Къщата на езерното дъно

4.

Амелия не смяташе, че е възможно, защото бе малко вероятно, но в крайна сметка, второто езеро се оказа по-красиво от първото.

И по-отдалечено.

Навярно бе по-малко с една трета от предното, предположи тя, а бреговете му бяха гъсто залесени с дървета, които създаваха впечатлението, че въобще няма земя под тях.

Сякаш водата се държи от дърветата — езеро на кокили.

А водата!

Великолепна. Не беше като тропическите плажове по снимките, защото бе по-чиста от тях. Най-чистата, която някога бе виждала.

— Това е… — започна тя, но млъкна. И спря да гребе. Остави греблото върху краката си, нави си ръкавите и просто се загледа.

Джеймс продължи да гребе, но по-бавно, за да може също да се наслаждава на гледката.

Амелия слушаше как кануто пори хладната повърхност, това беше единственият звук, който се чуваше, сякаш всички риби спяха. Улови отражение във водата, своето отражение, лицето ѝ бе изкривено от вълните в странна форма.

Зеленото тяло на кануто като че ли принадлежеше на това място, все едно бе част от второто езеро. Сякаш бе направено точно за него.

Амелия погледна напред и мълчаливо благодари на Джеймс. Видя, че и той е оставил греблото на краката си. Гледаше някъде вдясно. Профилът му се откри ясно пред нея и тя се зарадва, че бе приела предложението му.

— Гладна ли си? — попита момчето. Все още гледаше вдясно, към бреговата линия от големи дървета.

Той беше гладен. Всъщност бе гладен още преди да тръгнат. Но първо искаше да ѝ покаже езерата и да стигнат до средата на второто. Ако се окажеше, че няма за какво да си говорят…? Е, добре. Носеше храна. А ако имаха за какво да си говорят, щяха да го сторят по време на обяда.

— Да — отвърна Амелия.

Джеймс внимателно плъзна крака над седалката и момичето си спомни предупреждението на чичо Боб, че може да се преобърнат. Представи си го, как двамата пльосват във водата с разперени ръце, кануто им потъва, а наоколо няма никой, който да им помогне. Щеше да се наложи да плуват до брега. Щяха да изгубят хладилната чанта и нещата си.

Джеймс вече се беше обърнал с лице към Амелия, падна на колене и кануто наистина се разклати сериозно. Момичето се хвана за двете му страни. Момчето застина за момент.

Кануто се стабилизира.

Спогледаха се. Засмяха се.

— Съжалявам — извини се Джеймс. — Това не беше много умно от моя страна.

— За малко да се преобърнем.

Наистина ли беше така? Определено се изплаши.

— Съжалявам — извини се отново момчето.

— Не. Няма нищо. Просто си представих как се давим.

Това някаква тъпа шега ли беше?

Джеймс също се почувства глупаво.

— Сандвич с пуйка? — попита той. — Чипс? Вода?

— Добре ми звучи. Като сух пакет.

Поредната тъпа шега. Кой би донесъл сух пакет, когато се намира сред природата, където всичко е пълна противоположност на сухия пакет?

Въпреки това Джеймс се усмихна. Извади два сандвича, увити във фолио, две бутилки вода и два пакета чипс. Раздели ги и подаде на Амелия нейната част. Изправи се, този път внимателно, и се върна обратно на седалката.

— Проблем с маркуча ли имаш? — попита той.

Момичето се засмя с пълна уста и част от храната изхвърча от нея.

— Добре ли си?

— Да — отвърна то и преглътна. — И да, наистина имам проблем с маркуча. Напълно забравих да купя нов, когато бях в магазина ти.

— Той не е мой.

Джеймс съжали, че отвърна по този начин. Все още не беше решил дали да ѝ каже, че баща му притежава железарията. Дали вече не знаеше?

— Какво му има на маркуча ти? — попита той.

— Надупчен е.

— Сигурна ли си, че не е от скобата?

— Какво е скоба?

Далеч от тях една птица прелетя над водата. Джеймс погледна бедрата на Амелия.

— Скобата, която държи двата маркуча заедно. Два маркуча ли са?

— Да.

— В такъв случай вероятно е скобата. — Отхапа от сандвича си. Птицата отново се издигна нагоре. Кожата на Амелия изглеждаше толкова чиста, толкова мека. — Виждала ли си дупки в някой от маркучите?

— Така мисля.

— Тогава може и да не е от скобата. Във всеки случай, мога да го оправя.

— Наистина?

— Разбира се. Или мога да ти покажа как сама да го оправиш. Много е лесно. Да поправяш разни неща. Първо трябва да видиш колко части има това нещо, сещаш ли се? След това започваш да търсиш коя част е счупена.

— Добре.

Един орел прелетя над тях. Насочи се към брега. Кацна на върха на едно дърво.

— О, човече — развълнува се Джеймс и остави сандвича си върху хладилната чанта. — Мисля, че можем да го видим по-отблизо.

Дори от това разстояние Амелия видя гнездо на върха на дървото. Приличаше на голяма плетена кошница, която служи за подслон на птицата.

— Да го направим.

Джеймс вече се обръщаше напред.

— Готова ли си? — провикна се той.

— Да.

Загребаха бързо към дърветата. Орелът остана в гнездото си. Като че ли ги наблюдаваше как го доближават. Когато се приближиха достатъчно, Джеймс заби греблото във водата, кануто се завъртя и почти спря близо до брега.

Обърна се към Амелия и сложи пръст върху устните си.

Но тя не можеше да се сдържи, трябваше да каже нещо.

— Мамка му — прошепна. — Не съм виждала орел… от толкова близо!

Много добре, помисли си Джеймс. Един орел можеше да е също толкова вълнуващ, колкото една моторница.

— Невероятно — каза той.

На Амелия ѝ се искаше да си бе взела фотоапарата. После реши: по-добре, че не го бе сторила. Следващия път щеше да му мисли. Ха, вече мислеше за следващ път.

Разглеждаха орела доста дълго време. Най-накрая той полетя, вероятно тръгна на лов, а Амелия проследи с поглед пътя му, докато нещо под него не привлече вниманието ѝ.

— Какво е онова? — попита тя.

Джеймс очакваше да види друга птица.

— Кое какво е?

— Онова — момичето посочи с греблото.

— Нищо не виждам.

— Прилича… на малък мост, може би?

Момчето заслони очи с ръка и погледна в посоката, в която му сочеше.

— Не помня да има мост на това място. А и все още не забелязвам нищо.

— Виждаш ли онова тъмно иглолистно там?

— Кое?

— Високото. По-високо е…

— Да, виждам го.

— Добре, сега погледни към корена му и наляво с… едно… две… три дървета.

Джеймс изпълни нареждането. Видя го.

— Уха! Нямам представа. Я чакай. Знам какво е.

— Какво?

— Прилича на малък път. Асфалтов. Мисля, че е предназначен за хората, които обслужват езерата. Нещо като сервизен път.

— Ах.

Джеймс се усмихна.

— Искаш да го разгледаме, нали?

Амелия сви рамене. Не искаше да казва не на нищо. Не и днес.

— Имам предвид да. Защо не?

— Добре — отвърна момчето. — Добре. И аз искам да го видим. Загребаха към асфалтовото парче от път, почти заровено под дърветата край брега.