Къщата на езерното дъно

12.

„Бакалията на Дарлийн“ разполагаше с дванайсет пътеки между рафтовете, на които имаше всичко, от което човек се нуждае. От храна до тоалетна хартия, обичаше да казва колежката на Амелия Марси. Осигурили сме всичко необходимо. Наистина беше така. Включително плавници, шнорхели и маски, които съставяха малкия, но много популярен воден рафт.

По време на смяната си на следващия ден Амелия мина покрай тези бански костюми и надуваеми възглавнички за ръце безброй пъти. Постоянно си мислеше за къщата.

Какво представлява тя?

Специално внимание в мислите си отделяше на закачалката и стъклената купа, които не можеха да стоят толкова неподвижно в подобна среда. Колкото повече мислеше, толкова повече непокътнатото състояние на дървените стени я притесняваше, а кабелът, който висеше от лампата в антрето, я объркваше.

Какво представлява тя?

Тези три думи съдържаха много по-голям смисъл от по-логичните четири:

Защо всъщност е там?

Амелия подреди рафтове с кухненска хартия и зърнени закуски и помогна на Марси да сторнира една поръчка. Говори за кратко с момчетата, които носеха стоката от „Саксън Фудс“, и за лошото състояние на ябълките. Едното я помоли да му направи услуга и да не казва на никого за това. Бяха си наред, когато напуснаха „Саксън“, каза той. Вероятно бил минал прекалено бързо през някаква бабуна на пътя. Шефът щял да се ядоса. Амелия инспектира ябълките, видя, че са достатъчно добри, и му каза, че това ще е тяхната малка тайна.

Нашата малка тайна.

Само дето една напълно обзаведена къща на дъното на езеро не бе ничия тайна. Някой трябваше да научи за нея.

Кой?

Амелия слагаше хранителните продукти в торбите, като внимаваше с яйцата, и разговаряше с редовните клиенти. Два пъти мина покрай огледалото в служебния коридор и двата пъти забеляза обезпокоената си физиономия. Измете пътеките между рафтовете. Подреди консервите със супа с етикетите напред, за да могат клиентите да четат вкусовете. И все пак, въпреки всичките ѝ занимания, някой трябваше да научи за къщата.

Едва ли не имаше чувството, че е наблюдавана. Наблюдавана на работното си място. На паркинга на „Бакалията на Дарлийн“ се намираха шпиони, които само чакаха да я разпитат дали е докосвала нещо там долу, и бяха готови да претърсят колата ѝ за мокри петна.

Наблюдавана. Но не точно. По-скоро я виждаха.

Чичо Боб?

Дали знаеше за всичко? Амелия реши, че знае. Как е възможно да имаш къща на първото езеро и никога да не провериш пълния с графити тунел на второто? Как е възможно да не се натъкнеш на къщата, която двамата с Джеймс бяха видели още с първия си излет с кануто?

Тунелът беше покрит, напомни си Амелия. С храсталаци. Малко трудно бе да се види. Както и ярките графити. И рисунките на курове и цици.

Искаше да попита Боб. Може би Джеймс вече го бе сторил. Стоеше сама на каса 2. Провери си телефона за някакви съобщения. Нямаше.

Нямаше Боб знае или Боб каза, че е филмова снимачна площадка, или пък нещо друго от Джеймс.

Така… дали Джеймс беше разговарял с чичо си за това? И защо мисълта я караше да се чувства толкова… зле?

Какво представлява тя?

Марси прибра месото на клиента на каса 1 и подхвана „постоянния разговор“, при който колегите ти продължаваха историята си от мястото, на което я бяха прекъснали, дори да бяха минали два дни.

— Томи смята, че е безопасно — каза тя и намигна.

Амелия не знаеше кой е Томи, нито какво бе безопасно. Въпреки това също ѝ намигна.

Мислеше си за къщата.

В главата ѝ полувратата се люлееше от невидимите вълни. Явно в представите ѝ слънцето печеше точно над езерото, защото видя подробности в дървото на тази врата, които бе пропуснала вчера. Представи си приятелско лице да наднича от тъмната отворена половина, едва разпознаваемо, вероятно собственото ѝ изкривено отражение в огледалото в коридора, както и един глас.

Можеш да се върнеш по всяко време, Амелия. Пооооо всяяяяяко вреееееееемееееее.

— О, боже — каза Марси, половината ѝ пръст беше натикан в носа ѝ, а друг сочеше към предните врати.

Амелия вдигна поглед.

— Джеймс?

Наистина беше Джеймс. Вървеше към касите. Носеше нещо, което приличаше на откраднато от снимачната площадка на научнофантастичен филм. Или може би нещо от дъното на аквариум.

— Здрасти — отвърна момчето. — Съжалявам, че идвам изневиделица.

— Радвам се, че си тук.

Облекчение. За двамата. Сякаш самата им среща означаваше, че скоро ще се върнат на третото езеро.

— Виж — каза Джеймс и повдигна чудовището в ръцете си.

— Акваланг4 — констатира Амелия.

Но не беше акваланг. Беше огромен шлем и златист маркуч за въздух, който вървеше с него5.

— На братовчед ми е — обясни Джеймс.

— Каза ли му за какво ти е?

Спогледаха се като двама конспиратори. Все едно Амелия го питаше каза ли на НЯКОГО за нея?

— Не. Просто му обясних, че искам да се гмуркам.

Не беше казал на никого за къщата, разбра момичето. Отново изпита облекчение. Този път то бе подправено с малка доза срам. С малко укор към самата нея. Но защо пък да не я запазеха само за себе си?

Защо да не запазеха тайната само за двамата?

— Чичо Боб знаеше за третото езеро — каза Джеймс.

— Добре.

— Добре?

— Исках да кажа… да… разбира се, че ще знае. Нали?

— Да. Каза, че никога не е ходил там. Не му споделих, че ние сме го сторили. Просто му казах, че е вероятно да има трето езеро. Той отвърна, че е повече от обикновено блато. Каза, че е грозно.

— Грозно — повтори Амелия.

— За какво ти е водолазната екипировка? — попита Марси и напусна каса 1.

— Няма значение — отвърна Джеймс.

— Няма значение — отвърна Амелия.

Марси изгледа първо единия, а после и другия.

— Вие двамата да не правите… нещо странно?

Джеймс се усмихна на Амелия и тръгна с екипировката към стъклените врати. Преди да излезе, се спря и се обърна, за да я погледне.

— Ще го направим — изрече безмълвно с устни.

Амелия прошепна:

— Да.

— Много сте странни — каза Марси.

Усмивката бавно напусна лицето на Амелия. Не защото не беше щастлива. Не защото той се бе постарал да намери костюма. А защото вече къщата изискваше много по-сериозно внимание от една обикновена усмивка.

Ще го направим, да, помисли си Амелия. Но… какво точно ще направим?