Къде отиде тя

Десета глава

Събудих се сред непрогледен мрак и в пълно неведение, както става след мозъчно сътресение: отнякъде долиташе приглушено тропане, на моменти по-забързано, по-ожесточено, после леко стихваше. Не бях сигурен какво може да означава. За миг ме обзе паника, отново се почувствах като още съвсем невръстно дете, внезапно събудено сред мрака на нощта и забравило кое е и къде се намира.

Тропането отново се възобнови. Едва сега осъзнах, че някой чукаше на вратата откъм противопожарната стълба.

Беше Рита.

— Съжалявам, че се стигна до това.

Тя плачеше. Очите й бяха подпухнали; гримът й бе размазан като намокрена картина с водни бои.

— Какво се е случило?

— Не зная. Много съм объркана.

И избухна в сълзи и хлипания.

— Да не би да идваш от Сид?

— Да.

— Да не те е наранил? Или те е обидил с нещо?

— Не. Не е нищо такова. Беше просто… не зная какво да кажа.

— Добре. Сега всичко ще оправим.

Поканих я във всекидневната и я настаних на дивана. Беше облечена със същата пола и блуза, с които бе идвала тук по-рано през тази седмица. Но блузата й беше изпомачкана на гърба — като на някое немарливо дете, прибрало се най-после от игра на улицата.

— Ще ти сваря малко кафе — рекох й аз.

— Благодаря.

Седнах на стола срещу нея, докато чаках кафето да кипне. И едва сега осъзнах, че съм заметнат само с хавлията си.

— Значи си прекарала тежка вечер.

— Да. И наистина много съжалявам за това.

Измъкна от чантичката си пакетчето с хартиени кърпички и се зае да бърше сълзите си.

— Може би просто трябва да си вървя — отново заговори през сълзи тя.

— Не си длъжна да си тръгваш.

Донесох й кафето. Тя се облегна за малко, преди леко да се надигне, за да пооправи блузата си, след което извади спиралата си за мигли и коригира грима си.

Приседна в самия край на дивана, сякаш бе готова още в следващия миг да стане и веднага да си тръгне.

— Ако искаш, можем да поговорим за това — предложих й аз. — Макар че не сме длъжни да го правим.

— Всъщност няма нищо за казване. Всичко беше толкова глупаво.

— Да. Но може би все пак не е било чак толкова глупаво.

Не можех да откъсна очи от ръцете й, докато тя обгръщаше чашата с кафе. Те леко потрепваха, издавайки, че едва се владее.

— Вината е моя. За цялата тази идиотска ситуация — въздъхнах. — Не е твоя, нито на Сид.

— Не е твоя вината. А моя, само моя. Предполагам, че просто съм се опитвала нещо да ти докажа.

— Какво?

— Не зная. Наистина не зная.

Навън започна да вали. Премина един трамвай, съпровождан от дразнещия звук на метално триене. От ъгловия прозорец се загледах към някакъв неясен силует на закъснял минувач, който постепенно се стопи нататък по опустялата Колидж стрийт.

— Навън вали — отбелязах аз. — Може би за тази нощ просто трябва да останеш тук.

— И без това вече достатъчно те обезпокоих.

— Никак не си ме безпокоила. Радвам се, че си тук, при мен.

— Наистина ли?

— Да, наистина е точно така.

Тя още седеше скована на самия ръб на дивана.

— Но се притеснявам да не би Елена да се тревожи за теб…

— Аз й позвъних по-рано, от квартирата на Сид. Така че тя не очаква да се върна по-рано.

— О, така ли? — Като че при тази вест и двамата изпитахме едновременно и срам, и облекчение. — Тогава ще ти приготвя леглото за спане. Аз ще се настаня тук, на дивана.

— Не бива да правиш това за мен.

— За мен не представлява никаква трудност.

Подмених чаршафите със старите, ленените, които си бях донесъл от къщата ни в Мърси, след което й донесох и един халат. Онзи, синия, който баща ми носеше в болницата преди години. Останах изненадан, когато аз самият го навлякох за пръв път и ми се стори доста тесен.

Рита отиде до вратата. Искаше да си измие грима, за да останат около очите й само издайническите следи от умората.

— Не съм сигурна дали ще мога да ти намеря подходяща пижама.

— Може би само една тениска или нещо от този сорт.

Тя се преоблече за спане, докато аз оправих дивана във всекидневната.

— Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не. Или може би само една чаша вода.

— Веднага.

Когато се върнах с чашата, я заварих приседнала на леглото, пак на самия му ръб, с бащиния ми халат. Беше сгънала прилежно дрехите си на стола до леглото, като най-отдолу се подаваше едната презрамка на сутиена й.

Седнах до нея.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря. Ти си чудесен.

