Лунен прах

Глава двадесет и девета

— Все още не падаме духом — заяви Пат по микрофона, който бяха спуснали през въздухопровода. — Разбира се, доста се поизплашихме след второто потъване, когато загубихме връзка с вас, но сега сме сигурни, че скоро ще ни извадите. Чуваме как кофата изтребва праха и е прекрасно да знаем, че помощта е наблизо. Никога няма да забравим — прибави той леко смутен — усилията, които толкова хора положиха, за да ни помогнат, и каквото и да се случи, искаме да им благодарим. Уверени сме, че е направено всичко възможно. А сега ще предам микрофона, защото няколко души искат да изпратят съобщения. Ако не ни изневери щастието, това ще бъде последното предаване от „Селена“.

Когато подаде микрофона на мисис Уилиамз, осъзна, че би могъл да каже последната забележка с по-други думи. Можеше да се изтълкува по два начина. Но след като спасението им беше толкова близо, Пат отказваше да допусне възможността от нови усложнения. Изтърпяха толкова нещо, че сигурно нищо повече нямаше да им се случи.

В същото време съзнаваше, че последният стадий на операцията ще бъде най-критичен. След като главният инженер Лорънс им бе обяснил плана си, през последните няколко часа разискваха само по него. По общо съгласие бяха наложили вето върху летящите чинии и нямаше за какво друго да говорят.

Можеха да продължат с четенето, но някак си и „Шейн“, и „Портокалът и ябълката“ бяха загубили привлекателността си. Никой не беше способен да се съсредоточи върху друго, освен върху спасителните операции и новия живот, който ги очакваше, след като отново се присъединят към човечеството.

Внезапно над тях се разнесе тежък удар. Можеше да означава само едно — кофата е стигнала дъното на шахтата и кесонът е изпразнен от прах. Сега щяха да го съединят с едно от иглутата и да го напълнят с въздух.

Изтече повече от час, докато поставят съединенията и направят всички необходими изпитания. Специално измененото иглу модел „XIX“ с отверстие на пода едва побра подаващия се край на кесона и трябваше внимателно да се намести и надуе. Възможно беше животът на пътниците от „Селена“ и на хората, които се опитваха да ги спасят, да зависеше от доброто уплътнение.

Едва когато се успокои напълно, главният инженер Лорънс свали скафандъра и се приближи до зеещото отверстие. Той насочи един прожектор в шахтата и погледна в нея, стори му се, че води до безкрайността. Но до дъното имаше само седемнадесет метра. Дори и при слабото притегляне на Луната един предмет щеше да падне през това разстояние само за пет секунди.

Лорънс се обърна към помощниците си. Всеки от тях беше в скафандър, но с отворен шлем. Ако нещо се случеше, шлемовете можеха да се затворят за части от секундата и хората в скафандрите вероятно нямаше да пострадат. Но за Лорънс не съществуваше никаква надежда, нито за двадесет и двамата души в „Селена“.

— Знаете точно какво трябва да правите — каза той. — Ако се наложи бързо да изляза, всички заедно ще издърпате въжената стълба. Има ли въпроси?

Въпроси нямаше. Всичко беше предварително репетирано. Лорънс кимна на хората си, те в хор му пожелаха успех и той се спусна в шахтата.

Остави се да пада през цялото разстояние, като само забавяше скоростта, хващайки се за стълбата. На Луната подобно нещо беше напълно безопасно… или почти безопасно. Лорънс бе виждал хора да загиват само защото са забравили, че дори това гравитационно поле може да придаде смъртоносно ускорение за по-малко от десет секунди.

Неговото спускане му напомняше спускането на Алиса в Страната на чудесата (доколкото Керъл би могъл да се вдъхнови от пътешествията в космоса), но по пътя надолу се виждаха само голите бетонни стени, които бяха толкова близо, че Лорънс трябваше да присвива очи, за да съсредоточи погледа си върху тях. После с лек удар стигна дъното.

