Къщата на езерното дъно

10.

Полуврата. Трудно ми е да ти обясня.

Всъщност доста добре го беше обяснил.

Амелия въобще не искаше да е тук. Не ѝ харесваше този мрачен свят зад нея (сякаш някой дебел малоумен ненормалния е сложил къщата тук, за да привлече теб и Джеймс към нея, морков за магаретата тийнейджъри, ненормалния, който изведнъж се появява от мрака, лигите му се издигат нагоре към кануто, а той те сграбчва за косата и те повлича в къщата си, НЕГОВАТА къща, Амелия), не ѝ харесваше отворената половина на вратата и това, че можеше да влезе вътре без никаква съпротива.

Нямаше как да не си представи, че нещо живее вътре: някакво водно създание, неизвестно, скрито, гнездящо.

Това е лудост, помисли си тя.

Но не беше ли и забавно? Не беше ли и най-вълнуващото нещо, което бе виждала?

Знаеше, че времето ѝ долу е ограничено, затова заплува направо към предната врата, за която Джеймс ѝ каза. Не се спираше на прозорците, не се опитваше да погледне през тях. Застана на каменното стъпало, имаше парапети (парапети!) от двете страни на малката каменна веранда, а Амелия разполагаше с повече въздух, отколкото Джеймс, когато пристигна на същото място.

Освети с фенерчето четирите правоъгълни страни на полувратата, сякаш някак си символично можеше да създаде проход чрез светлината. Не се подвоуми да влезе. Изплашена или не, това си беше вълнуващо.

Оттласна се от каменното стъпало и се насочи към вътрешността на къщата.

Плуваше в бегло подобие на бруст, а фенерчето ѝ разкри рамката на врата, след това част от стена, а после нищо, тъй като светлината остана зад нея. Почувства се така, сякаш влизаше в изоставената къща на Чонси Роуд. Веднъж го направи с приятелката си Марла. Заедно направиха снимки, смятаха, че улавят истинската същност на живота.

Празнота.

Когато отново изнесе ръце напред, с намерението да влезе по-надълбоко в къщата, светлината ѝ разкри нещо, което я накара да постъпи както никога досега в живота си.

Амелия изпищя под водата.

Не бе нищо повече от дървена закачалка за палта. На нея дори нямаше закачено палто, което да я накара да си помисли, че вижда човек. И все пак…

Не ѝ беше мястото тук. Определено не ѝ бе мястото тук, още повече че стоеше изправена, сякаш хилядите килограми вода и подводните вълни не съществуваха.

Не се поклаща, помисли си Амелия и насочи лъча на фенерчето към пода, където основата на закачалката стоеше върху дървените дъски. Не се поклаща, не се люлее, дори не се накланя.

Намираше се в антре, това поне ѝ беше ясно. До закачалката имаше масичка, място, на което да си оставиш ключовете, когато се прибереш от града.

Отгоре ѝ дори имаше стъклена купа. Точното място за ключове, помисли си Амелия.

Дробовете ѝ се свиха от липсата на въздух.

Защо купата не се носи във водата? Искаше да разбере причината. Защо нищо не се движи?

Насочи светлината зад себе си, към полувратата, и я обзе абсурдният страх, че ще види лице там, това на собственика, мъж в палто, който стои на мъхнатото предно стъпало.

Кой те пусна?

Амелия навлезе с трийсетина сантиметра по-навътре в антрето и видя, че масата не е малка. По-скоро беше шкаф, прекрасно произведение на викторианските майстори, което въобще не изглеждаше подгизнало и не бе в лошо състояние, въпреки че се намираше на дъното на езеро. В интерес на истината, според нея си беше напълно използваемо — прокара пръст по повърхността му, а след това и по ръба на стъклената купа.

Тъй като не очакваше да открие нищо в къщата — освен риби и гнило дърво — допирът до стъклото я обърка. Контактът развали всякакво усещане за магия.

Това е невъзможно, помисли си тя. Всичко това. НЕВЪЗМОЖНО.

Погледна към тавана с мисълта, че ще види истински хаос, малки камъчета или мъртви риби, които се подчиняваха на законите на физиката и се бяха настанили върху гипса.

Само дето таванът беше чист.

Не точно.

Имаше лампа.

Амелия насочи светлината на фенерчето си напред. Коридор. От антрето към останалата част от къщата.

Съвсем скоро трябваше да си поеме въздух, но въпреки това прекоси антрето. Почти голото ѝ тяло бе премръзнало и замръзваше още повече с навлизането в този призрачен дом. Много искаше да види едно нещо, преди да си тръгне. Едно нещо, което щеше да затвърди предположенията ѝ, преди да се насочи към кануто.