Напрежението от предишните дни сега като че изглеждаше напълно забравено, все едно че някак си се бяхме върнали към момента, когато цялата тази неразбория още не съществуваше.

— Мисля, че напоследък нещата между нас започнаха да стават доста странни — предпазливо подметнах аз.

— Да. Всичко сега е толкова трудно.

— Не, говоря за онзи ден, когато бяхме там, при водопадите, само двамата. Но не искам да кажа… дори не съм сигурен какво искам да кажа.

— Не беше зле, нали? Ако това е онова, което искаш да кажеш. Всичко лошо се случи след това.

— Да.

Сега единствената светлина в спалнята идваше от нощната лампа край леглото. И понеже осветяваше лицето на Рита под доста остър ъгъл, то ми изглеждаше някак си променено, по-смекчено може би, но и в същото време помъдряло, сякаш внезапно ми бе разкрила съвсем нова черта от характера си.

— Може би не се държим съвсем нормално — добави тя.

— Просто си мисля… как потръгнаха нещата между нас. И колко са объркани сега.

— Може би имаш право.

Беше обърнала лицето си наполовина към мен, така че косата й, леко разрошена и все още влажна от сълзите й или пък от миенето, закриваше част от него.

— Понякога се чувствам така, като че никога досега нищо не съм имала — продължи Рита. — И че нищо и никога не е било истински мое.

— Това чувство ми е много добре познато. Предполагам, че винаги съм си въобразявал, че ти си била моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Казах го просто така. Всъщност аз си нямам нищо, с изключение на теб. Дори си мисля, че понякога съм стигал дотам да те намразя заради това.

— А сега?

— Сега не.

Тя още седеше наполовина обърната към мен.

— Ще бъде ли всичко наред, ако ме прегърнеш за малко? — попита ме тя.

— Мисля, че ще бъде.

Обвих я с ръцете си. А тя отново се разрида.

— Съжалявам, много съжалявам. Извинявай — захлипа Рита. — Просто така се чувствам. Не зная какво ми става. Но не мога да го преодолея.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Но не отпуснах прегръдката си. В този миг ми се стори, че пропадам в някакъв мрак, че за нас двамата се разтвори една врата, както само в сънищата се сбъдва, и че ние прекрачваме отвъд нея. И тогава се целунахме. Зад тази целувка не се криеше никакво решение, а просто взаимно отдаване сред мрачината, сред която пропадахме. Този мрак ми се стори съвсем осезаем, сякаш целият свят сякаш се срутваше. Единствено устните ни се виждаха в него, опипвайки очертанията на кожата и костите, докато не се събраха в едно леко, безкрайно нежно докосване на мека плът към мека плът.

Все още оставахме вплетени един в друг. Сега между нас като че ли нямаше никакво разстояние, а само това страхотно облекчение, като че ли всичко наоколо изведнъж се превърна в нещо нереално и в същото време неизбежно, което нямаше нищо общо с нас, макар че животът на всеки — и моят, и нейният — неуморно бе тласкан към живота на другия. Оголих халата от раменете й, вдигнах нагоре тениската й, за да се изтегне тя най-после под мен по гола гръд. Коремът й също ми се разкри, все още полуприкрит от безкрайно тънкото й бельо, като нещо необикновено нежно и крехко. Когато легнах до нея, за да я целувам задъхано, ръцете ми неуморно обхождаха кожата й. Вършех всички онези неща, които се вършат в такъв момент, и все пак ги възприемах така, сякаш тяхната реалност е само едно отражение на нещо вече изживяно, извършено преди много време и също толкова отдавна изкупено.

Проникнах в нея. Бе миг, когато и двамата се гледахме само право в очите, когато това, което вършеха нашите тела, като че ли беше просто като допълнение към този миг на неописуемо прозрение. Имаше нещо безмилостно в нас тогава, което ни тласкаше, безнадеждно, към моментното взаимно признание, към греховното и дори към осмиването му. За да стигнем до там, че да ни се струва, че светът се е разцепил и всяка неизказана дотогава надежда, всяко желание, всеки страх може да бъде вече позволен. Ала после свърших и тогава сякаш ние и двамата едновременно се спуснахме на земята.

За няколко минути останахме да лежим така, без да продумаме. Накрая Рита отново се загърна с халата.

— Добре ли си? — запитах я аз.

— Да.

Сред полумрака гласовете ни като че ли бяха отделени от телата ни. Налегна ни особено настроение, което не зная как да опиша, освен като изпразнено от съдържание спокойствие, досущ като повърхността на някое езерце, по която не пробягва нито една вълничка. Но като че ли дори и най-безобидната дума, най-невинната мисъл би могла да го наруши.

— Може би трябва да се приберем под завивките — предложих й аз.

