Къде отиде тя

Двадесета глава

Събудих се след неспокойния сън в самолета чак когато на хоризонта се показа италианския бряг — извита златиста ивица на фона на синьото Средиземно море, обляно от ослепителното южно слънце. Дребни белокъдри вълнички се разбиваха о брега; малки корабчета напускаха околните пристанища и оставяха след себе си също тъй тесни белеещи се бразди. Зад крайбрежието страната се разпростираше сред хълмове и зеленина, като на моменти имах илюзията, че това е нещо, което можех изцяло да притежавам, като го обгръщам само с един поглед, стига да пожелаех да се вгледам надолу.

Преди кацането си самолетът се завъртя, за да следва извивките на бреговата линия. Брегът в ранната утрин бе изпъстрен с разноцветни участъци в червено, жълто и синьо от стотиците плажни чадъри, подредени в идеално опънати редове като оловни войничета, очакващи някаква въображаема военна атака откъм морето. Или тези чадъри бяха разпръснати, за да приветстват пристигането ни в страната, в която царуваше един безкраен празник, за да ни бъде припомнено на нас, натъпканите в търбуха на тази стоманена птица и напуснали Италия преди толкова много години колко глупави сме били, докато далече долу пред нас свиреха оркестри и знамената бурно се развяваха от вятъра.

Зад гишето на паспортния контрол един млад мъж с униформа в цвят каки се взря в документите ми с неприкрито подозрение. За миг погледът му се втренчи в името ми, после в мястото на раждане, отмести се към лицето ми, накрая служителят ме поздрави с: „Добре дошъл в Италия“, — с онзи равнодушен тон, с който навярно ежедневно поздравяваше десетки или може би стотици хора. Взе визовия печат от малката кутийка с полуизтрит надпис „Рим — летище Фиумичино“ и го притисна в ъгъла на страницата от паспорта ми, след което вписа датата. Бях се наслушал на какви ли не истории за млади мъже, които веднага след пристигането си в Италия били привиквани за военна служба, но този чиновник явно не проявяваше към мен подобен интерес, така че вече бях свободен да си вървя, преди погледът му да се насочи към следващия от опашката.

Автобусът за Рим напредваше по магистралата през хълмистия пейзаж и преодолявайки много завои, започна да си проправя път сред предградията, складовете и фабриките, както и покрай първите многоетажни жилищни блокове. По-нататък дойде ред на по-старите къщи с изпопадали хоросанови мазилки, с метални врати на оградите около предните дворчета, където се виждаха овощни дръвчета. Накрая преминахме покрай останките от градските стени, които ни създаваха усещане, че сме попаднали сред концентричните пръстени на някакво гигантско древно дърво. От двете страни се извисяваха внушителни палати и църкви, а навред край тях бяха пръснати парцели с останки от древни руини подобно на отдавна изоставени строителни площадки. Щом автобусът взе поредния завой и излезе на един претъпкан с автомобили булевард, отляво внезапно изскочи Колизеумът като масивна призрачна грамада от арки и кухини, но се скри от погледите ни, когато автобусът зави, за да се напъха в някаква невероятно тясна странична уличка.

Спряхме край гара Термини. Още бе рано сутринта, но въздухът вече бе започнал да се замъглява, пренаситен от изгорелите газове на хилядите автомобили. Усещаше се неприятният мирис на нагорещен асфалт, долавяха се и стотици други миризми с неясен произход, така че въздухът миришеше на какво ли не, само не и на чистота и свежест. Когато слязохме, заварихме няколко таксита подредени до тротоара. Чевръстите таксиджии веднага се заеха да наместват чантите и куфарите, преди някой да е дръзнал да им откаже. Един от тях, по-възрастен мъж, с яке и шапка, се спусна към мен точно когато взимах багажа си.

— Искате ли такси? — попита ме той.

В пътеводителя бях открил един евтин хотел, където възнамерявах да остана няколко дни, преди да поема към моето родно село.

— Трябва да отида някъде около пиаца Навона — обясних му аз на италиански.

