Къде отиде тя

Двадесет и втора глава

Стаята, където Марта ме настани, се оказа същата, в която спахме с мама няколко нощи преди заминаването ни от Вале дел Соле, понеже къщата на дядо ми веднага бе запечатана. Спомнях си разпятието, висящо над леглото, стария дървен гардероб, двойните врати, извеждащи на балкона. После тя се е превърнала в стая на Марта и може би още се използваше като спалня, макар че малко неща тук подсказваха, че е била обитавана след нашето заминаване. Липсваха многобройните дребни вещи, каквито могат да се открият във всяко помещение, в което често стъпва човешки крак. Дори кувертюрата върху леглото с копринената бродерия по краищата в потъмняло червено и кафяво изглеждаше все същата, тежка, плътна, овехтяла, леко намирисваща на мухъл. По онова време майка ми навлизаше в напреднала бременност. Смътно си спомням топлото й издуто тяло, което тя с мъка изтегляше върху чаршафите, за да се сгуши под завивките. Странно ми бе да си мисля, че тогава Рита вече е съществувала, че е плавала в утробата на майка ми като някакъв загадъчен зародиш, само като възможност да се роди живо създание, без нищичко да знае коя е и какво ще се случи с нея.

Като се събудих сутринта, дочух приглушени гласове откъм кухнята. Щом слязох долу, заварих край кухненската маса една дребна жена със забрадка, както и друга, по-едра, изправена до вратата. От припряното суетене, което настъпи в кухнята след моето влизане, останах с впечатлението, че двете жени бяха очаквали появата ми от горния етаж.

— Кой да очаква такъв странник да се появи тук? — заговори онази до вратата, със срамежлива сърдечност. Познавах този глас, познавах и жените, но не можех да си спомня имената им.

Марта приготвяше кафето.

— Сама виждаш, нали? — подхвърли тя.

Жената ме измери с изучаващ поглед, може би само колкото да покаже на Марта, че не се нуждае от нейната помощ, за да ме познае.

— Какво да видя? Виждам само един красив непознат.

— Той се върна заради къщата — обясни й Марта. — Точно както ти бях казала.

Отново бях удостоен с изпитателен поглед.

— Ама за коя къща ми говориш?

Марта вече започна да губи търпение.

— Не се прави на глупачка. Колко къщи има тук? Ако не е едната, ще е другата.

— Да не искаш да кажеш, че е заради къщата на стария кмет?

В стаята се усещаше зараждане на интрига, което ми се струваше познато: спомнях си, че когато още бях дете, двете жени или други като тях, седнали в кухнята на майка ми, си разменяха клюки, нападки и заплахи, шегуваха се и си споделяха.

— Хайде, Мария, остави я, не се занимавай повече с нея — намеси се третата жена със забрадката, която седеше до масата. — Кълна се, че го познах още щом го видях. Ела, скъпи, трябва да си спомниш за Мария и за мен, Джузепина. На времето често се отбивахме при майка ти.

— Какво ще ти помни, тогава беше още дете — прекъсна я Марта.

— Вярно е. Колко ли години се изтърколиха оттогава?

Мария най-после прекоси кухнята и седна на един от столовете.

— Беше точно пет години, преди дядо му да умре. Много добре помня това — изрече тя. — Тъжно бе да се гледа кмета, когато това се случи. Накрая започна да си губи ума.

Те продължаваха да се ровят в спомените, едновременно с ловка прикритост и с безцеремонна прямота, с подозрителност и със сприхавост подобно на накацали по дърветата птици, които са се разкрякали заради опасността, че трябва да литнат още в следващия миг.

— Марта бе тази, която се грижеше за къщата на дядо ти — припомни ми Джузепина. — След като дядо ти реши да ти я остави в наследство. Истина е, че тя все повтаряше, че един ден ще се върнеш. Тя все така гледаше на нещата, както си бяха едно време.

— Сега няма нищо общо с тогава — веднага я опроверга Мария. — Той е дошъл просто защото тука е роден.

— Все същото е.

— Значи тогава вие сте били приятелки на мама — отбелязах аз.

— Да, да — потвърди Мария забързано и додаде: — Ти трябва да помниш моя Винченцо, нали? Двамата често играехте заедно. Сега той е там долу, в Рим.

— Аха.

