Къщата на езерното дъно

6.

Кануто одраска бетонните стени на тунела и Джеймс си помисли за чичо Боб.

Мамка му. Боята.

Зелената боя. Олющеното.

Кануто се побра. Едва.

Вътре беше толкова тясно, че не можеха да използват греблата си. Не можеха дори да ги сложат върху коленете си. Джеймс положи своето вътре в лодката. Амелия стори същото. Придвижваха се напред в тунела с пръсти и длани.

Никой от двамата не предложи да се откажат. Никой от двамата не предложи да се върнат.

Амелия се изненада, когато Джеймс извади фенерче от раницата си. И така разбраха колко тъмно всъщност бе тук.

Постоянно имаха чувството, че ще заседнат, тунелът ставаше все по-тесен и по-тесен. Само дето в действителност не се стесняваше и те не заседнаха. Просто продължиха да остъргват стените и да лющят боята.

На половината път се наложи да се наведат, а на две трети — наистина трябваше да залегнат.

— Като в ковчег сме — констатира Амелия. Репликата звучеше по-забавно в главата ѝ.

Джеймс дишаше тежко. Не му беше лесно.

— Погледни я тази — каза той, беше се навел изцяло и освети с фенерчето стената, на сантиметър от кануто.

Светлината им разкри тънка женска фигура с огромни цици. От тях течеше нещо като мляко. Втора тънка женска фигура бе паднала на колене и бе изплезила език, за да приеме течността.

— Уха — каза Амелия. — Арт тунел. Разгонени вандали.

На Джеймс му хареса това, което Амелия каза.

Разгонени.

На около трийсет сантиметра от рисунките с розово беше изписано КУРОВЕ.

Засмяха се.

— Може ли да спрем за секунда? — попита Джеймс.

— Тук ли?

— Да, изморих се.

— Добре.

Момчето изключи фенерчето. Двамата дишаха тежко. Амелия си го представи как отново включва светлината под лицето си и разкрива гротескни графитни устни и вежди.

— Имах още една странна първа среща — каза Джеймс в мрака.

— По-странна от тази?

— Имаше едно кафене в града — „При Рита“. Помниш ли го?

— Аха.

— Така. Постоянно четях книги там. Наистина си падах по Агата Кристи и…

— Чакай. Чакай. Агата Кристи?

— Да.

— Баба ми чете Агата Кристи.

— Чудесна е.

— Наистина?

— Да.

— Добре.

— Сериозен съм.

— Вярвам ти. Какво се случи?

— Това момиче също четеше Агата Кристи и дойде да си поговорим за нея. Пита ме коя е любимата ми нейна книга. Такива неща.

— Звучи ми като добро начало.

— Вероятно. След което ме покани на среща.

— Къде?

Ехото, което гласовете им създаваха, бе силно. Сякаш едновременно дишаха четирима, а не на двама души.

— Попита ме дали не искам да се помотаем същата вечер, след като кафенето затвори. Съгласих се. И тя просто се върна на масата си и всичко ми се стори адски странно, сещаш ли се? Защото тя си четеше на своята маса, а аз — на моята, а се предполагаше, че ще ходим на среща. Пък въобще не си говорехме. Сещаш ли се? Прииска ми се да си тръгна, но не исках да я зарязвам. Затова прочетох още осемдесет страници. Тя през цялото време четеше книгата си срещу мен. В секундата, в която казаха, че затварят кафенето, дойде и ме попита: „Готов ли си?“. Потвърдих. Предложи да отидем у тях и да гледаме филм.

— Уха — отвърна Амелия. — Носеше ли болнична гривна?

— Моля?

— Какво се случи после?

— Отидохме у тях. Слязохме в мазето. Седнахме в двата края на дивана.

— Имала е проблем да стои близо до теб.

Джеймс се засмя.

— Да, така беше! Попита ме: „Гледал ли си «Дърводелецът»?“. Нека те попитам, Амелия, ти гледала ли си „Дърводелецът“?

— О! Не сте гледали този филм на първа среща, нали?

— Гледахме го — отвърна момчето. — Гледахме го.

Момичето се засмя.

— Готова ли си? — попита Джеймс. — Мисля, че си починах.

— Да.

Отново сложиха ръце върху хлъзгавите стени и започнаха да се изтласкват напред. Стъргането и лющенето се завърнаха.

Пред тях — слънчева светлина. Но нищо не се виждаше. Все още не.

Продължаваха да се изтласкват. Амелия усети пот по гърдите и корема си.

Успяха да се изправят отново. Наполовина.

— Почти стигнахме — провикна се Джеймс.

Кануто заседна.

Имаха чувството, че няма да може да продължи.

— Мамка му — ядоса се момчето.

— Мамка му.

— Хайде просто да го направим. Да натиснем наистина здраво.

— Притесняваш ли се, че кануто е надраскано и че боята е олющена?

— Да.

— Какво ще направим по въпроса?

— Ще взема боя от магазина на баща ми.

— От магазина на баща ти?

— Мамка му.

— Какво?

— Не исках да ти казвам, че баща ми е собственик на железарията, в която работя.

— Защо не искаше?

— Не знаеше ли?

— Не. Но това е чудесно.

— Притесних се, че ще си помислиш, че това ме чака и мен.

— Наистина?

Разбира се, това означаваше, че е мислил за съвместно бъдеще с нея. В този момент не знаеше как да се чувства по въпроса.

— Готова ли си? — попита Джеймс.

Амелия се зарадва, че смениха темата. Всъщност и двамата се радваха.

— Готова.

Притиснаха длани в стените. Разнесе се нов звук — на огънат метал. Все едно свиреше рок група.

Огънат метал.

Джеймс изръмжа и забута с всички сили.

Водата се разплиска в предната част на кануто. Беше някак свежо, хладно, ново.

Натиснаха още веднъж и — с оглушителен писък — лодката се освободи.

Заля ги хладен вятър и те залегнаха. Кануто се плъзна навън от тунела, благодарение на последния тласък.

Никой от двамата не взе греблата, докато се носеха бавно върху повърхността на третото езеро.

— Мамка му — каза Амелия.

— Аха — отвърна Джеймс. — Мамка му.