— А, значи си италианец. — Но от пресилената му усмивка веднага ми стана ясно, че той много-много не ми повярва и продължаваше да подозира, че съм чужденец.

Таксито пое по булеварда. Трафикът вече бе станал ужасяващ. Никой не спазваше осевите линии, а колелата на колите отекваха глухо по паважа.

— От Америка ли идваш? — попита ме таксиджията.

— Да. Не. — Трябваше да се напрегна, за да говоря по-гладко на италиански. — От Канада. Но съм роден в Италия.

— Аха. — Той хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане, за да ме огледа по-добре. — За пръв път ли се връщаш?

— Да.

Таксито профучаваше през просторни площади с фонтани, сякаш целият град представляваше толкова голямо пространство за прекосяване, че се налагаше едва ли не да летим по права линия от началната до крайната точка на маршрута. Когато преминавахме покрай фонтаните, се почувствах безкрайно отчужден, тъй като не знаех нито имената им, нито тяхната история. Със същия успех можех да се озова, където и да е другаде по света, просто като турист, който поназнайва нещичко за мястото, където е попаднал, както и няколко фрази на местния език.

Таксиджията изглеждаше толкова уморен, че се усъмних дали не беше към края на смяната си. Лицето му беше посивяло и сбръчкано от изтощение.

— Навремето и аз си мислех дали да не замина за Канада — призна ми той. — Само че тук ми е по-добре.

Не знаех как да реагирам. Все едно да сравняваш ябълки и портокали или пък тези руини и фонтани, отдавна поели миризмата на толкова много история, с нещо напълно ново и свежо.

— Да, така е — благоразумно се съгласих аз.

Той запали цигара, след което ми подаде пакета.

— Пушиш ли?

— Да. Благодаря.

Продължихме сред мълчание. Преминахме покрай Пантеона. По малкия площад пред него крачеха много мъже в костюми. После видяхме как отвориха вратата на едно съвсем малко кафене.

— Пантеона — обясни ми таксиджията с леко срамежлив тон, сякаш се чувстваше неудобно, че не може да ми предложи по-внушителен подарък.

— Да.

Щом стигнахме пред хотела, той слезе от колата, за да ми помогне за багажа.

— Пази се от всичко. Хората често се опитват да се възползват от наивниците. Не е както преди.

Платих му. Ние отново бяхме само клиент и шофьор на такси и извършвахме само едно от плащанията в края на неговата смяна. Той ми благодари с кимване и напъха в джоба си банкнотите, които му бях дал, със същото срамежливо изражение, което помнех като дете върху физиономиите на моите съселяни, когато някой им даваше бакшиш. Накрая протегна ръка, за да раздруса моята:

— Добре дошъл у дома — поздрави ме той.

Моят хотел се намираше сред лабиринта от страничните улички, заобикалящи пиаца Навона, и представляваше тясна, стара сграда, отдалече изглеждаща като поовехтяла и незначителна светска матрона. Наистина фасадата бе облицована с мрамор и над улицата се спускаше голям навес, но ако погледът се вдигнеше нагоре, се виждаха само порутени балкони с ръждясали метални парапети и ронеща се мазилка около тях. Вътре се повтаряше същият контраст между някогашното изящество и сегашната занемареност. Тясното фоайе на времето очевидно е било разкрасено с позлатен варак и барелефни орнаменти, от които понастоящем се бяха запазили доста оскъдни останки. Тясното стълбище водеше към тънещи в полумрак коридори, от които посетителите се озоваваха във възтесни стаички, напомнящи повече за помещенията в някой третокачествен пансион. Моята стая имаше малко балконче, надзъртащо над вътрешния двор, който вонеше на боклук и отпадъци от храната на ресторантчето към хотела. През първата си нощувка тук спах тежко заради объркването от часовата разлика, но на няколко пъти шумни гласове, долитащи отвъд стените на дворчето, успяха да ме събудят. Все ми се струваше, че идват от дъното на някакъв дълбок кладенец подобно на някакъв подземен спазъм там, нейде в земните недра, носещ някакво тайно послание, което аз, колкото и отчаяно да се мъчех в съня си, все не успявах да проумея.