Когато си тръгнаха, след тях остана следа като от съвсем чужд човек, който е преминал през къщата. Струваше ми се, че бяха дошли единствено, за да ме изпробват, за да проверят какво си спомням или как мога да се намеся в живота им. Но кой знае, може би бяха наминали просто така, за да ме зърнат — нали съм бил приятел със сина на едната. Тук времето течеше различно, хората имаха много търпение, двадесет години не представляваха нищо и не стигаха, за да бъде изчерпана една история докрай. В очите на моите съселяни аз можех да бъда войник, който се е завърнал след много години, прекарани нейде далеч — така че за всичко, случило се с мен, докато бях отсъствал, беше неуместно да се пита, понеже не беше част от тази история и нямаше никакво значение до момента, в който не прекрачих отново прага на дядовата си къща, до момента, в който не се прибрах у дома.

Скоро след като двете жени си тръгнаха, пред къщата спря селският пощальон — блед и кльощав млад мъж, с малко смешна униформа, състояща се от къси панталони, риза и шапка.

— Аз съм пощаджията — рече той, сякаш давайки обяснение за униформата си, каквато не бях виждал никъде другаде. — Или поустмен, както му викат там, в Америка.

Той остави в ъгъла торбата с пощенските пратки, след което двамата с Марта загадъчно изчезнаха нагоре по стъпалата към втория етаж. Чух само как си поговориха напрегнато, но след секунди той слезе обратно в кухнята.

— Ще ти помогна за леглото — рече ми пощаджията. — Мисля, че двамата ще се справим.

— Извинявай, ама не те разбрах?

— Марта ми рече, че ще се преместиш долу, в старата къща на кмета.

— О. Да.

Оказа се, че такъв бил планът на Марта. Сякаш за нея това бе въпрос от съдбовно значение и аз непременно трябваше да се установя тъкмо в дядовата си къща. Може би го възприемаше като завършек на дългогодишните си усилия по поддържането на къщата.

Младият мъж ме поведе нагоре по стъпалата и така се озовахме в тясна стая, където имаше само един стар, разглобен креват с метални табли и един дюшек.

— Първо ще свалим дюшека долу — обясни ми той. — Ти го хвани отпред.

Щом го отнесохме до къщата на дядо, се наложи да изгубим още малко време, завивайки по тясната вита стълба към втория етаж. Опряхме го о стената на стаята, която навремето беше спалнята на мама.

— Признай си, че не ме помниш — каза ми младият мъж. — С теб често излизахме наоколо, за да се катерим по склона. Стигахме чак до Коле ди Папа.

Аз като че съм бил приятел с всички тук наоколо: с Винченцо на Мария, с братята и сестрите на Лучия от съседната врата. Само че с този беше някак си по-различно.

— Ти си Фабрицио — досетих се аз.

— Е, значи си спомни.

— Само колко цигари изпушихме тогава заедно. А преди да тръгна от тук, ти ми подари един сгъваем нож.

— Ето, нали, сега излиза, че съм бил прав. С теб тогава бяхме приятели.

Останах поразен от това, че той действително допуска, че е възможно да се забравим един друг след толкова години. В моите спомени той ми се струваше по-важен от всичко останало наоколо, неотменима част от пейзажа на моето детство, преживяно в тази къща, сред тези каменни стени. За него обаче аз може би бях останал само момче, което е познавал за кратко, преди това момче да замине завинаги от тук, както още десетки други местни хора.

— Значи си останал тук — казах аз. — Искам да кажа, само в това село.

— Е, работих и в Рим, ама само две години, в един ресторант там… Беше много весело. Ние, от Молизе, или молизаните, както ни викат долу по крайбрежието, въртим оживен бизнес с ресторантите. Но не можех да издържа да работя като чиновник на държавна заплата. Пък и въздухът тук… е, не е същият като онзи долу, в града.

И сега ми правеше същото впечатление, както и когато беше момче — че знае много за всичко и за всички. Това му придаваше леко загадъчен вид, сякаш останалите не можеха да схванат какво знае и какво държи в тайна.

— Както и да е, добре е, че поне още ме помниш — завърши той. — Някои хора, като се върнат тук, се държат тъй, сякаш никога не са виждали това село.

Щом свършихме със сглобяването на леглото, той си тръгна, за да довърши обиколката си.

— По-късно ще намина да те видя — обеща ми Фабрицио. — Ще си поговорим за много работи.

Пак се появи на прага късно следобед, когато привършвахме с обяда, само че сега бе смъкнал униформата и бе облякъл с джинси и вехта фланелена риза. Без да чака покана, той се намъкна в къщата, настани се край масата и с приятелски жест преметна ръка през рамото на леля Лучия.

— Здравей, лельо — провикна се той към нея. — Ти си добро момиче, винаги си омиташ чинията!