Фенерчето ѝ освети огледало, закачено на стената на коридора.

Не се поглеждай.

Това беше първата ѝ мисъл. Точно както си казваше да не се поглежда в огледалото у дома, когато смяташе, че изглежда много зле.

Точно както, но не точно както.

Не се поглеждай.

Разбира се, пространството (цялата къща, а и цялото езеро), което заобикаляше лъча на фенерчето ѝ, бе черно като погребални одежди. Предметите, които светлината разкриваше, се гърчеха някак си неестествено. Да, едно подводно огледало в погълната от мрак къща не беше особено добра идея.

Но Амелия не можеше да устои.

Между устните ѝ изригнаха мехурчета, когато ахна беззвучно при онова, което видя в огледалото.

Медуза.

Не беше Медуза. Беше само Амелия. Не бе сбръчканата сива Горгона, която можеше да превръща хората в камък, а изкривеното отражение на млада жена, чиято кожа бе бяла като завесите в моргата, а косата ѝ се гърчеше като водорасли (змии) над изплашеното ѝ, но изпълнено от любопитство лице. Дотолкова беше свикнала всеки ден да се гледа в огледалото, че сега инстинктивно очакваше да види всекидневното си лице. Но тази жена, тази тя, тази Амелия имаше накъдрени кожа и бузи, които бяха с два-три сантиметра по-нависоко от нормалното си местоположение. Устните ѝ бяха изкривени във фалшива усмивка.

Дори очите ѝ изглеждаха различно. Нефокусирани. Сякаш бе видяла нещо, което никой човек не иска да вижда; може би така щеше да изглежда мъртва.

Намерена мъртва.

Един ден.

Намерена удавена.

Удавена.

Амелия трябваше да се върне на повърхността. Да си поеме въздух.

Освети с фенерчето си по-навътре в къщата. Двойка еднакви балончета изскочиха от ноздрите ѝ.

Извърна се от огледалото и заплува обратно в антрето и към предната полуврата.

Няма да успееш. Джеймс ще се обади в полицията и ще те намерят да се носиш тук долу. Или може би няма да се носиш… може би ще те открият просната на пода, също като закачалката — ще откажеш да се подчиниш на законите на езерото.

Прекоси прага и се опита да не мисли какво би било да се удавиш. Това ли беше? Ранните етапи? Последните няколко мига, преди човек да осъзнае, че няма връщане назад?

Дали първо щеше да види звезди? Дали щеше да припадне преди или след като болката станеше непоносима?

Джеймс. Плувай към Джеймс.

Амелия напусна къщата и през главата ѝ мина глупавата мисъл да се върне обратно, за да затвори вратата, все едно бе постъпила невъзпитано, като я остави отворена. Само дето нямаше врата за затваряне и ръцете и краката ѝ вече я отвеждаха нагоре. Нагоре.

Нагоре?

Не можеше да види повърхността и за една ужасна секунда си помисли, че плува надолу.

Започна да вярва, че наистина ще умре.

Любопитството погуби котката и шпиониращото седемнайсетгодишно момиче.

Джеймс щеше да си помисли, че изплувалото ѝ тяло е живо. Че си прави майтап с него.

Първите срещи. На коя щеше да разкаже за тази? Точно както разказа на нея за момичето, което си бе счупило ръката на боулинга. Коя ли щеше да слуша за момичето, което се бе гмурнало и бе изплувало като подут, посинял труп?

Смъртта още не я беше навестила.

Не беше припаднала. Не ѝ се привиждаха звезди.

Заплува по-силно и започна да преодолява разстоянието, сякаш водата бе стълбище, по което вървеше.

Последното нещо, което видя, преди да излезе на повърхността, бе прозорецът на втория етаж, който частично беше засенчен от покрива.

Скрин ли видях там?, зачуди се Амелия, намираше се прекалено близо до загубата на съзнание. Нощно шкафче и гардероб?

Излезе на повърхността и всичките ѝ ужасни видения се разтвориха във въздуха, който вдишваше.

Полуужасен и полутриумфиращ, звукът заехтя по цялото трето езеро и смрази Джеймс.

— Хей! — провикна се той и се хвана за едната страна на кануто. — Мамка му! Добре ли си?

Амелия избърса сопола от носа и устните си.

— Трябва ни водолазна екипировка — констатира тя.

— Да, точно това…

— Обзаведено е, Джеймс.

Погледите им се срещнаха. Момчето беше в кануто. Тя ваше на метър и половина от него.

— Какво?

— Обзаведено е.