Приклекна върху малката метална платформа с формата и размерите на капак на корабен люк и внимателно я разгледа. Клапанът на капака, който бе отворен, докато буталото се спускаше през праха, пропускаше и около уплътнението се процеждаше тънка струйка сива пудра. Нямаше нищо опасно, но Лорънс се замисли неволно какво ли ще се случи, ако клапанът се отвори от налягането под него. С каква скорост ще се надигне прахът в шахтата, дали като вода в кладенец? Сигурно нямаше да е толкова бързо, колкото той можеше да се изкачи по стълбата…

Под краката му, само на няколко сантиметра, се намираше покривът на кораба, наклонен под ъгъл от тридесет градуса. Проблемът сега беше да се съедини хоризонталният край на шахтата с наклонения покрив на кораба, и то така плътно, че през съединението да не прониква прах.

Не виждаше никакви пропуски в плана и не очакваше нищо непредвидено, защото го бяха изработили най-добрите инженерни умове на Земята и Луната. Предвидена бе дори възможността „Селена“ отново да се измести с няколко сантиметра, докато той работи. Но теорията е едно, а той знаеше, че практиката е съвсем друго.

В кръг по металния диск, върху който седеше Лорънс, бяха разположени шест големи винта и той започна да ги върти един по един, подобно на настройващ инструмента си барабанчик. Към долната страна на диска беше прикрепена нагъната като хармоника къса тръба, почти толкова широка, колкото и кесонът. Тя представляваше подвижно съединение, достатъчно широко, за да се промъкне през него човек, и докато Лорънс въртеше болтовете, започна бавно да се разтваря.

Едната страна на нагънатата тръба трябваше да се разтегне около четиридесет сантиметра, за да достигне наклонения покрив. Другата нямаше защо да се придвижва. Лорънс се безпокоеше най-вече да не би съпротивлението на праха да възпре разтягането на тръбата, но болтовете с лекота преодоляваха налягането.

Вече никой от болтовете не можеше да се натегне повече. Долната страна на съединението вероятно бе легнала върху покрива на „Селена“ и той се надяваше, че е уплътнена добре от гумения пръстен по ръба й. Много скоро щеше да узнае дали уплътнението е добро.

Лорънс погледна нагоре към шахтата, несъзнателно провери пътя си за отстъпление. Не виждаше нищо над блясъка на прожектора, който висеше на два метра от главата му, но видът на въжената стълба, продължаваща над него, му подействува успокоително.

— Спуснах съединението — извика той на невидимите си колеги. — Струва ми се, че е прилепено плътно към покрива. Сега ще отворя клапана.

Най-малката грешка и шахтата щеше да се изпълни с прах и вероятно нямаше да могат да я използуват повторно. Бавно и внимателно Лорънс отвори капака, който бе позволявал прахът да минава през буталото, докато се спускаше. Не последва внезапно нахлуване. Нагънатата тръба под краката му задържаше напора на морето.

Лорънс протегна ръка през капака и пръстите му напипаха покрива на „Селена“, все още невидим под слоя прах, но вече само на една ръка разстояние. Малко постижения през живота му го бяха изпълвали с такова чувство на удовлетворение. Работата все още не бе завършена, но той се бе добрал до кораба! За миг остана клекнал в малкия кладенец, чувствувайки се като някой древен златотърсач, когато на светлината на лампата му е блеснало първото късче злато.

Удари три пъти по покрива. Веднага отговориха на сигнала му. Нямаше смисъл да започва разговор по морзовата азбука, защото, ако желаеше, можеше да говори направо по микрофона, но знаеше какъв психологически ефект ще окаже почукването. Ще докаже на хората в „Селена“, че спасението им се намира само на няколко сантиметра.

Но трябваше да се преодолеят още няколко значителни препятствия, а първото беше капакът на люка, върху който беше клекнал — повърхността на буталото. Капакът бе изпълнил задачата си да задържа праха, докато изпразваха кесона, но за да се отвори път към „Селена“, той трябваше да се махне, и то без да се повреди подвижното съединение, за което бе помогнал да се постави.

За тази цел кръглата повърхност на буталото беше конструирана така, че да се вдига като капак на тенджера, след като се отвинтят осем големи болта. Лорънс се справи с тях само за няколко минути и завърза с въже освободения метален диск. После викна: „Вдигай!“

На по-пълен човек щеше да се наложи да се изкачи по стълбата, докато вдигат диска, но Лорънс успя да се притисне в стената и промъкна покрай себе си кръглия капак. Когато капакът изчезна нагоре, той си помисли, че се прощава с последното защитно съоръжение. Ако съединението изпуснеше и прахът започнеше да навлиза, нямаше с какво да затвори плътно шахтата.

