Къде отиде тя

Четвърта глава

Започнахме редовно да се виждаме, по два или три пъти седмично, най-често в моя апартамент и обикновено сами. При нашите срещи аз винаги усещах кога зад Рита наднича сянката на Елена, макар че рядко я споменавахме. И макар че Рита нито веднъж не се издаде, почувствах, че отношенията между двете сериозно са охладнели, понеже за Рита нашите срещи се явяваха в известен смисъл отдалечаване от влиянието на Елена, при това толкова интензивно, че тя не можеше да го прикрие.

Дадох й ключ за апартамента. В дните, когато се прибирах от университета, често я заварвах да учи на масата в кухнята, струпала учебниците пред себе си или разпръснала по масата листата, които изпълваше с неравния си почерк. Понякога се случваше в продължение на часове тя да учи в кухнята, а аз — край бюрото си във всекидневната. Ако заставах под определен ъгъл спрямо коридора, можех понякога тайно да й хвърлям по един поглед през двете отворени врати, докато тя четеше или си водеше записки, докато свиваше рамене или вдигаше ръка, за да отмята косата си. Когато бях в Африка, ние си разменяхме писма, изпълнени с колебливи и половинчати откровения. И все пак всичко, което тогава бях узнал за онова, което я вълнува, се оказа съвсем скромно в сравнение с познанията, които ми донесоха тези откраднати мимолетни погледи, докато тя учеше в кухнята, без да подозира, че скришом я наблюдавам.

Тя успя да се сприятели с нашия чернокож домоуправител Еди. Този Еди беше известен с това, че често се впуска, и то посред нощ, в ожесточени спорове със своя приятел от бялата раса — с когото споделяха апартамента. Всъщност тези караници служеха едновременно като аргумент и контрааргумент за наличие на интимна връзка между двамата. Еди обаче отговаряше винаги твърде уклончиво на въпросите относно личния си живот, като се опитваше да го представя не такъв, какъвто бе всъщност. Но поне бе стриктен по отношение на регистрацията на външните посетители в сградата. Когато времето бе по-топло, той обикновено дежуреше отвън, на тротоара, или се изтягаше върху един стар шезлонг, опънат пред прозореца на апартамента му в партера, точно под сянката, хвърляна от килнатата на една страна стара смрадлика; а когато ни връхлиташе студената зима, той заемаше мястото си в портиерската стаичка, вътре във входа. Често чувах гръмкия му глас, когато поздравяваше Рита при всяко нейно влизане в сградата. Поздравите му винаги бяха лаконични, закачливи, но без намеци. Особено забележителен бе неговият говор — странна смесица между ленивото северняшко бърборене и типичното южняшко провлачване на гласните:

— Ето че пак се появи при нас.

— Точно така. Не можеш да се отървеш от мен.

— Е, тогава някой трябва да каже на Виктор да внимава и да не кани никого другиго в апартамента си, за да не го свариш ненадейно в неподходяща компания.

Откакто Рита ме посещаваше, Еди пък започна да ме удостоява с дребни услуги, направени скришом сякаш за да си спести унижението да го видят, че е толкова любезен с някого сред нас. Например почистваше старателно снега, навалял по противопожарната стълба, когато знаеше, че ще излизам навън. Качваше се чак до моя етаж, за да ми донесе лично пощата, като пъхаше пликовете, вестниците и рекламните брошури под прага на вратата ми. Понякога се долавяше нещо толкова интимно в жестовете му, че отначало дори ги възприемах просто като опит за сближаване, обаче не толкова с мен, колкото с Рита. Ала все пак зад всичко това се криеше още нещо, някакво едва доловимо усукване около нас с Рита, което за Еди бе израз на необходимостта му да следи отдалече крехкото приятелство, зараждащо се между Рита и мен.

По едно време реших да обсъдя с Рита онова допълнително условие към завещанието на баща ми, онази специална клауза, която засягаше нейното финансово подпомагане. Мислех си, че като узнае за нея, това някак си ще ни обвърже още по-тясно, щом обаче й го съобщих, тя се почувства още по-неудобно.

— Това е начин да се признае официално, че ти си моя сестра — опитах се аз да я успокоя. — Това още не означава, че му дължиш нещо.

