Къщата на езерното дъно

14.

Сам под водата. Сам в къщата.

Дишаше.

След две минути Джеймс усети забързания си пулс и си помисли, че е по-добре да се върне на повърхността, преди да е станало прекалено късно. Само дето сега носеше шлема и нямаше нужда да се връща горе, както преди два дни. Можеше да прекара повече от час тук долу, ако желаеше.

Маркучът за въздух започваше от предната врата и стигаше до кануто. Там бе свързан с компресор, който Амелия наблюдаваше, когато не гледаше към водата и към покрива на къщата.

Джеймс вече не се тревожеше за моторници и за пищящи момичета по бикини. Амелия трябваше да е в еуфория от всичко това.

Намираш се в къща под водата, а единственото, за което мислиш, е Амелия.

Наистина бе така и той се засмя. Смехът се разпръсна в стъкления купол около главата му.

Стоеше в антрето и осветяваше с фенерчето си коридора, в който Амелия се беше погледнала в огледалото. Видя го да виси на лявата стена. Оттатък него имаше доста голяма стая, чиито размери тепърва започваше да установява.

Пристъпи напред, но маркучът за въздух се закачи за предната полуврата и го дръпна леко назад. Чувството бе като потупване по рамото.

Костюмът на Джеймс бе неудобен, а ръкавиците правеха ръцете му огромни, като маймунски, затова не можеше да се обърне достатъчно бързо. Почувства се прекалено бавен и непохватен. Завъртя маркуча със свободната си ръка и го разлюля, като се надяваше, че ще го освободи от пречката, която не му позволяваше да продължи навътре в къщата.

Сработи.

Освободен, той се погледна в огледалото и видя усмивката зад стъкления си шлем.

Така изглежда, помисли си Джеймс, младата любов.

Пред себе си видя стая — или по-скоро части от нея, които освети за кратко с фенерчето си. Трапезария. Масата и столовете му подсказаха това. Но нищо не искаше да му подскаже защо тази маса и тези столове си стояха кротко на пода.

Нито пък нещо предлагаше обяснение за килима, който се намираше под тях. Или стотиците дрънкулки, които запълваха рафтовете на стъкления шкаф срещу дясната стена.

Без как, помисли си Джеймс. Без защо.

Чувстваше се така, сякаш бе нахлул в този дом. Ако не бяха мракът, променените форми и студът, Джеймс спокойно можеше да очаква да се натъкне на собственика на имота.

Тръгна с лунната походка към трапезарията и отново се закачи.

— Проклятие.

Обърна се и отново разлюля маркуча за въздух. Вълната пропътува на забавен каданс по цялата му дължина, изгуби се зад тъмния правоъгълник на предната полуврата и продължи към тинестия преден двор.

След което вълната се върна.

Към него.

Сякаш Джеймс беше извън къщата, а маркучът бе тук, заклещен на мястото, на което стоеше.

Момчето веднага насочи фенерчето към предната врата, за да огледа правоъгълната ѝ рамка. Мръсни прашинки и малки рибки минаха пред светлината, след което бързо се изгубиха в мрака.

Джеймс зачака за второ подръпване отвън. За втора вълна.

Дишаш прекалено тежко, човече.

Не беше възможно. Освен ако някой не я бе изпратил към него.

Замисли се за Амелия горе.

Тя ли му беше изпратила вълната по маркуча за въздух? Може би имаше начин да го стори. Дали не се опитваше да му каже нещо?

Има някой горе, помисли си Джеймс. Някой ѝ казва да извади гаджето си от водата и да се прибира у дома. ВЕДНАГА.

Момчето тромаво се насочи към предната врата. Надникна през прага и видя, че маркучът наистина се е закачил за един от парапетите на верандата.

Хвана го между облечените си в ръкавицата показалец и палец.

Току-що нейно гадже ли се нарече?

Маркучът се освободи от парапета и Джеймс лесно нави аванса. Отново влезе в къщата.

Този път искаше да проникне по-навътре. По-навътре в този призрачен дом. По-навътре в езерото.

По-навътре в любовта.

Това любов ли е? Това ли се случва?

Стигна бързо до трапезарията, движеше се много по-пъргаво от преди малко. Въпреки мрака пред него, мрака навсякъде, се чувстваше в безопасност.

Жив.

Понесе се към масата.

Светлината от фенерчето му разкри покривка, чинии, сгънати салфетки и осем стола с високи облегалки. От тавана висеше полилей, който се полюшваше едва на невидимите вълни, оживели тук, на дъното на езерото.

По стените имаше картини. Пейзажи, които като че ли се вълнуваха, сякаш нещо живееше под жълтата им трева.

Как?

Незапалени свещи. Свещници. Прибори. Всичко стоеше върху масата. Върху рафтовете. Върху чиниите.

Как?

Солиден дървен бюфет. Върху него имаше поднос. Който не плуваше наоколо. Въобще не се помръдваше.

КАК?

— Без как — каза си в шлема Джеймс. — Без защо.

Амелия се намираше високо горе. Наблюдаваше компресора.

Той влезе по-навътре.

Маркучът го следваше плавно. Този път не се закачи. Джеймс влезе по-навътре в къщата.