Така и заспахме, сгушени един в друг като деца. През първоначалната омая на заспиването помня само, че се стараех да я задържа в прегръдката си, да я имам до себе си в леглото и да мога да прокарам ръка, ако пожелая, по цялата й снага, по гладкото й тяло, което беше за мен някакво незапомнено вдъхновение, както когато за пръв път се пробуждаш от сън, в който най-после си полетял нависоко. При тези завладяващи сънища винаги ще последва миг, в който всичко ти се струва действително възможно, защото начинът, по който видението сработва в съня, не е като при някакво чудо, а по-скоро наподобява бавното задействане на някакъв математически закон, нещо което трябва да се изпипа, провери, доизкусури, докато накрая не бъдат отстранени и последните следи от усещането за тежест, та да отстъпят на невероятната наслада от необузданото, макар и толкова рисковано летене.

След това започнах да се унасям в сън, по-дълбоко и още по-дълбоко, за да се отдалеча от мястото, където бяхме заедно, където нещата имаха смисъл, където ужасът започваше да придобива очертания. Всичко започна с това, че ме загриза нещо отзад, на тила. Приличаше на пробуждане след трескав сън, което отстъпи пред напрегнато, мъчително търсене на решение за въпрос, който все отказваше да приеме някаква ясна формулировка. Постепенно това неприятно усещане се задълбочи и заприлича на паника. Тичах, бягах, профучавах през пустеещите нощем улици, спусках се стремглаво надолу по стъпалата към метрото, провирах се през полутъмни синкави перони за пътници — иначе, в действителност тъй просторни, ала в съня ми широки само колкото да мога с много мъка да се провра през тях. Имаше нещо, от което непрекъснато се стремях да избягам по-далече, нещо неизбежно и огромно, ненаименувано, ала в същото време някак си банално, което го правеше още по-ужасяващо.

Събудих се рязко, чак на разсъмване. Рита още лежеше до мен, но сега обърната на една страна, заровила лице във възглавницата, като че паднала от висока сграда. Дишането й бе ритмично, но плитко; само веднъж пое по-дълбоко въздух в гърдите си, сякаш внезапно я бе обзела неизказана уплаха, ала после отново възстанови равномерното си дишане. Можех да доловя уханието, както беше съвсем близо до мен — сложна смесица от пот и секс, и сапунена пяна, и дори примес от ухание на мляко, което неволно ме подтикна да си припомня как ухаеше възглавницата й, когато преди толкова много години ние двамата, като деца, спяхме заедно, глава до глава.

Измъкнах се крадешком от леглото и се отправих към банята. По мен имаше кръв от нея, чак сега видях това. Имаше кървави петна по пръстите ми, по бедрата ми; на сутринта щях да открия и засъхнали вече петна по чаршафите и завивките. Опитах се да не мисля какво означава, по дяволите, това, колко ужасно утежнява всичко между нас. Но си спомних за просташките шеги за петната по чаршафите на младоженците от първата им брачна нощ, които се подмятаха при всяка селска сватба в Италия, колко силно ме бяха поразявали тогава, представяйки женитбата като нещо толкова брутално касапско.

Върнах се в леглото и ръката ми инстинктивно понечи да опипа чаршафите, за да провери дали няма следи от нещо влажно, ала те се оказаха сухи. Рита се измести в съня си, така че аз се поуспокоих, но все пак се отдръпнах. После тя отново се обърна, тъй че лицето й сега се проясни на фона на възглавницата, очертано в сиви и бели тонове. Това, което видях за миг — и действително ме порази — бяха моите собствени черти в очертанието на брадичката й, в скулите, сякаш в разположението на всичките й мускули и кости можеше да бъде разчетен моят собствен генетичен код.

Дълго останах така, буден, смълчан, отдръпнат в леглото в посоката към прозореца, загледан в проясняващото се утро. Няколко парцаливи облака отляво, останали на небосвода след нощния дъжд, полека-лека се разпръснаха окончателно, оставяйки след себе си късче чисто северно небе, осветявано от изгрева като гигантска, обърната надолу синееща се купа. За кратко, преди да се оживи движението долу по улицата, успях да чуя звуците на птиците, техните прилежни подсвирквания и бодри песни, като предвестник на настъпващия живот в мъничките им гнезда.

По едно време усетих как Рита се размърда до мен и инстинктивно спуснах клепачи, преструвайки се на заспал. Леглото проскърца, после и дъските по пода, а аз усетих как тялото й се надигна от матрака. Чух шумоленето на дрехите й, когато тя разрови оставените върху стола дрехи. Отиде във всекидневната, за да се облече. Представях си образно какво подсказва всеки звук, всяко прошумоляване и оправяне на плата, докато тя си облече полата, чорапите, блузата. Последва тишина, продължила само няколко минути обаче — именно това бяха миговете, в които трябваше да се втурна след нея. И накрая отново шум от движение, от забързани стъпки по дъските на пода, за да завърши всичко със затварянето на вратата.