— Кофа! — извика той.

Кофата вече се спускаше надолу.

„Преди четиридесет години — помисли Лорънс — играех на един калифорнийски плаж с кофа и лопатка, правех пясъчни замъци. Сега съм на Луната — главен инженер на обърнатата към Земята страна, — копая напрегнато, а цялото човечество надзърта през рамото ми.“

Когато вдигнаха първата кофа, той бе разкрил значителна площ от покрива на „Селена“. Вътре в съединението не бе останал много прах и с още две кофи щеше да го изгребе.

Пред него проблясваше алуминизираната тъкан на отражаващото покритие, което отдавна се бе смачкало от натиска. Лорънс го изряза без затруднения — беше толкова тънко, че можеше да го разкъса с голи ръце — и се показа нагънатият слой от стъклени влакна на външния корпус. Лесно можеше да го прореже с малка ръчна бормашина, но щеше да се окаже фатално.

Защото целостта на двойния корпус на „Селена“ бе нарушена; при повредата на покрива прахът вероятно бе нахлул в пространството между двете му стени. Сигурно чакаше там под налягане, за да бликне при първия разрез. Преди да се влезе в „Селена“, този тънък, но смъртоносен слой прах трябваше да се укрепи.

Лорънс почука рязко по покрива. Както бе очаквал, звукът се приглуши от праха. Но не се бе надявал в отговор да се разнесе тревожно, нервно чукане.

Веднага разбра, че сигналът от вътрешността на кораба не е успокояващото „Всичко е наред“. Дори преди хората над него да му бяха предали новината, Лорънс отгатна, че Морето на жаждата правеше последен опит да задържи плячката си.

Понеже беше електронен инженер, имаше чувствителен нос и седеше в дъното на кабината, и именно Карл Йохансон откри надигащото се бедствие. Остана неподвижен няколко секунди, само ноздрите му потръпваха, после каза „извинете“ на седналия в креслото до пътеката спътник и спокойно се отправи към тоалетната. Не желаеше да предизвиква тревога, ако не е необходимо, особено когато спасението изглеждаше толкова близко. Но през дългогодишната си професионална практика от по-чести, отколкото желаеше да си спомня случаи се бе научил никога да не подминава без внимание миризмата на горяща изолация.

Престоя в тоалетната не повече от петнадесет секунди. Излезе бързо, но без да предизвиква паника, и се запъти направо към Пат, който говореше с комодор Ханстен и безцеремонно прекъсна разговора им.

— Капитане — каза той с тих, напрегнат глас, — на борда има пожар. Отидете да проверите в тоалетната. Не съм казал на никого.

Пат изчезна мигновено и комодорът го последва. В космоса, както и в морето, никой не се бавеше да разпитва, когато чуеше думата „пожар“. А Йохансон не беше човек, който ще предизвика неоснователна тревога. Също като Пат той работеше в Техническия отдел на Лунното управление и комодорът го бе избрал за един от членовете на „наказателния отряд“.

Тоалетната не се отличаваше от тоалетните на другите малки сухопътни, морски или космически превозни средства. Човек стигаше до всичко в нея, без да помръдне от мястото си. Но преградата над умивалника вече не можеше да се докосва. По стъклената врата се бяха надигнали шупли от горещината и тя продължаваше да се огъва и издува пред очите на ужасените зрители.

— Господи! — възкликна комодорът. — След минута огънят ще я пробие. Какво ли е причинило пожара?

Но Пат вече го нямаше. Той се върна след няколко секунди, като носеше в ръце двата малки пожарогасителя от кабината.

— Комодоре — рече той, — отидете да докладвате на платформата. Кажете им, че може би разполагаме само с няколко минути. Аз ще остана в случай, че огънят пробие.

Ханстен изпълни нареждането. След миг Пат чу гласът му да предава съобщението по микрофона и последвалата бъркотия, която настана сред пътниците. Почти веднага вратата се отвори и към него се присъедини Макензи.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита ученият.

— Струва ми се, че не — отвърна Пат, като държеше готов пожарогасителя.

Бе изпаднал в странно вцепенение, сякаш всичко това не ставаше в действителност, а бе някакъв сън, от който скоро щеше да се събуди. Вероятно вече не беше в състояние да изпитва страх. Бе преодолял една след друга няколко кризи и все още издържаше, но вече не можеше да се вълнува.

