка или за нещо подобно, че може даже и пеперуда да е било, само толкова зная, се затичал да прекоси улицата и една кола го блъснала. Просто така. Когато научих, вече го бяха погребали. Никой дори не се бе сетил да ми се обади. След това за мен вече нищо не е същото.

Очите му отново се навлажниха.

— Съжалявам — промълвих аз.

— А, добре. Нали всеки трябва да си носи кръста.

Отново потъна в мълчание, обсебен от своето страдание. Междувременно пристигнаха двама клиенти и на лицето му за миг се появи макар и повехнала усмивка за поздрав, която скоро след това угасна.

— Трябва да се залавяш за работа — напомних му аз.

— А? О, тук ме държат просто така, за да ме накарат да се почувствам важен. Братът на жена ми, той е шефът тук, той всъщност върти това място. Надявах се, че синът ми ще поеме всичко тук, но той предпочете да се трепе за чуждите в големия град, вместо да работи тук за баща си.

Изпрати ме до вратата.

— А какво стана с момичето? — досети се да ме попита той. — Беше момиче, нали? Винаги съм се чудел какво ли се е случило с нея. Дано е израснала силна като майка си.

— В някои отношения — промърморих аз.

— Да ти кажа истината, винаги съм бил малко влюбен в майка ти. Но всичко така се обърка, така се случи, че… Може би това момиче ще може да живее така, както майка ти не можа.

— Да.

Нещо внезапно привлече вниманието му на една от масите отвън на тротоара. Посочи ми с ръка:

— Забрави си монетата — рече ми той на сбогуване, взе монетата и я напъха в дланта ми.