Къде отиде тя

Двадесет и пета глава

Бяха изминали само няколко дни, но аз се чувствах като отдавна заселил се тук. Хранех се редовно в къщата на леля Лучия, а през останалото време се грижех за скромното си домакинство. Стана така, че за мен в целия свят нямаше друго място, което по-силно да чувствам като мой роден дом — ето, това бе всичко, което ми бе останало, ето моята кухненска маса, моето застлано с ленени чаршафи легло, моят балкон, надвесен над долината. Като че ли и хората от селото бяха готови тихомълком да ме приемат сред себе си, защото ежедневно ставаха все по-приятелски настроени. Това обаче не им пречеше да ми се струват все по-загадъчни, защото демонстрираха толкова радушно гостоприемство, сякаш за тях бе нещо съвсем нормално да живея тук. Тяхната любезност осуетяваше предварително всичките ми намерения да ги разпитвам. През всеки от последните дни получавах покана да гостувам у някого, да опитвам домашните сладки или да отпивам от поднасяните ми питиета, което превръщаше всичките ми опити да задавам неудобни въпроси в занимание крайно неуместно, защото никой не би одобрил да се нарушава спокойния ход на ежедневието.

Започнах да забравям за намеренията, с които бях дошъл. Детските ми спомени, които преди идването тук изглеждаха ясни и безспорни, сега все повече и повече се затлачваха, след като върху тях се наслагваха различните версии на местните хора за едно или друго събитие от миналото. Така, както една и съща сграда може да ни изглежда по-различна в зависимост от наклона на улицата, по която се изкачваме към нея или от ъгъла, под който я съзерцаваме, понеже много от подробностите могат да се окажат замъглени, тъй като са погрешно запомнени. Когато изслушвах някой нов преразказ на иначе отдавна известните ми факти, започваше да се променя цялата мисловна подредба на миналото ми. Мозъкът ми веднага се заемаше да възкреси сред смътните детски възпоминания най-различни случки, някои от които дори можеха да се окажат напълно измислени, плод на необузданото ми въображение или пък резултат от усилията ми да открия връзките между отделните събития. Така например двете жени, които заварих в кухнята на Марта — Джузепина и Мария — за съвсем кратко време успяха да разклатят много от представите, които се съхраняваха в паметта ми още от детството. Затова се опитвах прилежно да възстановя в спомените си сцените, в които те са били сред участниците, да възкреся историите, в които те двете може би са били замесени. Струваше ми се, че не просто трябва да си спомня какво е било, а да сглобя някаква приемлива история, като за целта разполагах с всички необходими елементи, но имах пълната свобода да ги размествам, както пожелая.

А колкото до шанса Рита да се появи тук… Струваше ми се все по-малко вероятно това да се случи и все повече се убеждавах колко е безпочвена тази надежда. Нещата можеха да придобият смисъл и всичко да си дойде на мястото само ако тя дойдеше тук. Затова една вечер не издържах, отидох с колата до Рока Сека и позвъних по телефона на Елена. Оказа се, че и тя нищо не знае за Рита.

— А с теб самия всичко наред ли е? — поинтересува се тя.

Бяха изтекли само две седмици, откакто не се бях виждал с Елена, но вече както тя, така и целият свят, който бях оставил зад гърба си, ми се струваха почти нереални. Затруднявах се да си припомня дори как изглежда, не си спомнях също апартамента й или улицата с дървета по двата тротоара, където живееше.

— Предполагам, че да — отвърнах аз. — Не че се е случило нищо кой знае какво.

Като че ли и двамата се чувствахме безкрайно самотни, като че ли и двамата копнеехме за някакъв по-различен свят, в който бихме могли да се подкрепяме.

— Мислиш ли, че тя ще пристигне там? — попита ме тя.

— Не зная.

— Възможно ли е всичко това да има нещо общо с Джон?

Но аз все още не разполагах с нищо, освен със своите спорни подозрения, със своите половинчати теории и мисловни конструкции.

— Не. Всъщност, не.

