Лунен прах

Глава дванадесета

Главният инженер реши, че доктор Лоусън е мълчал достатъчно. Крайно време беше да подновят връзката.

— Всичко наред ли е, докторе? — попита той с най-приятелски глас.

Последва кратко, гневно изръмжаване, но гневът не беше отправен към него, а към цялата Вселена.

— Не работи — отвърна горчиво Лоусън. — Топлинният образ е твърде объркан. Има десетки топлинни петна, а не само едно, както очаквах.

— Спрете вашия скутер. Ще дойда да погледна.

„Скутер II“ спря. „Скутер I“ се доближи до него, докато двата почти се допряха. Движейки се с изненадваща лекота, въпреки неудобния скафандър, Лорънс премина от единия на другия и се хвана за подпорите на покрива зад Лоусън. Той надзърна иззад рамото на астронома и се вгледа в екрана на инфрачервения преобразовател.

— Разбирам какво искате да кажете. Същинска каша. Но защо беше по-равномерно, когато направихте снимките?

— Вероятно това е резултат от изгрева на Слънцето. Морето започва да се затопля и поради някаква причина не се нагрява еднакво.

— Може би все пак ще разберем нещо от тази мозайка. Виждам, че някои зони са доста ясни… Трябва да има някакво обяснение за съществуването им. Ако разберем какво става, вероятно ще се справим със задачата.

Том Лоусън се размърда с усилие. Крехката черупка на самоувереността му бе строшена от неочакваното препятствие и той се чувствуваше обезсилен. Последните две денонощия бе спал малко, бяха го взели от спътника с космически кораб, попадна на Луната, тръгна със скутера и накрая неговата наука му изневери.

— Обясненията могат да бъдат десетки — каза той мрачно. — Прахът изглежда еднороден, но е вероятно да има ивици с различна проводимост. А на места може да е по-дълбок… Това също ще влияе на топлинното излъчване.

Лорънс продължаваше да се вглежда в мозайката върху екрана и се опитваше да я свърже с видимия пейзаж наоколо.

— Почакайте — рече той. — Струва ми се, че има нещо в думите ви. — Той се обърна към пилота. — Каква дълбочина има тук прахът?

— Никой не знае. Никога не е измервана дълбочината както трябва. Но по тези места е доста плитко, близо сме до северния бряг. Понякога губим витла върху каменни рифове.

— Толкова плитко? Е, това вече е едно обяснение. Ако само на няколко сантиметра под повърхността има скали, те ще влияят върху топлинния образ. Обзалагам се на десет срещу едно, че картината ще се опрости, когато излезем от района на тези плитчини. Това е само местно явление, причинено от неравномерното дъно.

— Може би сте прав — съгласи се Том поободрен. — Ако „Селена“ е потънала, това трябва да е станало на място, където прахът е доста дълбок. Сигурни ли сте, че тук е плитко?

— Да проверим. В моя скутер има двадесетметрова сонда.

Една секция от телескопичната сонда беше достатъчна, за да се определи дълбочината. Когато Лорънс я заби в праха, тя проникна на по-малко от два метра и опря в нещо твърдо.

— Колко резервни витла имаме? — попита той замислен.

— Четири. Два комплекта — отвърна пилотът. — Когато се натъкнем на скала, шплинтът се счупва, но витлата не се повреждат, тъй като са от каучук; обикновено само се огъват. Миналата година съм загубил само три витла. Оня ден „Селена“ също повреди витло и Пат Харис трябваше да излиза, за да го смени. Малко вълнения за пътниците.

— Ясно, да тръгваме. Направление към пролома. Според мен той продължава под морето, така че там прахът ще бъде значително по-дълбок. Ако е така, вашият образ би трябвало да започне почти веднага да се изяснява.

Без големи надежди, Том наблюдаваше мозайката от светлини и сенки на екрана. Сега скутерите се движеха бавно, за да успее да анализира образа. Изминаха два километра, когато разбра, че Лорънс е бил напълно прав.

Петната и шарките започнаха да изчезват. Бърканицата от топлина и студ започна да се слива. Екранът посивя, когато температурните разлики се загубиха. Нямаше съмнение, че прахът под тях става все по-дълбок.

