Къщата на езерното дъно

5.

— Какво си правила на другите си първи срещи? — провикна се през рамо Джеймс.

— Какво?

— Какви са били предишните ти първи срещи?

— Не и като тази — провикна се в отговор Амелия. — Филми. Вечери.

Добре, помисли си Джеймс.

— Филмите не са добра първа среща — каза той.

— Аха.

— Дори ако филмът е добър.

— Аха.

Амелия искаше да каже нещо умно от рода на можеш да научиш много за някого, като стоиш два часа на тъмно с него, но не го стори, защото не го вярваше.

— Имах една среща — започна тя, докато гребеше и направляваше, — на която момчето ме заведе при родителите си в ранчото им в Обега.

— Добре звучи.

— Родителите му също бяха там.

— Уха! Запознала си се с родителите му на първата среща?

— Аха. Запознах се.

Джеймс се засмя. Амелия — също. Смехът им бе непринуден, но имаше нещо неловко в него.

— Виждаш ли онази плетеница от храсти под пътя? — попита момичето.

— Да.

— Какво ли се крие там?

Доближиха се достатъчно, за да видят, че под асфалта има тунел. Бяха залети от червено и неоново зелено, черно и оранжево.

Графити. Много графити. Странни фрази, които нямаха никакъв смисъл за тях, но вероятно за друг имаха.

— Пънкари — каза Амелия и веднага съжали за изтърваната дума. Беше нещо, което майка ѝ би казала. Защо ли ѝ звучеше забавно, преди да я изрече? Не знаеше ли кое е забавно и кое — не?

— Какво?

Нямаше намерение да повтаря глупавата си дума.

— По-близо — отвърна вместо това тя. — Да се приближим още.

— Става.

Водата край брега бе по-тъмна, дърветата хвърляха сенките си върху нея. Амелия се зачуди дали не бе по-дълбока тук, дали водата, която течеше в тунела, не отиваше на някое по-дълбоко място.

— Аз имах най-лошата първа среща на света — каза Джеймс, докато продължаваше да гребе.

— О, така ли?

— Аха. Поканих едно момиче на боулинг и тя каза да. Планът ми беше да викна някои приятели с нас и да си прекараме чудесно. Никой не дойде, никой не се съгласи, и в крайна сметка, отидох на боулинг с момиче, което въобще не познавам.

— Доста си добър в това.

Джеймс се обърна. Амелия се усмихна.

— Честно казано, не каня много момичета на срещи, ако това имаш предвид.

— Имах предвид, че си доста добър в това да излизаш с момичета, които не познаваш.

— Така ли?

— Да.

Амелия се усмихна. На Джеймс му се прииска да я целуне.

— Благодаря — отвърна той. Беше искрен. — Така че двамата отидохме да играем боулинг. Момичето беше приятно, но доста срамежливо — разговорът не вървеше. Питах я разни неща, но не беше лесно. Дойде нейният ред да хвърля топката, но докато вървеше към линията, се хлъзна, падна и си счупи ръката.

— О, не!

— В лакътя.

— О, боже!

— Да. Беше ужасно.

Бяха стигнали достатъчно близо до тунела, за да видят, че някой бе нарисувал дебел пенис с венички и големи смешни очи.

— Пънкари — каза Джеймс и на Амелия ѝ се прииска да си бе повторила думата преди малко.

Приближиха се достатъчно близо. Спряха да гребат. Понесоха се по водата. Вторачиха се в тунела.

— Хей — въодушеви се Джеймс. — Онова от другата страна може да е езеро.

Амелия погледна натам.

— Никога ли не си ходил там?

— Не. Даже не мисля, че кануто може да мине през тунела. Момичето си представи как двамата засядат в него, а един дебел пенис с венички и големи смешни очи се надига от водата.

— Обзалагам се, че ще се поберем.

— Мислиш ли?

— Да.

— Добре — съгласи се Джеймс. — Да опитаме.