Първите няколко дни посветих на това да кръстосвам улиците на големия град. Портиерът на хотела — всъщност още момче, с удивително свежо детско лице, спретнато и приветливо — всеки ден ме посрещаше с идеално изгладена безупречно бяла риза и добре изчеткани панталони с остри ръбове. Та именно той ми предложи да посетя тези или онези забележителности, като се стараеше да ми подбира най-удобните маршрути, посочвайки ги с пръст върху картата в моя пътеводител. Не забравяше да ми напомня да се пазя от циганите, от крадците и от просяците. Той ме съветваше с толкова категоричен тон, че за беля отначало аз напълно му се доверявах, но скоро установих, че момчето бе способно най-лекомислено да обърка една забележителност с друга, подобна на нея. Цитираше грешни дати за построяването на този или онзи храм или дворец. Говореше английски, прекалено често използвайки американски идиоми, макар че надали бе излизал някъде по-надалеч от предградията на Рим. Пред мен обаче — вероятно защото бях от онези, завърналите се от Новия свят, дето тук ги наричаха американо — той се поотпускаше и ми споделяше как мечтае и той един ден да потегли през океана също като шофьора на таксито, за да попадне в страната на неограничените възможности. По-късно случайно го видях изправен спокойно отвън, край главния вход на хотела, с бялата си риза и лъснатите си обувки, да си пуши цигарата с доволен вид. Отдалеч си личеше, че този младеж си беше у дома, чувстваше се на мястото си и тук му беше така добре, както не би могло никъде другаде по света, сякаш всяко паве по улицата, всеки сантиметър от поолющените хоросанови мазилки и напуканите мраморни фасади на сградите му осигуряваха средата, от която той се нуждаеше, за да се чувства добре.

От леля Тереза знаех, че един от моите чичовци държи малък ресторант в града, някъде не много далеч от центъра, на виа Катания. Дните обаче лениво се нижеха, а аз все не можех да се наканя да прескоча до там. Причината бе в притеснението, което изпитвах заради смъртта на баща си — неминуемо щеше да се стигне до някакъв неудобен за мен разговор, с вплитащи се в него изрази на престорено съчувствие и недоизказани съмнения, докато седя заедно с роднините си в задната стаичка на ресторанта, а те всъщност щяха да изгарят от нетърпение отново да се заловят за ежедневната си работа. Същото, нямаше съмнение в това, щеше да се повтори и във Вале дел Соле. Сега аз наистина бях близо до там, до родния край на предшествениците си, така че може би именно заради това ме напусна припряността и въобще не бързах да отпътувам за селото. Изтекли бяха около три седмици от последния ми разговор с Рита. Навярно тя вече е пристигнала там, не ме е заварила и си е тръгнала огорчена. Или пък се събуждаше посред нощ, обляна в студена пот, ужасена от това, което се бе случило между нас. А може би просто съзираше цялата безсмисленост на това отново да се срещнем. С всеки изминал ден и с всяка моя следваща обиколка из града усещах как желанието ми за среща с нея отслабва. Можех да си остана тук, в столицата, да изчезна безследно в този многомилионен град и тогава нищо нямаше да се промени, никой нямаше да се втурне да ме издирва, нито пък щеше да има нужда да се търсят отговорите на въпросите, които бях донесъл със себе си.