— Каква е причината? — попита Макензи като ехо от въпроса на комодора, останал без отговор, и веднага зададе следващия: — Какво има зад тази преграда?

— Главният ни източник на енергия. Двадесет мощни елемента.

— Колко енергия има в тях?

— Тръгнахме с пет хиляди киловатчаса. Вероятно все още е останала половината.

— В това е отговорът. Някъде има късо съединение. Вероятно гори, откакто се скъса кабелът на тавана.

Обяснението беше правдоподобно дори и само затова, че на „Селена“ нямаше друг източник на енергия. Корабът беше изработен от огнеупорни материали и на него не би могъл да избухне обикновен пожар. В захранващите елементи обаче имаше достатъчно електрическа енергия, за да го задвижва с пълна скорост в продължение на часове, и ако тя се превърнеше в топлина, резултатите щяха да са катастрофални.

Това беше невъзможно. Подобно претоварване би трябвало веднага да разедини прекъсвачите… освен ако по някаква причина са излезли от строя. След бърза проверка във въздушния шлюз Макензи съобщи, че те са изправни.

— Всички прекъсвачи са изключили — каза той. — Във веригите няма ток. Нищо не разбирам.

Дори в този опасен миг Пат не се сдържа и се усмихна. Макензи беше учен до мозъка на костите — дори пред лицето на смъртта настояваше да узнае причините. Ако го горяха на клада — а може би го очакваше подобна съдба, — той би попитал палачите: „Какви дърва използувате?“

Двукрилата врата се разтвори навътре и Ханстен влезе да им съобщи разговора си.

— Лорънс казва, че ще пробие след десет минути — рече той. — Преградата ще издържи ли дотогава?

— Бог знае — отвърна Пат. — Може и да издържи още час, а може да рухне и след пет секунди. Зависи с каква скорост се разпространява пожарът.

— Няма ли автоматични пожарогасители в това отделение?

— Не са необходими, тази преграда е въздухопроницаема и от другата й страна има вакуум. А той е най-добрият пожарогасител.

— Именно! — възкликна Макензи. — Не разбирате ли? Цялото отделение е засипано. Когато покривът се пропука, прахът е започнал да нахлува. Той прави късо съединение в електрическите вериги.

Без повече обяснения Пат разбра, че Макензи е прав. Вече всички отделения, които обикновено бяха открити за вакуума, сигурно бяха натъпкани с прах. Той бе навлязъл през повредения покрив, протекъл бе през празното пространство между двойните стени на корпуса и се бе натрупал около откритите шини в енергийния агрегат. И бе започнала същинска пиротехника — в праха имаше достатъчно метеоритно желязо, за да го превърне в добър проводник. Там летяха искри и ставаха къси съединения, горяха хиляди електрически клади.

— Дали ще помогне, ако поливаме преградата с вода — подхвърли комодорът, — или тя ще се пропука?

— Струва ми се, че трябва да опитаме — отвърна Макензи, — но много внимателно, с малко вода.

Той напълни една пластмасова чаша — водата беше вече топла — и въпросително изгледа другите. Тъй като нямаше възражения, започна да пръска по няколко капки върху бавно надигащите се шупли по повърхността.

Пропукванията и пръсванията, които се получиха в резултат, бяха толкова ужасяващи, че той веднага спря. Рискът беше твърде голям. Ако преградата беше метална, предложението щеше да е добро, но пластмасата имаше лоша проводимост и щеше да се спука от термичните натоварвания.

— Тук нищо не можем да направим — каза комодорът. — Дори пожарогасителите няма да помогнат много. Най-добре е да излезем и да блокираме това помещение. Вратата ще спре огъня и ще ни даде малко допълнително време.

Пат се поколеба. Горещината беше почти нетърпима, но му се стори, че ако отстъпи, ще прояви страх. Предложението на Ханстен беше напълно разумно. Ако остане, докато огънят пробие преградата, сигурно газовете веднага ще го задушат.

— Добре… да излезем — съгласи се той. — И да направим някаква барикада зад вратата.

Но не вярваше, че ще имат достатъчно време. Вече чуваше напълно ясно зловещия трясък на преградата, която сдържаше огнения ад.