Съзнанието, че неговият прибор отново е ефикасен, би трябвало да зарадва Том, но се получи обратното. Той мислеше само за скритите дълбини, над които плаваше върху най-коварното и нестабилно вещество. Под него може би имаше бездни, които достигаха чак до загадъчната сърцевина на Луната. Всеки миг бездната можеше да погълне скутерите, както беше погълнала „Селена“.

Чувствуваше се, сякаш ходи по въже над пропаст или опипва пътя си по тясна пътека през подвижни пясъци. През целия си живот Том се измъчваше от неувереност и добиваше сигурност и решителност само благодарение на техническите си познания, но никога в личните си отношения. Сега опасността на положението събуждаше стаения му страх и той изпитваше отчаяна нужда от нещо устойчиво, стабилно, на което да се опре. Само на три километра от тях бяха планините — масивни, вечни, с основи, закотвени здраво върху Луната. Том се взираше с копнеж в облените от слънчева светлина върхове също както безпомощният корабокрушенец в Тихия океан се вглежда от носещия се по течението сал в недостижимия остров.

С цялото си сърце желаеше Лорънс да се откаже от коварния, призрачен океан от прах и да предпочете сигурността на сушата.

— Карайте към планината! — чу се да шепне. — Карайте към планината!

Когато радиовръзката е включена, никога не можеш да останеш сам в скафандъра. На петдесетина метра от него Лорънс чу шепота му и разбра точно какво означава.

Човек не става главен инженер на половин свят, без да познава така добре хората, както и машините.

„Предвиждах подобна опасност — помисли Лорънс — и ето че тя дойде. Но няма да се откажа лесно. Може би ще успея да обезвредя тази психологична адска машина, преди да избухне…“

Том Лоусън не забеляза въобще приближаването на втория скутер, защото беше потънал дълбоко в собствения си кошмар. Но внезапно го разтърсиха така силно, че удари челото си в долния ръб на шлема. За миг сълзи от болката замрежиха погледа му, после с гняв и в същото време с необяснимо чувство на облекчение осъзна, че гледа право в решителните очи на главния инженер Лорънс и чува гласа му да отеква от високоговорителите в скафандъра.

— Стига глупости — каза главният инженер. — И ще ви помоля да не повръщате в скафандъра. Всяко подобно произшествие ни струва петстотин столара — костюмът отново става годен за употреба, но вече не е същият.

— Не ми се повдига… — успя да промърмори Лоусън. След това разбра, че истината е много по-неприятна и изпита благодарност към Лорънс за неговата деликатност. Преди да добави нещо, събеседникът му продължи, като говореше твърдо, но вече не така грубо:

— Другите не ни чуват, Том, включил съм двустранната връзка. Затова изслушайте ме, без да се ядосвате. Зная много неща за вас, зная също, че животът не ви е разглезил. Но вие притежавате ум, изключителен ум, затова не го хабете с детински страхове. Вярно, че понякога всички постъпваме като уплашени деца, но сега не е време за подобни неща. От вас зависи животът на двадесет и двама души. След пет минути ще се реши всичко. Затова гледайте екрана и забравете всичко друго. Не се безпокойте, ще ви изведа оттук невредим.

Лорънс тупна скафандъра — този път леко, — без да снема поглед от уплашеното лице на младия учен. След това с огромно облекчение видя как Лоусън постепенно се съвзема.

За миг астрономът остана неподвижен, явно напълно се беше овладял, но сякаш слушаше някакъв вътрешен глас. „Какво ли му казва? — помисли Лорънс. — Може би, че е част от човечеството, макар то да го бе осъдило да прекара детството си в отвратителното сиропиталище. Или че някъде по света има същество, което ще изпита топли чувства към него и ще пробие ледената обвивка на сърцето му…“

Странна беше картината върху гладката като огледало повърхност на равнината между Недостъпните планини и изгряващото Слънце. Подобно на кораби, попаднали в безветрие върху неподвижно мъртво море, двата скутера плаваха един до друг; а пилотите им, макар и да не бяха взели никакво участие в току-що разигралата се борба, се досещаха, че нещо не е в ред. Ако някой наблюдаваше отдалече, не би могъл да отгатне за какво се е водила тази борба и че животът и съдбата на много хора са били поставени на карта. А двамата участници никога нямаше да проговорят отново за това.