Марта остави една чиния пред него и той, явно по стар навик, с къшей хляб в ръка омете чинията си докрай.

— Сигурно всичко тук ти изглежда по-различно, отколкото го помниш — отново заговори той. — Промениха пътя. Навярно помниш само старата козарска пътека, дето се виеше там? Все едно че си попаднал на края на света.

— Не мога да се начудя на електричеството — признах му аз. — Кога са го прокарали?

— Ама какви ги говориш? Та това е станало още по времето на Мусолини. Тогава той се разпоредил в цялата страна да прокарат електричество. Пък и преди това нашите хора тук са използвали водната централа, онази, дето е била надолу по реката.

Нищо от това не съвпадаше с картините, запечатани в спомените ми.

— А тогава помниш ли поне, че една година тук имаше фестивал и един оркестър караше собствен генератор, та осветиха целия площад. Поне туй все трябва да си го спомняш — изрече Фабрицио и сви рамене. — Е, може пък да има нещо друго, за което да си така умислен.

След обяда той ме поведе нагоре по стръмното, по някаква известна само нему пътека. Каза ми, че ще ми покаже парцела земя, който притежавал в Белавиня, по склоновете на Коле ди Папа. Целият участък се простираше в подножието на планината, сред една прекрасна долина с ниски възвишения и просторни ливади. Да имаше най-много десетина декара. От всички страни мястото бе заградено от гъсто сплетени храсталаци. Вътре той бе посадил няколко маслинови дръвчета, няколко реда с лози, но имаше и лехи с домати и боб. Обясни ми, че купил този парцел с парите, които спестил, докато работил в Рим, макар че взел заем и от свои роднини. Неговите родители били вече много стари, за да обработват имота, а пък повечето му братовчеди се изселили, кой в Швейцария, кой в Торино, кой в Рим.

— От нашите хора никой никого не слуша — оплака ми се той. — Всички тези семейни дрязги и разправии, сякаш край нямат. Но виж, може би в Америка е по-различно.

В единия ъгъл на парцела беше сковал малка барака, скромна постройка с каменни основи. Вътре имаше само нар за спане и печка за готвене и отопление. В дъното на парцела, едва забележима отвън заради наклона на хълма, се намираше малка градина, която той бе оградил с ниски зидове от камъните, които бе извадил наоколо. Имаше овощни дръвчета, една беседка с асма и много рози. И в нейния най-отдалечен ъгъл Фабрицио бе оформил малък водопад, защото бе отбил един ручей от течащия наблизо поток. От него пръскаше кристално бистра планинска вода, която падаше надолу по облите речни камъни в малък притихнал вир.

— Райската градина, така си е наричам аз — каза ми той. — Това е моят специален кът. Тук поне никой никога не ме безпокои.

Градината беше плод на неговата освободена фантазия или може би символизираше представите му за убежище и място за пълна отмора, толкова бе изолирана, притихнала и обрасла с пищна растителност. В далечината се издигаха планинските склонове, заобикалящи мястото като пръстен, над който се извисяваше само небето.

— Ние с теб още тогава си имахме тайно място в Коле ди Папа — припомни ми Фабрицио. — Помниш ли го?

— Да.

— Винаги, като се връщам там, си казвам, че един ден и аз като теб ще замина за Америка. Но ето че още съм тук.

— Никак не е зле тук.

— Не говорех за това.

Разведе ме из парцела си, за да ми покаже посевите. Чак очите ме заболяха от ослепително синьото небе, толкова кристалночисто бе то, толкова ярко грееше слънцето. За миг ми се стори, че ние отново сме деца, че аз пак съм подкарал овцете към високите планински пасища, а пък Фабрицио тъкмо прекосява ливадата, за да дойде и да ми прави компания.

— Подозирам, че хората вече са започнали да коментират защо съм се върнал — най-после заговорих за това, което най-силно ме вълнуваше. — За майка ми и така нататък.

А той само сви рамене с презрителна гримаса на лицето си.

— Нали ги знаеш какви са хората. Само им дай да одумват и да си измислят какви ли не щуротии.

Представих си как, докато прави пощенските си обиколки, научава всички сплетни и слухове, независимо от волята си.

— Значи е вярно, тогава. Все нещо са започнали да говорят по мой адрес.

— Това, онова. Но честно казано, само глупости. Като например, че твоята майка навремето скъсала банкнотите, дето баща ти ги изпратил от Канада чрез Алфредо Панунцио.