Моята майка точно по същия начин бе дошла тук, преди да напуснем завинаги Италия, защото и тогава Рим е служел чудесно за същата цел: да се скриеш в него, да изчезнеш безследно сред лабиринта от толкова много улици и квартали. Така постъпваха младите мъже, които идваха с хиляди тук от провинцията, за да търсят работа. Или младите жени, търсещи спасение от одумванията на съседи и роднини по родните си села или градчета. Когато майка ми бе пристигнала тук, привидно с намерението да се събере със съпруга си в далечната Канада, аз я възприемах донякъде като изгубила се сред това многолюдно множество, добрала се с влак или автобус не до едно определено място на географската карта, а по-скоро до света на своите мечти; място, до което можеш да се домогнеш или от което можеш да се върнеш с твърде много усилия. Тогава тя още бе толкова млада, приблизително на моите години сега, бременна с Рита, но отказваща да преклони глава пред съдбата. И тя тогава е крачела из същите тези улици, които сега кръстосвах аз. И много лесно е можела да се изгуби сред тях, както сега аз се опасявах, че може да се случи с мен. Или да срещне някой синеок мъж и да замине с него за някоя чужда, далечна страна. Или да остане да живее тук и още да обитава някое скромно жилище сред тези тесни, анонимни улички, бедна и поостаряла, докато простира прането на балкона си. Ето, може би тъкмо тук е пристъпвала, забързана нанякъде. Или пък се е спряла, за да обмисли за пореден път шансовете си. Нали е носела дете в утробата си, за което още са съществували шансове да оцелее. Или може би никога не й се е налагало да прави подобен избор.

Веднъж, докато се разхождах край тукашния университет, попаднах в едно обширно гробище, имащо вид на приказно царство, с надгробните мавзолеи с арки и колони, които приличаха на миниатюрни дворци, спретнато подредени край широките алеи, застлани с белеещ се чакъл. Колкото навлизах по-навътре в него, толкова повече изникваха пред мен по-скромни надгробни паметници, очевидно на по-бедни покойници — прости каменни плочи или стели, от които само някои имаха статуи отстрани, а повечето — единствено овални емайлови портрети на погребаните. Сред тази гора от надгробни камъни видях дори няколко гроба с фамилията Иноченте — може би на някакви мои далечни роднини, макар че можеше да се окажат и на съвършено непознати хора. На един от тях дори съзрях издълбано в камъка името Кристина — името на майка ми, макар че вече не можех да си спомня дали тя бе взела фамилията на баща ми или бе запазила моминското си име, какъвто бе обичаят на нашите жени. Само че на тази Кристина не е било съдено да доживее до възраст за женене, понеже бе живяла всичко на всичко само два дни — на надгробната й плоча бе написано „11 април — 13 април 1919“. А най-отдолу на плочата бе добавено само „ДАЙ НИ СИЛА, ГОСПОДИ“.

Имаше още един участък в гробището, доста по-отдалечен, който ми се стори много по-изоставен от останалите. Там всичко тънеше в бурени, а надгробните плочи бяха по-стари и по-скромни. Надписите по тях се оказаха дотолкова изронени, че отначало не разбрах, че не бяха на италиански, а на някакъв друг език. Някои от плочите бяха съвсем малки, но със закрепени отгоре каменни свещници. Спомних си, че евреите ги наричаха менора. На една от тези надгробни плочи, почти изравнена със земята, се четяха само три думи на италиански: „ЗАГИНАЛ В АУШВИЦ“. Камъкът така бе слегнал в пръстта, че ставаше ясно, че няма нищо под него, че служи само като белег за гроб. Нямаше как да се разбере колко от другите надгробни камъни наоколо, килнати или полегнали — с техните почти неразбираеми надписи — крият подобни истории. Спомних си как в нашето село разказаха за едно съседно село, където паднали толкова много бомби, че всички къщи били опожарени и дори гробището не било пощадено, та от гробовете останали само грозно зеещи ями. Те са били може би същите войници, които са били разквартирувани в къщата на дядо ми, с които моята майка си е разменяла шеги, които стреляли по някакъв паяк в стаята си, пропълзял по стената над леглото. Трудно е да се повярва как те са били част от същата онази война, от която са останали тези празни гробове.

Слънцето клонеше към залез. Отправих се към изхода и скоро се озовах в една непозната за мен част от огромния град, където улиците бяха много оживени, защото вече падаше здрач и всичко живо бе излязло навън. Тогава внезапно се озовах на виа Катания — та това бе улицата, на която моят чичо държеше ресторант. Преминах няколко преки и стигнах до поредния ъгъл на улицата — място, което изглеждаше съвсем обикновено, с няколко маси на тротоара, с покривки с шахматен десен. През прозорците с дъговидни извивки се виждаха още маси вътре в ресторанта. Имаше една-единствена неонова реклама над входа, на която се четеше „ПРИ ДЖОВАНИ“.