— Не е така, защото ме кара да се чувствам странно. Никога не съм ти казвала, че веднъж го видях на една от улиците в Мърси. Беше малко, преди да умре. Никога няма да забравя как ме изгледа тогава. Нали знаеш способността му да гледа мрачно и вторачено, сякаш невидим облак засенчва лицето му. Като малко хлапе, все се плашех, възприемах го като признак, че ми е сърдит за нещо, макар че не беше истина. За пръв път го видях тогава да ме гледа някак си по-различно. Сякаш през целия си живот бе опитвал да забрави какво се е случило между нас, но ето че аз отново се появих пред него и с това му напомних за съществуването си. А щом разбрах, че е умрял, веднага се сетих как ме изгледа тогава, при последната ни среща.

От писмата на баща ми, които получавах в Африка, знаех колко уязвим бе той през този период, как нещо на пръв поглед доста незначително можеше да го сломи.

— Толкова много неща се случиха оттогава — казах аз. — Никой няма вина за това, което стана.

Никога повече не споменахме нито дума за това условие към завещанието. Имаше обаче още една последица от това, че го обсъдихме: между мен и Рита се отвори пространство, в което ние отново имахме свободата да бъдем близки като истински членове на едно семейство и всеки от нас да възприема другия именно по този начин. В мен отново се пробуди инстинктът да защитавам Рита, както бе преди толкова много години, когато тя бе само нежеланото дете в семейството. Само че сега липсваха онези обстоятелства, които на времето ме принуждаваха да се чувствам виновен. Нямаше го бащата, който винаги присъстваше като фон, за да създава усложнения, като изключим разрешението му да изпълня вместо него дълга към нея, който той така и не бе успял да уреди приживе.

През декември Рита и Елена решиха да си сменят квартирата. В продължение на няколко дни те заедно с мен, въпреки студа и кишата обикаляха кварталите около студентското градче, търсейки къщи с табели пред тях „Дава се под наем“. Освен това непрекъснато проверяваха обявите за предлаганите под наем жилища.

— Мисля, че като ни придружаваш, вдъхваш повече доверие на собствениците — отбеляза Елена.

Нейната съпротива срещу мен изглеждаше поотслабнала, сякаш бе очаквала от мен някакво предателство, на което така и не бе съдено да се сбъдне.

Местата, които посетихме, до едно бяха подбирани с оглед на финансовите възможности на двете момичета, така че се ограничавахме предимно до пансионите. Имаше цяла поредица от тях по протежението на Спедайна Роуд, особено в квартала на север от Блур стрийт. За съжаление, се предлагаха най-обикновени квартири с обща кухня и обща баня, в които хлебарките трескаво се разбягваха, щом човек открехне вратата и светне лампата. Или пък такива — пълни с възтесни, мизерно обзаведени стаички, само за ергени, в които леглата трябваше да се сгъват, за да има място за нещо друго, освен за спане. Освен легло, мивка и стол имаше още само по един котлон с две плочи. Пълно беше с подобни унизителни дупки, подходящи само за една–две нощувки. От вратите на тънещите в мрак коридори надничаха старци по халати или съмнително изглеждащи жени с тесни поли и обувки с високи токчета, които явно никога нямаше да дочакат да се сдобият с прилични домове.

Накрая попаднахме на една по-обещаваща квартира на Сейнт Джордж — с единична спалня, на десетия етаж, откъдето се откриваше прекрасна гледка надалеч към залеза на слънцето, обагрящо небето отвъд блестящото като сребро езеро.

— Аз се старая да поддържам изрядна чистота в квартирите си — похвали се домоуправителят. — Освен това не допускам никакви негри. Нито пък пакистанци.

— Благодаря ти, задник — отвърна му Елена, обърна се с гръб към него и си излезе.

На четвъртия ден от нашите обиколки се натъкнахме на едно по-прилично място, на Робърт стрийт, недалеч от моята квартира. Къщата представляваше приятна постройка във викториански стил, боядисана в наситено пастелно синьо. Но апартаментът вътре, който се предлагаше под наем, макар да бе обявен в рекламата като свеж и много приятен, всъщност се оказа само сутерен, при това с толкова нисък таван, че трябваше да се наведа, за да мога да вляза.

— Ние предлагаме още една квартира и горе, на партерния етаж — заяви собственикът. Той бе мъж малко над тридесетте, слаб и добре облечен. Когато пристигнахме за втория оглед, той веднага вторачи очи в Елена. — Малко е по-скъпичко, но затова пък условията там са много по-добри.

