Къщата на езерното дъно

13.

Не само шлемът и маркучът за въздух бяха златисти, целият костюм блестеше.

Същата вечер го изпробваха в задния двор на Джеймс. Родителите му спяха в къщата, затова трябваше да бъдат тихи. Поне се опитаха. Но не успяха — смяха се, спъваха се и се чувстваха като първите хора на Луната. Дори се преструваха на тях, като забиваха знамена в лунната повърхност, а именно — пръчки в пръстта. Усещането бе странно, бе вълнуващо, бе плашещо.

— Едно правило — каза Амелия, когато Джеймс си махна шлема и разкри лицето си на лампата на верандата, която беше нападната от буболечки.

— Само едно ли?

— Без как и защо.

— Какво?

— Няма да задаваме въпросите как къщата се е появила там и защо е обзаведена. Няма да питаме как и защо е такава.

Джеймс разбра.

— Без как и защо — съгласи се той.

Протегна ръка, облечена в златна ръкавица, и Амелия, усмихната, я стисна.

С този допир двамата изпитаха цялата сила на вълнуващото си откритие.

На техния клуб. Можеше да бъде точно това.

Не само къщата. А и четвъртото езеро, в което плуваха.

За първи път в живота си двамата усетиха, че се влюбват.