Всъщност мислите им бяха заети вече с друго. Защото в един и същи миг и двамата забелязаха иронията на положението. През цялото време, докато бяха стояли, погълнати от чувствата си, не бяха погледнали екрана на локатора, а той търпеливо им показваше образа, който търсеха.

Когато Пат и Сю привършиха инвентаризацията и излязоха от шлюза — кухня, пътниците все още бяха мислено в Англия по времето на Реставрацията. Кратката лекция на сър Исак по физика бе последвана, както лесно можеше да се предскаже, от значително по-дълъг урок по анатомия от Нел Гуин. Освен на четивото публиката се наслаждаваше не по-малко и на английското произношение на Берът.

„— Несъмнено, сър Исак, вие сте много учен човек. И все пак струва ми се, че една жена може да ви научи на нещо.

— А на какво, прелестна девойко?

Нел срамежливо се изчерви.

— Опасявам се — въздъхна тя, — че сте се отдали изцяло на духовен живот. Забравяте, сър Исак, че тялото също притежава своя странна мъдрост.

— Наричайте ме, Айк — подхвърли глухо ученият, докато неловките му пръсти дърпаха копчетата на блузата й.

— Не, не тук в двореца! — запротестира Нел, без да направи усилия да го спре. — Кралят скоро ще се върне!

— Не се тревожете, хубавице. Чарлз гуляе с оня драскач Пепис. Тази нощ изобщо няма да го видим…“

„Ако някога се измъкнем оттук — помисли Пат, — трябва да изпратим благодарствено писмо до оная седемнадесетгодишна ученичка на Марс, за която се предполага, че е написала тази глупост. Всички се забавляват, а сега само това е важно.“

Не, имаше някой, който съвсем не се забавляваше. Пат с известно неудобство забеляза, че мис Морли се опитва да привлече погледа му. Спомняйки си своите задължения на капитан, той се обърна към нея с престорено приветлива усмивка.

Тя обаче не отвърна на усмивката му и дори изразът на лицето й стана още по-мрачен. Бавно и преднамерено тя погледна към Сю Уилкинз и после отново към него.

Нямаше нужда от думи. Тя бе казала толкова ясно, сякаш бе извикала с пълен глас: „Зная какво сте правили там зад вратата.“

Пат усети как лицето му пламва от възмущение — справедливото възмущение на човек, обвинен неоснователно. За миг остана замръзнал в креслото си, докато кръвта му пулсираше в слепоочията. После промърмори:

— Ще й дам да се разбере на тая вещица.

Изправи се, усмихна се ехидно на мис Морли и каза така, че само тя да чуе:

— Мис Уилкинз! Струва ми се, че забравихме нещо. Бихте ли се върнали за малко във въздушния шлюз?

Когато вратата се затвори зад тях и отново прекъсна разказа за събитие, което хвърляше най-сериозни съмнения относно произхода на дук Сейнт Олбанс, Сю Уилкинз го изгледа с изненада и любопитство.

— Видя ли? — попита той, все още обзет от гняв.

— Какво да видя?

— Мис Морли…

— О — прекъсна го Сюзън. — Не обръщай внимание на това нещастно същество. Тя те е зяпнала, откакто напуснахме Базата. Нали знаеш какво я измъчва?

— Какво? — попита Пат, макар че се досещаше за отговора.

— Че ще остане стара мома. Доста разпространена болест и симптомите са винаги същите. Има само един лек.

Пътищата на любовта са странни и с много отклонения. Само преди десет минути Пат и Сю напуснаха заедно въздушния шлюз, споразумели се да продължат дружбата си в целомъдрие. Но сега невероятната комбинация между мис Морли, Нел Гуин и чувството, че е все едно дали ще те обесят за дребна кражба или убийство, както може би и инстинктивното усещане, че все пак любовта е единствената защита срещу смъртта — всичко това преодоля колебанията им. За миг те останаха неподвижни в тясната кухничка, а после, без да разберат кой е направил първото движение, се прегърнаха.

Сю успя да промълви само едно изречение, преди устните на Пат да затворят устата й.

— Не — прошепна тя, — не тук в двореца!