Къде отиде тя

Седемнадесета глава

На следващата сутрин аз все пак отидох до апартамента на Джон, за да видя какво става там. Заех удобна за наблюдение позиция — настаних се на една маса до прозореца в кафенето на отсрещния тротоар.

И понеже беше събота, навалицата по тротоарите и в магазините беше много по-голяма отколкото в делничните дни. Заради ненадейно връхлетялата ни гореща вълна, повечето минувачи бяха облечени с тънки летни дрехи: мъжете — с къси панталони, а жените — с блузи без гръб. Горещината придаваше на всичко наоколо вид на някакъв ленив, блещукащ мираж, сякаш бе започнал да се осъществява някакъв конспиративен сценарий. Като че ли всяко движение на минувачите, дори и излизането на купувачите от магазинчетата, е било старателно репетирано, за да изглежда съвсем обичайно и безпогрешно имитиращо нормалния ежедневен ритъм.

Към единадесет часа сутринта от вратата, водеща към апартамента на Джон, излезе жена с джинси и с неогладена блуза на индиански шарки. Носеше слънчеви очила. За миг тя се засуети с връзката ключове, докато се мъчеше да заключи вратата. Изпусна ключовете и се наведе да ги вдигне. Косата й бе черна, къдрава и докато пристъпваше, сякаш се поклащаше като нещо отделно от нея, все едно развяна от океанския бриз.

Тя пое надолу по улицата и хлътна точно в същия магазин за евтини дребни стоки, където преди бях видял да влиза и Джон. След няколко минути излезе от там с кесия с продукти. Върна се в апартамента. Не знаех какво да предприема, чудех се как да проникна вътре, след като жилището на Джон очевидно бе обитавано от тази млада жена. Продължих да наблюдавам хората, влизащи и излизащи от магазините по улицата, като ми изглеждаше странно само един етаж по-горе да има апартаменти, напълно недостъпни за околните.

Прекосих улицата. На вратата на Джон имаше само един звънец. Натиснах го.

Тя веднага се появи, като разтвори широко вратата с добродушна усмивка, от която сърцето ми замря. Косата й сега ми се стори още по-рошава, а тя протегна ръка, за да я отметне от раменете си. Блузата й за миг се надигна и оголи талията й.

— Здравейте — поздрави ме, леко задъхана. Зад нея се виждаше само една тясна стълба, която тънеше в полумрак.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Аз съм приятел на Джон.

— Искате да кажете на господин Келер?

Едва сега се досетих, че не зная фамилното име на Джон. Моментално си дадох сметка, че целият ми замисъл е грешка, че може би съм сбъркал апартамента или че Джон отдавна е напуснал това жилище.

— Да — рекох аз.

— Той замина за Европа. Аз съм само временна наемателка.

— О. Не бях сигурен дали вече е заминал.

— Да. Преди около месец.

Сърцето ми замря. Сега тя ми се стори по-млада, отколкото ми се струваше, докато я наблюдавах от отсрещния тротоар. Може би беше малко над двадесет. Без слънчевите очила бледото й, осеяно с лунички лице, излъчваше невинност.

— Бях му дал няколко книги. Те са много важни за мен, заради дисертацията ми. Трудно ми е да ги намеря другаде.

За миг тя се поколеба. Трябваше да разреши проблем, без да има ясно решение.

— Мога да ги потърся, ако желаете. Не мисля, че той би възразил срещу това.

Но в следващия миг я обзе някакво неясно съмнение, тя се взря изпитателно в мен и аз се изплаших, че намерението ми ще се осуети.

— Мога да ви напиша заглавията, макар че са малко сложни. Ако ми дадете лист и молив…

Тя отново се поколеба. Обърна очи към стълбата отзад, после — към улицата навън, сякаш търсеше позволение от някого.

— Мисля, че ще бъде по-лесно, ако влезете вътре и сам ги потърсите.

— Не бих искал да ви създавам затруднения. Само при това условие.

Така бях допуснат вътре. Ужасих се колко лесно е да проникнеш в чужд дом, ако си решил да извършиш нещо нередно, убийство или изнасилване. Достатъчна бе една измама, при това съвсем елементарна. Унесен в тези мисли, аз машинално влязох вътре и я последвах нагоре по стълбището. Гледах на себе си отстрани и не знаех на какво съм способен.

— Значи вие сте приятел на господин Келер? — попита ме тя.