Нямах друг изход, освен да чакам. Веднъж видях Луиза на улицата и ми се искаше да изпитам нужда да я заговоря, да я пожелая, да поискам отново да ме хване за ръка. Ала сега и двамата се държахме доста по-сдържано. Цялото благоразумие на привързаността й към мен започваше да ми се струва неуместно — та това не беше нещо, което заслужавах, дори напротив, никога нямаше да го заслужа, понеже винаги се стараех да парирам подобни ходове. Не желаех да се поддам дори на първия приятен подтик, който изпитах, когато се запознахме. Вместо това винаги се отдръпвах в себе си, при това напълно инстинктивно, винаги се отдръпвах като от нещо, за което предварително знаех, че не ми е позволено.

— Винаги, когато поискаш, можеш да идваш при нас на обяд или вечеря — покани ме тя. — Ако ти омръзнат онези бабички.

Обаче дните си отминаваха, като аз нищо не предприемах.

Марта продължаваше да се грижи за мен все така непретенциозно и без да задава излишни въпроси. Редът в нейното домакинство, които от начало ми се видя доста странен, сега напротив, започна да ми се струва много удобен и успокояващ. Тук никой за нищо не ме питаше, никой не си правеше труда да изисква специален повод за поредното ми посещение. И докато се хранехме, аз често гледах как леля Лучия се движи едва-едва из кухнята, съвсем лениво като някое влечуго. Чудех се какво ли щеше да ми отговори, ако успеех да налучкам начин, за да се сближа повече с нея. Дали щях да получа в отговор някоя мъдрост, или банални фрази, от най-изтърканите, или лесно предвидими изводи за постния живот, който водеше. Тя все пак ми даде да разбера, че ме е познала, че по някакъв неведом начин се бе досетила кой съм аз, ала това още съвсем не означаваше, че придава някакво по-специално значение на този факт. Все едно не съществуваше значителна разлика между младия мъж, който се хранеше в нейната кухня, и момчето, което навремето, преди толкова много години, я молеше да му дава монети от по пет лирети. Може би това бе същото прозрение, което аз бях усвоил от нея, че времето и промените нямат чак толкова голямо значение.

Следобедите си прекарвах само с Фабрицио на неговото място, където той се оттегляше винаги, след като приключваше с ежедневните си пощенски обиколки. С него като че ли се озовавах в пространство, невинно като онова от детството ми, където всичко бе тъй впечатляващо и значително и това понякога можеше да се окаже болезнено, а друг път — сковаващо. Това беше неговият дар за мен, да се държи дори и сега, като че ли е още момче, способно да упражнява същото влияние, и да ми представя света като безкрайно променлив. Освен това беше много умиляващо да го гледам как се старае в своето малко стопанство, колко се грижи за всяко растение, колко присърце взима нещата и това не му позволяваше да го обзема тъга или отчаяние.

Той още се увличаше по всичко мистериозно, с което се отличаваше още като дете.

Това увлечение му вършеше отлична работа в земеделската работа: оказа се, че превъзходно познава различни сортове и разновидности на културите, които отглежда. Нямаше тайни за него, що се отнася до всяка болест по растенията, която може да ги порази и покоси. Знаеше какво, кога и къде трябва да сее, както и как да редува културите, за да предпази почвата от изтощаване. Останалото си внимание посвещаваше на местните предания, на легендите за старата аристокрация, която някога е владеела целия регион. Познаваше местния пейзаж като дланта си и непрекъснато ми разказваше за някакви хълмове, върху които някога се е издигала прастарата крепост на самнитите10 и сега едва се забелязват останките от техните загадъчни древни оброчища. После сменяше рязко темата към нашето време и ми говореше за местните земеделци, как докарали първите трактори, как пастирите местели стадата си според годишните времена.