Сега си спомних, че това се случи вечерта на празника на Богородица. Имаше някаква караница вкъщи, после майка ми накъса купчина банкноти, които хич не бяха малко пари, все по петдесет или сто долара и ги запокити право в лицето на чичо Алфредо. Но в моите спомени тази тягостна случка си оставаше само лична, наша работа, без каквито и да било външни свидетели.

— И какво още говорят хората? — не преставах да го подпитвам аз.

— Ами че нищо особено, всъщност. Само клюки някакви.

Сега говореше по-предпазливо. Помня как когато още бяхме деца, веднъж се сбихме, след като той се опита да ми обясни — съвсем опростено, по детски — защо майка ми била гледана накриво от всичките ни съселяни.

— Кажи ми де — настоях аз.

— О, сам знаеш. Как тя направила на голям въпрос всичко това и после, на следващия ден, някой внесъл тези пари, ама съвсем старателно залепени, в банката в Рока Сека.

За миг и двамата замълчахме. Фабрицио в този момент просто не смееше да ме погледне в очите.

— Не съм казал, че точно така е станало — процеди през стиснати зъби той накрая. — Предавам ти само туй, дето хората си го говорят.

Възможно бе, събитията да са се случили по този начин, макар че имаше поне още сто други начина, по които те са могли да се случат, което пък беше още по-правдоподобно. Сега, от тази дистанция, майка ми можеше да се окаже всякаква, от героиня до двуличница, от светица до грешница.

— Ами онзи мъж — продължавах неуморно да го подпитвам. — Онзи, с когото е излизала. Хората говорят ли си и за него?

— Всеки се кълне, че знае какво е станало. Някои дори разправят, че знаели дори и името му, Джузепе Кочиапелата, защото малко след цялата история той май се побъркал.

— Значи хората си мислят, че е бил някой от селото?

— Че кой друг?

— Аз пък си мисля, че е бил войник. Германец.

— Ама тогава са били изминали много години след края на войната.

— Само така ми се струва, де. Веднъж подочух, че…

— Ама тогава ти беше още хлапе — опроверга ме Фабрицио. — Може би си измисляш, защото си се наслушал на всички онези истории за войната, дето все ти разправяше дядо ти.

— Може би.

Не успях да измисля как да го притисна още повече. А пък тъй силно ме измъчваше всяко противоречие между спомените ми и това, което ми разкриваше той.

— Ако толкова искаш, мога да поразпитам наоколо — кимна ми накрая Фабрицио. — Ама съвсем тихо и предпазливо.

— Не. Вече всичко е наред.

На връщането към селото той ме отведе по хребета на Коле ди Папа, за да ми покаже къде е минавал старият път. По-голямата част от него беше разкопана, за да се проправи трасето за новото шосе, което още не беше довършено, но щеше да бъде брънка от мрежата шосета, с които опасвали целия тукашен район.

— Похарчиха милиони, преди да променят пътя така, че хората да преминават през селото, а после похарчиха още повече милиони, за да могат да го заобикалят — недоволно измърмори Фабрицио. — Навсякъде само корупция. Няма значение как точно я прикриват.

После ме поведе надолу по склоновете на Коле ди Папа, следвайки сложна, виеща се плетеница от възтесни пътечки, все през трудно проходими шубраци. Спря се едва когато се добрахме до малка полянка, заобиколена от борове.

— С теб обичахме да идваме тук. Помниш ли това място? — И ми посочи една каменна плоча до склона. — На нея си написахме инициалите.

Развълнувах се, макар и да бе необяснимо за мен. Значи затова ме бе довел тук, само за да ми покаже това закътано място. Помнех, разбира се, колко цигари бяхме изпушили тайно тук двамата — той все ги задигаше от кутията с цигарите на баща си, но само по две. Колко безгрижни часове бяхме прекарали тук, две момчета с изподрани от храстите колене, сближили се заради самотата и чувството за вина. Но имаше и още нещо, друго, съвсем друго: тук го бях предал. Веднъж той бе рискувал да пострада заради мен, за да ме спаси от капана на местните селски биячи. А аз го бях изоставил, засрамен от унижението си, засрамен, че ме бе страх да се притека на свой ред на помощ на единствения си приятел. Това впоследствие бе хвърлило сянка между нас, този спомен за дребнавата ненавист, която бях породил в него.

— Мисля, че тогава не се показах като твой много голям приятел — смотолевих аз.

Веднага забелязах, че макар това да го бе наранило, той явно не помнеше събитията по същия начин.

— Какво говориш? Ние се държахме тъй здраво един за друг, през цялото време, докато бяхме заедно. Не ми се вярва да си го запомнил добре.