— Всъщност сме само познати — уточних аз. По тясното стълбище нямаше как да я погледна, за да преценя дали в изражението й има следи от подозрение. — А вие? Искам да кажа, добре ли го познавате?

— Бях в един клас с него в института през тази пролет. Нали знаете, онези съкратени курсове за начинаещи. Мислех си, че така по-бързо ще усвоя знанията в сравнение с цялостното следване в университета.

Значи той бе преподавател в такъв курс или нещо подобно.

— Да, разбрах — кимнах аз.

Стигнахме до площадката на горния етаж. Нямаше антре, а само отворен преход с дъговиден корниз, през който направо се влизаше в апартамента.

— Между впрочем, аз съм Иева — представи се тя. Интонацията беше много приветлива, което ме накара да предположа, че живее сама. — Това е латвийско име на едно дърво7, което не расте тук, ако се интересувате. Хората обикновено ме питат за произхода на името ми.

— О, така ли? Аз съм Виктор. Всъщност Виторио. Италианско име.

Така неусетно започнах да се въвличам в престъпление. Все някога Джон щеше да се върне и да ми потърси сметка.

— Италия — въздъхна тя. — Винаги съм мечтала да отида там.

Апартаментът беше доста дълъг, като всекидневната и кухнята се намираха откъм улицата, а коридорът зад тях водеше към няколко други стаи, чиито врати се оказаха заключени. На пръв поглед изглеждаше зле подредено, биеше на очи смесването на два различни стила: от една страна, мебели, излезли на мода през седемдесетте, с убити цветове и строги геометрични линии, а от друга — много износена, доста по-стара покъщнина, сякаш събирана от различни места. Мебелировката като цяло навяваше подозрение, че е домъквана на парче, като източниците й очевидно бяха най-разнообразни. Общото между мебелите бе едно — че са купувани от набързо организирани разпродажби на евтини вещи втора ръка. На всичкото отгоре мебелите бяха струпани небрежно и хаотично, без да се търси хармония с откритото пространство откъм фасадата, гледаща към улицата. Единствените изключения от този безпорядък бяха старателно подредените лавици с книги, едно кафяво кожено кресло и отоманката в същия цвят до него, оформящи край прозореца уютен кът за четене. Всички стени бяха облепени с плакати и със стари фотографии, които в общи линии интерпретираха сходни теми. Но явно никой не си бе дал труда да ги подрежда според детайлите на изобразеното.

— Не бих искала да живея в такова жилище — обади се Иева. Не бе останала и следа от безпокойството, с което ме бе посрещнала на вратата, сякаш самият факт, че ме е допуснала да проникна вътре, по някакъв начин доказва, че според нея не представлявам опасност.

— А на него харесва ли му тук?

— Не зная. Цялата работа е в това, че той е германец. Мисля, че се увлича по стила Баухаус или нещо от този сорт. Аз обаче много не съм много наясно с германските стилове на обзавеждане.

Съзнанието ми без никакво вълнение регистрира факта, че той е германец, макар че не бях сигурен дали той, или Рита някога бяха споменавали нещо за произхода му.

— Най-добре е сам да огледате книгите — предложи ми Иева. — Аз ще проверя в спалнята, за да не гледате оставените там дрехи за пране.

Ето че се озовах сам във всекидневната, без да имам представа къде и какво да търся. Смътно очаквах да се натъкна веднага на някакви свидетелства за тайния живот на Джон; но вместо това виждах само най-обикновени вещи и като археолог се опитвах по тях да възстановя събитията, които някога са се разиграли тук. Имаше нещо тъжно в унилата атмосфера, царуваща в това жилище, недообзаведено както бе редно според моите представи. Тази тъга вероятно бе предизвикана от противоречието между стремежа ни да бъдем заобиколени от истински ценни за нас вещи и излишествата, с които всъщност се ограждахме.

Пристъпих първо към лавиците с книги край прозореца. Повечето от томовете се оказаха на немски, а болшинството автори ми бяха непознати. Все пак успях да разбера, че съм изправен пред еклектична сбирка от романи, философски трактати, томчета с поезия. Имаше и заглавия на английски език. На най-долния рафт видях малка колекция от литература, посветена на Холокоста — публикации на Примо Леви, Ели Визел, Йежи Кошински. Това се оказа единственият рафт, на който книгите не бяха подредени по азбучен ред. Запитах се дали този факт има някакво специално значението, дали не би могъл да ми разкрие някакъв специален шифър.