Често слизахме обратно в селото чак по тъмно. Като прекосявахме новото шосе, виждах в далечината очертанията на Вале дел Соле. Неговите къщи тънеха в сивеещия мрак и придобиваха призрачни очертания в здрача, а само тук-там се забелязваха първите примигващи светлинки. В такива мигове имах чувството, че никога няма да мога да си представя как е изглеждала тази местност, преди да бъде прокарано новото шосе. После се замислях за бъдещето, за това, което предстоеше на моя роден край. Представях си как не след дълго изоставените къщи ще бъдат много повече от все още обитаваните. Как селото ни постепенно ще замре. Виждах и Фабрицио след тридесет или даже след четиридесет години да обработва своето място, като последен опит да противодейства срещу все по-сигурно настъпващото ново опустошение. Но усилията му щяха да се свеждат само до това, с което са се занимавали нашите предшественици от далечното минало, когато за пръв път са се сблъскали с предизвикателството да се борят с тази хълмиста, камениста земя.

Веднъж, на връщане към дома, Фабрицио извади от джоба си един малък предмет — оказа се златна обеца.

— Намерих я край твоята къща — каза ми той. — Затова сега трябва да ти я дам.

Но аз не го разбрах.

— Беше преди много години, скоро след като ти си замина. Може би е била на майка ти.

Беше много мъничка, просто една извита кукичка от потъмняло злато. Опитах се да си представя как е изглеждала майка ми с тези обеци, как ги е носила, как им се е радвала.

— И я пазиш в себе си през цялото време? — изумих се аз.

— В случай, че се върнеш тук.

Подаде ми я. Не ми се виждаше правилно да я взема от него, след като той толкова дълго я бе пазил. Пък и защо винаги все той бе този, който ми даваше по нещо, колкото и да бе малко — може би защото просто никога не бе имал много притежания. И винаги се оказваше по-добрият от двамата.

— Мислех си, че може би нищо не ти е останало от нея — рече ми той. — Заради начина, по който е умряла и всичко останало.

Припомних си един призив, който бях видял върху афиш, рекламиращ сантиментален филм: „Всичко, което не е дадено, е загубено“. Но не бях сигурен как да го приложа в случая.

— Благодаря ти — отвърнах, като взех обецата. Някъде в едно тайно ъгълче на съзнанието ми пробягна мисълта, че сега поне си разменяме нещо материално, просто една вещ, от онези, които е обичайно да си предават хората от ръка на ръка.

Продължихме да крачим в пълно мълчание.

— Мислил ли си някога да се ожениш? — внезапно ме попита той.

Въпросът ме свари напълно неподготвен.

— Не зная. Предполагам, че ако срещна подходяща жена…

— Значи още не си имал любимо момиче.

— Не, не. Все още не.

Сега изглеждаше леко смутен.

— А пък аз съм доволен от живота, който водя — продължи той. — Мислиш ли, че има нещо нередно в това?

— Не. Въобще не.

Разделихме се на ъгъла на неговата улица. Той ме покани да му гостувам в къщата, където още живееше с родителите си. Дори и сега ми се стори малко засрамен заради своето семейство, както беше и в нашето детство. Къщата им беше наскоро ремонтирана и подновена, така че нямаше онзи паянтов вид на кирпичена съборетина и най-вече го нямаше неприятния, неравен и ужасно мръсен глинен под, който още помнех.

— Утре ще се отбиеш ли пак при мен? — попита ме той на сбогуване. — Ще взема нещо за ядене и ще си устроим малък пикник в градината.

— Ще ми бъде много приятно.

И докато се отдалечаваше в мрака по улицата, той се извърна и ми махна с ръка:

— Хей, Вито — провикна се Фабрицио. — Ние отново ще си прекарваме добре заедно, само ти и аз, почакай и ще се убедиш.

Един следобед се скитах по една неравна пътека, която някога се използваше от старите трактори като път за прибиране в селото. Помнех я още от детските си години. Сега приличаше на алея за разходки, понеже се свързваше с много по-широкия път, спускащ се от Абруцио. Припомних си, че дядо ми бе разказвал различни истории за това място: тук всяка есен и пролет са извеждали на паша многобройни стада добитък, имало е оживено движение по тези места, пролетно време нагоре по ливадите пастирите са разпъвали биваци колкото цели села, а всяка нощ е ехтяла музика и са танцували около огъня, под звуците на овчарските гайди и биенето на барабаните.