Апартаментът заемаше целия партерен етаж, като предлагаше всекидневна, отделна трапезария и доста просторна кухня, а освен това имаше и малка, прилично обзаведена спалня отзад. Очевидно предишните наематели бяха напуснали много набързо, понеже бяха зарязали накупените мебели втора ръка и навред имаше отломки от изпочупеното при припряното им изнасяне. Имаше и едно вехто килимче, както и доста петна в кухнята между почернелите тигани и тенджери.

— Всичко това се нуждае само от едно грижливо пребоядисване — успокои ни собственикът.

— Вие ще се заемете ли с това? — попитах го аз.

— Е, мисля, че бих могъл. Щом става въпрос за подходящи наематели.

Във всекидневната имаше камина с облицовка от глазирани тухли. Над прозореца се извиваше полукръгъл сегмент от цветно стъкло. Кухнята беше донякъде овехтяла, но пък имаше достатъчно пространство за една голяма и удобна за всичко маса. От спалнята, в задната половина на апартамента, се откриваше гледка към малък вътрешен двор, с някакви вечно зелени храсти, подаващи се под дебелия сняг.

— Може да се работи в градината — добави собственикът. — Много е приятно през пролетта.

Рита, Елена и аз се оттеглихме настрани, за да обменим мнения.

— Това е повече, отколкото можем да си позволим — започна Рита.

Обаче двете с Елена очевидно вече бяха харесали апартамента, особено след онези мрачни квартири, които досега бяхме посетили.

— Мога да ви помогна — предложих аз. — Вие заслужавате да имате по-достойна квартира.

Те си размениха забързани погледи.

— Собственикът не ми вдъхва доверие — недоволно промърмори Елена.

— Но нали няма да живеете с него, а само ще му плащате наема.

— Не зная — въздъхна Рита. — Може би трябва да продължим с огледите.

Щом се върнахме за повторния оглед, аз видях, че те вече нагледно си представяха как ще живеят тук, как ще подредят всичките си вещи, как ще установят своя любим ред. Така че, преди да тръгнем, аз попълних чековете за предплащане на първия месец и за авансите за няколко месеца.

— Ще ти върнем парите, щом получим остатъка от предплащането на предишната квартира — обеща ми Рита.

— Не се притеснявай за това.

Договориха се със собственика към края на месеца да се нанесат. На следващия ден, на връщане от университета, аз нарочно се отбих от обичайния си маршрут, за да мина покрай тази къща. Отвън ми се стори прилично изглеждаща, но не толкова приятна, колкото ми се бе видяла при първото ни посещение. Изглеждаше просто като една от многото подобни къщи, подредени от двете страни на улицата, които всички до една се нуждаеха от сериозно обновяване. Но все пак притежаваше приветлив общ вид и което — бе най-важното — вдъхваше солидност. Може би бе принадлежала на някой богат търговец или на високопоставен чиновник, преди да започне нашествието на бедните имигранти и да се намесят спекулантите, ловко боравещи с недвижими имоти, които постепенно бяха обсебили целия квартал.

Един ден, малко след като Рита и Елена се преместиха на Робърт стрийт, ние отново се зачетохме в списъка с обяви за имоти под наем, в който по-рано бяхме прочели за една квартира на остров Торонто. С ферибота преплавахме езерото и слязохме на източния бряг на острова, където ни очакваха чудесно изглеждащи къщи, оформени като вили за лятна почивка. Тук нямаше никакви коли, нито типичните за големия град шумове, а само малки приятни къщи, приличащи по-скоро на постройки в някое рибарско селище. Предишната вечер бе навалял малко сняг и сега всичко бе скрито под бяло снежно одеяло подобно на насипана захар като в детска приказка. Особено привлекателни бяха капчуците, от които непрекъснато капеше вода, за да се стича на дребни ручейчета в топящия се сняг. Оказа се, че квартирата, заради която си бяхме направили труда да дойдем чак до тук, била дадена под наем тази сутрин, броени часове преди пристигането ни, но собственикът — едър мъж с бяла коса и брада — все пак ни покани вътре на кафе.

Стаята му беше много уютна, с ръчно тъкани килими и различни дребни предмети за украса, от които поне на пръв поглед никой не се нуждаеше в ежедневието си.

