Къщата на езерното дъно

23.

Докато Джеймс беше в кухнята и изследваше пиперника, Амелия преплува всички стаи в къщата. Когато стигна до салона с маслените натюрморти, вече ѝ се виеше свят, дори се бе объркала малко. Раздвижи отново крака и плавниците ѝ удариха стената, която се отвори. Амелия ахна в маската си, защото разбра, че макар да бяха изследвали къщата десетина пъти, все още съществуваха нови помещения за откриване.

Заплува към изненадващия вход и прокара лъча на фенерчето си навсякъде, като първоначално попадна само на стена с олющена розова боя, вероятно килер. Насочи светлината към пода, като очакваше (и се надяваше) да намери обувки, доказателство, че някой някога беше живял тук, също като плуващите дрехи в стаята горе.

Нямаше никакви обувки.

Имаше стълби.

Амелия остана на място около половин минута, думата мазе не излизаше от главата ѝ. Както и думата невъзможно, тъй като къщата (нашата къща) беше разположена в калната тиня на самото дъно на езерото.

Най-накрая заплува към стълбите с главата надолу, плавниците ѝ се натъкнаха на връвта на лампа, която висеше отгоре. Преди напълно да се потопи в подземните нива на къщата, момичето спря.

Джеймс.

Намери го в кухнята, приличаше на човек, видял готвач от плът и кръв да влиза във фурната и да затваря вратичката след себе си. Убеди го да я последва.

Няколко минути по-късно, докато се намираха над стълбището, което допреди час нямаха представа, че съществува, Джеймс си помисли същите две думи, които и Амелия.

Мазе.

Невъзможно.

Но една трета дума го обезпокои повече.

Капан.

Сякаш, ако влезеха долу, нямаше да е единствено езерото над тях.

Над тях щеше да е и къщата.

Амелия заплува първа с главата напред.

Момчето видя как плавниците ѝ изчезват отвъд обсега на фенерчето му и потъват в гърлото на стълбището.

Последва я.