След около два километра пътеката ме изведе до хребета на Коле ди Папа, преди да се слее със стария, вече изоставен коларски път, който помнех, че минава през Вале дел Соле в годините от моето детство. Погледнах в далечината, очертана от завоите на новото шосе, после извърнах взор към стария път, занемарен и обрасъл, с гъсти гори край него, от които като дете винаги се плашех, понеже се бях наслушал на разказите за какви ли не опасни разбойници и крадци, които скитосвали из тях. Очаквах по-нататък пътят да се присъедини към новото шосе, което отвеждаше обратно в селото, но пред мен не се виждаше нищо, освен мрачни гори и храсти край тях. Най-после стигнах до разклона с един още по-трудно проходим черен път, който водеше направо през гората към билото на хълма. Там, зад един от завоите, се издигаше стар заслон, който някога може би е служел като стражеви пост. На стената му бе издълбана една стрелка, която сочеше към пътя, а надписът под нея беше отдавна неразличим заради пораженията от стихиите. Цялата сцена имаше някакво призрачно въздействие: мрачни гори, трудно проходим път и една стрелка, сочеща към него.

Продължих нататък по пътя. Видях нещо като следи от автомобилни гуми, заобикалящи най-опасните дупки и коловози, които ми се сториха съвсем пресни. След още няколко десетки метра вдлъбнатият на много места асфалт бе заместен от натрошен чакъл, а сред храсталаците от двете страни на пътя се появиха някакви руини. Едва сега се досетих: това беше старото градче Белмонте. Според една местна легенда, която бях слушал като дете, това градче било разрушено от германците при отстъплението им на север. Историята винаги се използваше като предупреждение за това как дори едно процъфтяващо и благословено градче като Белмонте може да бъде превърнато в прах и пепел. Но сега, озъртайки се наоколо, си казах, че цялата история може би е била силно преувеличена, защото по нищо не личеше мястото тук някога да е било обитавано от повече от десетина семейства и надали се е изисквал много труд, за да бъде унищожено. По-скоро къщите имаха вид на отдавна изоставени от своите обитатели, още повече че калдъръмената улица нямаше повече от стотина метра дължина, преди отново да бъде заменена от напукания асфалт. Никъде не личаха следи от бомби, а само от опустошение, причинено единствено от времето.

Отвъд градчето пътят се извиваше покрай склона на хълма. Спомних си, че стига чак до върха му, откъдето се виждаше чак до Вале дел Соле, защото планините не пречеха на перспективата. Наближаваше вечерното смрачаване. В полумрака ставаше все по-трудно да се различат лъкатушенията на пътя. И тук имаше пресни следи от автомобилни гуми. След като заобиколих поредния завой, видях и самата кола — нов сив Фолксваген Скироко, с местни номера. Вратата откъм седалката на шофьора беше оставена отворена, сякаш някой просто бе решил да спре за кратко насред пътя, за да се любува на природата. По-нататък пътят изглеждаше непроходим, понеже представляваше безнадеждна плетеница от пукнатини и ровове. Това беше краят на пътя. Повече нямаше накъде да се върви.

Добрах се до върха на хълма. Долината под нозете ми се разкри като продълговата клисура с жълтеникава почва. Към края на поляната, с гръб към мен, се виждаха две човешки фигури на мъж и на жена. Мъжът сочеше с ръка някъде към долината, може би към някаква местна забележителност, а жената кимна, след което си оправи косата с жест, който ми се стори странно познат.

Стояха на няколко сантиметра един от друг, разделяше ги само тънкият процеп, осветлен от оскъдната светлина на залеза. Първото ми инстинктивно решение бе да се обърна и да си тръгна, да се оттегля тихомълком и да оставя всичко така, както си беше. Но те като че ли усетиха моето присъствие, понеже почти едновременно се обърнаха с лице към мен. Бяха Рита и Джон.