Иева се върна по коридора и се спря до една от вратите.

— В спалнята не открих нищо интересно. Тук има ли нещо?

— Засега няма.

— Мислите ли, че е отделил по-ценните книги настрани в някакъв отделен куп?

Тя ме поведе към един тесен кабинет в дъното на апартамента. В това помещение нямаше прозорци. Малко светлина проникваше само от една тясна и висока шахта към тавана, която хвърляше правоъгълен отблясък върху паркета. Две от стените бяха изцяло скрити зад лавици с книги, подредени още по-зле отколкото във всекидневната. Много от рафтовете бяха запълнени с по два реда книги.

— Забравила съм колко много книги има тук — каза Иева. — Ако желаете, мога да Ви помогна в търсенето.

— Не е необходимо. Сам ще се справя.

— Е, тогава ще Ви оставя. В това време ще направя чай, ако обичате чай, разбира се.

— Разбира се. — Макар че въобще не пиех чай. — Ще бъде чудесно.

В кабинета имаше старомодно дъбово бюро, което беше отрупано с някакви жълти папки и оръфани бележници. Бяха струпани в единия край на бюрото, все едно че някой набързо се е опитвал да въведе известен ред. До бюрото имаше шкаф с две чекмеджета, с още папки върху него, а над шкафа — репродукция на Кандински — композиция от оранжеви, сини и пурпурни кръгове и квадрати.8 На бюрото имаше и няколко справочника, облегнати на стената: немско–английски речник, английската граматика на Фаулър, самоучител по немски. Бюрото ми напомни за това на баща ми, в което намерих писмата на майка ми — същото голямо двойно чекмедже от едната страна и допълнителен плот с малки чекмеджета над него, но по-високо, които аз като дете все не можех да достигна.

Огледах лавиците с книги. Томовете бяха предимно на немски. Имаше един пожълтял екземпляр на „Моята борба“ на Хитлер, с надраскани в полетата бележки; подредени бяха пълните издания на Гьоте, Хьолдерлин, Кант. Увлечението на Джон по всичко немско като че ли се оказваше единственото, което досега бях открил за него. Това по-скоро бе някаква абстрактна констатация, етикет, който може да му бъде прикрепен. Внезапно започна да ми се струва важно, че той е немец. Но моето усещане за него си оставаше доста смътно. Сякаш всяко следващо откритие за живота му, включително беглият оглед на квартирата му, ми напомняше за нещо, което вече знаех. Представях си как се е разхождал из стаите, как се е ровил из книгите, сякаш бях влязъл под кожата му, сякаш бях разбрал такива неща за него, които иначе нямаше откъде да науча.

От кухнята се чу силен шум и тракане на съдове. Опитах да отворя горното чекмедже на препълнения шкаф и успях. Вътре видях старателно подредени папки, съдържащи бележки от курсовете в университета, които Джон бе посещавал, но с надписи не според имената на тези курсове, а със съкращения и имена: Хум 304, Ист 413, Пси 211. Вероятно означаваха „Хуманитарни науки“, „История“, „Психология“. От този оглед ми стана ясно, че Джон е посещавал на практика курсове във всеки един от водещите факултети на университета. Всяка папка съдържаше много бележки, всичките запълнени с неговия сбит и стегнат почерк, всичките — само на английски. В някои от папките се откриваха набързо надраскани коментари по полетата на немски. Някои от тях бяха изписани с червено или синьо мастило, вместо с черно като основния текст. Имаше нещо особено в тези драсканици отстрани, най-често завършващи с малки въпросителни знаци, както и в явно набързо нахвърляните бележки, които представляваха трудна за разчитане плетеница на фона на добре подредения основен текст, отличаващ се с прегледно и ясно изложение на фактите.

В най-долното чекмедже всичките палки бяха с надписи на немски. В една от тях той пазеше удостоверението си за придобиване на канадско гражданство, издадено през 1966 г. Вероятно бе пристигнал в страната в началото на шестдесетте, приблизително по същото време, когато и аз стъпих на канадския бряг. Документът бе издаден на лицето Йохан Елиас Келер. Името бе изписано с едри, красиво подредени ръкописни букви. Странно как името му, нанесено пълно и точно върху официалния документ, ми разкри някаква нова страна от неговата личност, сякаш имената на хората притежаваха способността да променят самоличността им. За Иева той бе учителят, господин Келер; за Рита обаче той беше само студентът Джон. А ето че сега пред мен се очертаваше трета личност — тази на Йохан Елиас Келер. Той бе този, който живееше в скромния апартамент на втория етаж, той бе прочел всичките тези книги и бе писал бележки по полетата на листата. Той бе този, с когото аз по някакъв сложен начин се оказвах свързан косвено.