На връщане към кея, където ни очакваше фериботът за обратния маршрут, слънцето и снегът започнаха да обагрят всичко наоколо в пъстри багри, редуващи се с ослепителни отблясъци, което окончателно ме убеди колко би било приятно да се живее тук.

— От наследството си бих могъл да купя тук някоя къща — изрекох аз. — Просто така, за нас тримата.

Казах това като на шега, но в следващия миг и тримата се умълчахме, замислени за тази неочаквано изникнала възможност. Нагледно си представих как в зимните вечери ще се настаняваме пред камината в нашата къща, ще се любуваме на гледката, откриваща към града, докато зимата и целият останал свят щяха да останат нейде далеч, смалени на фона на безопасното убежище, което щяхме да си съградим тук.

— Можеш ли да си го позволиш? — усъмни се Елена.

— Не зная. Може би все пак мога.

След няколко минути, когато вече се носехме напред върху водите на езерото, островът все повече се смаляваше зад нас, за да остане накрая от него само една тънка, едва забележимо белееща се ивица на фона на сивата вода.

За Коледа се върнахме заедно в Мърси. Бяха изтекли само няколко месеца, откакто се бях разделил с градчето, и ето че сякаш бях прекрачил някаква невидима граница, водораздел, след който нямаше връщане назад. Настаних се при леля си Тереза. Тя бе завършила строежа на умалената версия на къщата, която баща ми бе започнал да гради малко преди смъртта си. В нея бе установила своето пълновластно управление, нещо като матриархат, като фермата се разпростираше надалеч от къщата, както и от тези на нейния братовчед чичо Умберто и на синовете му, разположени край къщата й като жилища на нейни васали. Нищо в тази нова къща не беше свързано с мен, никаква история нямаше в нея, да не говорим за новите мебели, които тя си бе накупила — наистина още свежи, но изглеждащи гротескно на фона на неизмазаните стени. Неприятното впечатление не можеше да се заличи дори и от керамиката и мрамора. Все едно че със смъртта на баща ми бе ликвидирано присъствието ми тук и всичко от миналото ми бе завинаги заличено.

Сега леля ми принадлежеше към някаква църква, която въобще не признаваше Рождество Христово — неясна разновидност на незнайна за мен евангелистка секта. Леля Тереза трябваше да прекоси границата и да стигне чак до Детройт, ако искаше да присъства на службите на тази разколническа общност. Като скромно посрещане на Коледата мога да опиша обяда в дома на чичо Умберто, както и последвалите посещения по-късно при моите братовчеди, за да изпием по някоя чашка ликьор и да похапнем от домашните им сладки. На двадесет и шести декември всичко започна да ми тежи. За щастие, по-късно вечерта Рита ми позвъни от дома на семейство Амхърст:

— Ако си съгласен, ние мислим утре да си тръгнем. За да се махнем, колкото може по-скоро.

На сутринта отидох, за да ги взема. Заварих в хола внушителна камара от багаж, най-вече кърпи, хавлии и нощници, стари домакински съдове, един тостер, един овехтял люлеещ се стол, та дори и старият черно-бял телевизор. Госпожа Амхърст се появи в пъстроцветен панталон, предимно в червено и зелено, за да ме поздрави още от вратата.

— Те може би ще се нуждаят от тези вещи, ако решат да си организират свое домакинство.

Обаче в тона й се долавяше някаква колебливост, сякаш осъзнаваше, че сега тя ги губи завинаги, че те вече не й принадлежаха. Онова, което дотогава бе изглеждало тъй солидно — домът на семейство Амхърст — сега ни се струваше просто временна спирка в живота на двете момичета. Днес всичко се свеждаше до сцената на сбогуването с Рита и Елена край внушителната камара от багаж в хола на партера.

От стъпалата към мазето се изкачи господин Амхърст. Изглеждаше състарен, някак си смален и в същото време болезнено крехък. Той срамежливо се повъртя около нас, докато Рита, Елена и аз натоварихме всичко в колата.

— Нека да ви помогна в подреждането на багажа — предложи ни той.

— Всичко е наред. Мисля, че и сами ще се справим.

И когато най-после потеглихме, задната седалка се оказа претъпкана с вещите на Рита и Елена, докато ние тримата си поделяхме предната седалка. На излизане от града от ни обзе явно облекчение.

— Няма друго място като родния дом2 — изрекох с въздишка, макар че вече не бях толкова сигурен дали напускаме родния дом, или се прибираме в него.