Наближаваше най-оживеното време за всеки ресторант — вечерята, затова мястото беше претъпкано с хора. Една двойка току-що бе успяла да се настани на последната свободна маса насред тротоара. Докато гледах какво става там, един млад мъж в черно-бяла келнерска униформа излезе отвътре, за да вземе поръчката им. Прониза ме трепет — та той изглеждаше също като мен, като мой двойник или по-скоро като моя по-млада версия, със същите очертания на раменете, със същата брадичка, дори със същите очи. Е, да, може би беше съвсем малко по-нисък от мен, по-спретнат и издокаран, по-елегантен, пък и жестовете му бяха по-красноречиви от моите — просто се държеше по-уверено, макар и леко нехайно, но все пак винаги бе в нужния момент на нужното място. Истински италианец. Сега се отдръпна от масата, набързо, по инстинкт, огледа улицата, може би само за да се увери, че всичко е наред, че навън няма нищо тревожно, нито пък нещо кой знае колко интересно. Усетих как отново ме прониза тръпка, защото имах усещането, че за кратко съм се видял в огледалото. За част от секундата погледът му се спря върху мен и аз си помислих, че ме е познал, ала той само се обърна и влезе вътре.

Това бе синът на чичо ми; когато напуснах Италия, той беше още дете. Вътре сигурно щях да заваря един мъж, който ще прилича на баща ми, със същия тембър, със същите маниери, дотолкова подобен на него, че мога дори да се усъмня, че пред мен се е изправил призракът на баща ми. И тогава нямаше да мога да избегна размислите за това колко по-различна щеше да е съдбата ми, ако баща ми не бе заминал за чужбина, а се бе установил тук. Нищо чудно сега и аз да работех в някой ресторант като този тук или евентуално да следвам в някой тукашен университет. Да живея в някоя скромна студентска квартира, наистина с мраморен под, но иначе съвсем зле обзаведена в някоя от онези величествени, но овехтели сега къщи, наричани насмешливо палаци, т.е. палати, с оронена мазилка, с цвят на горчица, в квартала, наричан студентското гето. Щях да си имам приятели, които ще идват с мотопедите си да ме викат под балкончето да излезем на разходка, за да си показваме новите дрехи пред момичетата от квартала; през лятната ваканция щях да се връщам на село и може би щях да срещна там някоя девойка, която един ден да ми стане съпруга. И нямаше да се стигне до това бавно разпадане на личността ми, неусетно задействано още в деня, в който баща ми замина. Аз просто щях да си бъда у дома; от време на време щях да оглеждам улицата, докато обслужвам през уикендите клиентите по масите на тротоара, когато е мой ред да помагам в ресторанта на баща си, убеден, че това е моето царство, това е моята родина, на която принадлежа.

Младият мъж отново излезе на тротоара, носейки поднос с ордьоври. Този път не ми се стори толкова близък, сякаш моят и неговият живот се бяха доближили само за миг, след което отново бяхме си останали чужди. Сега долових в походката му признаци на отегчение, на типичното за младите недоволство от работата, защото може би той също имаше свои проблеми, също бе загубил своите шансове. Може би и той говореше за Америка със същата завист в гласа, както портиерът в хотела, макар че аз бях този, който имаше основания да завижда, след като тук, в този по-добър, по-съвършен свят всичко бе много по-невинно. Отново хвърли забързан поглед към улицата и пак ме видя, но този път за кратко, макар и за съвсем кратко, задържа погледа си върху мен, та дори леко ми кимна с брадичка, сякаш искаше да ме попита дали ще желая нещо. За момент неизказаният му въпрос увисна между нас като пауза в забързания ритъм на несекващото улично движение, като недоловимо послание, предадено помежду ни. Но някой го извика, погледът му се отклони, немият му въпрос увисна без отговор и накрая и аз се извърнах и закрачих по тротоара.