В дъното на най-долното чекмедже напипах последната папка, която се оказа без надпис. В нея намерих само една стара черно-бяла фотография, със следи от прегъване на четири, които свидетелстваха, че дълго време е била държана в нечий джоб. На снимката се виждаше един мъж в униформа, изправен до млада жена, която държи в ръцете си съвсем малко бебе, повито в изящни пелени, вероятно дантелени. Като цяло снимката бе толкова избеляла и помръкнала, че много подробности по нея се оказаха доста трудни за различаване. Например там, където трябваше да се намира лицето на мъжа, сега имаше само намачкан къс от силно пожълтяла, станала почти кафява фотохартия. Не можеше да се определи каква униформа носи мъжът. Не можах да разпозная и пола на бебето. Дори не можех да установя по кое време, през коя епоха е направена тази снимка. Можех само да потвърдя, че е доста стара. Поне едно бе ясно: лицето на жената, със сериозно и напрегнато изражение, сякаш е отправила взор някъде далеч напред, отвъд обектива на фотографа, който бе направил тази снимка.

— Чаят е готов — напомни ми Иева.

Тя бе застанала на вратата. Видя ме как съм коленичил пред разтвореното чекмедже и за миг в погледа й се появи уплаха. Очевидно се бе досетила, че има нещо нередно в моето посещение, но веднага успя да потисне подозрението, изписало се за миг по лицето й.

— Чудесно — промърморих аз и побързах да върна старата фотография на мястото й.

Тя ми сервира чая на кухненската маса. Никой от нас повече не спомена нито дума за книгите, които уж бях дошъл да издирвам.

— Значи сте студентка? — започнах да я подпитвам аз, колкото да поддържам някакъв разговор.

— Да. — Но от тона й си пролича, че остава нащрек. — По история. Ето защо пожелах да се запиша и в курса по немски. За да ми е по-лесно при някои проучвания, които ми се налагаше да извърша.

Странно как така досега не бях обърнал внимание на лепкавата топлина в кухнята. По горната устна на Иева вече имаше пот.

— Хм, а защо избрахте тъкмо история?

— Не зная. Може би, за ще се ориентирам впоследствие към юридическия профил. Макар че май всичко това е свързано с корените ми. С Латвия и така нататък.

— Вашето семейство отдавна ли е тук? Искам да кажа, в Канада.

— Моите родители са се преселили веднага след войната.

Нещо в решителния тон, с който ми съобщи тези факти за себе си, ми подсказа, че не е разумно да я разпитвам повече в този въпрос. Сега не ми се стори толкова невинна и наивна, както когато за пръв път я видях на вратата. В нея имаше нещо по-особено, може би смътни семитски черти, на които досега не бях обърнал внимание. Нещо в профила, което е типично за хиляди други представители на нейната раса.

— Може би е оставил всичките си книги тук, защото е решил още да работи с тях — отбелязах аз.

— Да. И това означава, че непременно ще се върне, за да си ги прибере.

— Е, добре тогава, аз май трябва да си вървя.

Иева вежливо ме изпрати надолу по стълбището. На изхода ме обзе силно съжаление за станалото, за това, че я бях заставил да допусне в дома си един непознат, след когото тя бързаше да затвори вратата със същото нетърпение, с което преди това я бе разтворила.

— Съжалявам, че Ви обезпокоих.

— Няма нищо, всичко е наред.

Долових как в гърлото й се надигна неизказан въпрос. Явно се питаше дали не я бях измамил. Може би трябваше да бъда напълно честен с нея, но просто не успях да измисля как да прикрия целта на посещението си.

— Както и да е, искам само още веднъж да Ви благодаря.

Дори и като й обърнах гръб, продължавах да усещам вперения в гърба си поглед. Сърцето ми едва не пропусна един удар, докато изчаквах вратата да се захлопне зад гърба ми и ключалката остро да изщрака.