Къщата на езерното дъно

18.

— Уха — каза Амелия, докато сваляше шлема. — Уха, уха, уха, уха, уха!

Сграбчи лицето на Джеймс с влажните си ръкавици.

— Отишла си горе? — попита момчето.

— Дали съм отишла горе? Дали съм отишла горе? Джеймс! Невероятно е. Това е най-изумителното нещо, което съм виждала през целия си живот. Там долу плуват рокли, има легла с изпънати чаршафи, тоалетни масички и килери… о, мили боже, килерите.

Облекчен, че я вижда, и два пъти по-радостен, че се забавлява, Джеймс започна да се смее.

— Доста си развълнувана!

— Развълнувана?! Дори не мога… не мога да намеря думи. Това е… това е… то е…

— Свръхестествено — помогна ѝ Джеймс, след което погледна към покрива през кануто. — Невъзможно.

— Приказно е. Магическо. Имам чувството, че сме направили най-важното откритие в света.

Амелия въобще не съзнаваше, че се намира в кану. Джеймс го балансираше след всеки неин развълнуван жест.

— Трябва да кажем на хората — предложи тя. — Налага се. Как можем да не го направим!

— Може би наистина трябва да им кажем.

— Не! — отвърна Амелия, очите ѝ се щураха дивашки. — Не можем да кажем на никого. Хората ще разрушат откритието ни, защото точно това правят те. — Погледна към брега, който обграждаше третото езеро. — Не. Откритието е наше. Засега. Докато го искаме, наше е.

— Добре. — Джеймс се засмя. — Наистина искам да видя какво има горе.

— О, да, как няма да искаш. О, да, как няма да искаш.

— Колко стаи има там?

Амелия му отговори, докато събличаше костюма. Джеймс се вторачи в мястото, където червената материя на горнището на банския ѝ преливаше в меката ѝ кожа.

— Седем? Мисля, че са седем стаи. По три на страна. И една в средата. Съблекалня.

— Уха.

— Да. Уха. Опитах се да отворя един от прозорците. Този. — Момичето посочи надолу. — Опитах се да ти помахам, но маркучът… не успях да стигна по-далеч.

— Изразходила си маркуча?

— Да.

— Не се ли уплаши, че можеш да го скъсаш?

— Не. Просто не ми пукаше. Джеймс. Нещата долу могат да ти спрат дъха. Тази къща е най-невероятното нещо, което някога, някога, някога съм виждала.

Амелия бе свалила костюма. Полуголото ѝ тяло блестеше на чезнещото слънце. Джеймс можеше да преброи пръските върху кожата ѝ.

— Не можем ли да прекараме нощта тук? — попита тя.

— Какво?

— Не — отвърна момичето и се намръщи. — Предполагам, че не можем. Но, човече… това би било изумително. Да прекараме нощта тук. Вътре. Това е невъзможно, нали?

Джеймс се засмя.

— Наистина си прекарала доста добре там долу.

— Така е. Точно така е. Бях изплашена. Толкова изплашена. Но не съм се чувствала застрашена. Сещаш ли се? Какво. Вълнение. Само.

Момчето видя религиозно обожание в очите ѝ. Въздейства му и на него.

— Джеймс — започна Амелия и клекна до него. Той се опита да не гледа към горната част на банския ѝ. — Точно това търсех през целия си живот. То е толкова нелогично, че кара всяко логично нещо в света да изглежда смешно. Невъзможно е. Но е тук. Може ли да го задържим?

Може ли да го задържим, повтори си наум момчето. Сякаш сме гаджета. Не просто приятели на среща. Сега сме… гаджета.

— Да — усмихна се той. — Можем да задържим откритието си. И ще го сторим. То е наше.

— Да! — зарадва се Амелия.

Тя се наведе напред и го целуна по устата. Устните ѝ се разтвориха и Джеймс усети нежният ѝ език да се плъзга като змия върху неговия.

Тя се отдръпна от него, той бе безмълвен.

А Амелия не беше.

— Трябва ни втори костюм — заяви тя. — Трябва да слезем долу заедно.

Джеймс кимна, сякаш разваляше някакво невидимо заклинание.

— Трябва да се целунем отново, точно това трябва да направим.

Амелия погледна устните му.

Отново се целунаха.

— Трябва ни водолазна екипировка — каза момчето, когато се отделиха един от друг.

— Да. Два костюма. Дали не трябва да отидем на уроци?

Правиха си планове да отидат на уроци. Пекоха се на слънце. Плуваха над къщата. Гребаха към дома.

Говореха през цялото време, все за къщата. Невъзможно беше да подхванат друга тема.

Чичо Боб ги чакаше на брега, стоеше с боси крака на малкия пясъчен плаж.

— Какво сте направили с кануто ми, вие, двамата? — попита мъжът и се загледа в олющената боя, в драскотините, в шантавия водолазен костюм между пейките.

Джеймс и Амелия си размениха бърз поглед. Момчето отвори уста, за да излъже, но Боб вдигна длани напред.

— Няма значение. Нямате си представа колко много неща счупих до двайсетата си годишнина. Плувахте ли?

— Аха.

Чичо Боб поклати глава и се усмихна.

— Шантави хлапета. Намерихте ли нещо яко?

Слънцето освети изгорелите им лица. В очите им се появи недоумение.

— Не — отвърнаха двамата едновременно.