Лунен прах

Глава седма

В Клавий сити главният администратор Олсен и началникът на Туристическата компания Дейвис току-що бяха завършили съвещанието с юридическия съвет. Разговорът им съвсем не беше весел — повечето време прекараха в обсъждане на документите, подписани от туристите, преди да се качат на „Селена“, с които се сваляше отговорността от Туристическата компания. Когато започнаха екскурзиите, Дейвис беше против подобна процедура, защото смяташе, че ще уплаши клиентите, но юристите на управлението бяха настояли. Сега беше много доволен, че на времето те бяха надделели.

Беше доволен също, че властите в Порт Рорис бяха изпълнили точно всички формалности, защото понякога към подобни неща се отнасяха като към незначителни формалности и ги пренебрегваха. Имаше пълен списък с подписите на всички пътници на „Селена“ — с едно изключение може би и юристите все още спореха по него.

Комодорът бе вписан като Р. С. Хансен и изглеждаше, сякаш се е подписал действително с това име. Подписът обаче беше толкова нечетлив, че можеше да се прочете и като „Ханстен“; никой не можеше да реши въпроса, докато не се получеше по радиото факсимиле на действителния му подпис. Но това вероятно нямаше да има значение, тъй като Ханстен пътуваше с официално поръчение и управлението трябваше да поеме някаква отговорност за него. А по отношение на другите пътници то беше отговорно ако не юридически, то поне морално.

Преди всичко се налагаше пътниците да се намерят и погребат както подобава. Този малък въпрос бе оставен на главния инженер Лорънс, който все още беше в Порт Рорис.

Той рядко се бе заемал с нещо с по-малко въодушевление. Докато имаше все още някаква възможност пътниците на „Селена“ да са живи, Лорънс би поместил небето, Земята и Луната, за да се добере до тях. Но след като бяха загинали, не виждаше смисъл да рискува живота на други хора, за да ги намери и откопае. Лично той смяташе, че не съществува по-добро място от тези вечни хълмове, сред които да бъдат погребани.

Главният инженер Робърт Лорънс не се съмняваше ни най-малко, че те са загинали, тъй като всички факти го потвърждаваха. Трусът бе станал точно по времето, когато „Селена“ трябваше да напусне Кратерното езеро, а сега половината каньон беше засипан. Дори и най-малкото свличане би сплескало кораба като хартиена играчка и пътниците му биха загинали за секунди, лишени от въздух. Ако по някаква случайност, с възможност едно на милион, корабът не е бил сплескан, щяха да се получат радиосигнали, тъй като здравият малък радиофар бе конструиран да издържа на всякакви удари, а щом той не действуваше, ударът трябва да е бил…

Първият въпрос беше да се установи мястото на катастрофата и това вероятно щеше да бъде лесно, дори и останките да бяха погребани под милиони тонове камъни. Имаше геофизични уреди и различни детектори на метал, които щяха да се справят със задачата. А когато корпусът се е пропукал, въздухът от него е излетял в лунния вакуум; дори сега, часове по-късно, сигурно имаше следи от въглероден двуокис и кислород, които могат да се открият с един от газовите анализатори, използувани за установяване на изтичанията при космическите кораби. Веднага щом скутерите се върнат в базата за зареждане, той ще ги снабди с газови анализатори и ще ги изпрати да подушат следите сред скалните сривания.

Да, останките от кораба вероятно ще се открият лесно. Но вероятно ще бъде невъзможно да се извадят. Не можеше да гарантира, че ще се свърши работата дори и ако се хвърлят стотина милиона. (Представи си израза на главния администратор, като чуе подобна сума.) Първо, беше физически невъзможно да се закарат тежки съоръжения в този район — съоръжения, които да преместят хиляди тонове скали. Малките крехки скутери бяха безполезни. За да се отместят скалните срутвания, трябваше да се превозят през Морето на жаждата лундозери и да се доставят няколко ракетни товара гелигнит, за да се прокара път през планината с взривове. Това беше абсурд. Той разбираше становището на управлението, но за нищо на света нямаше да допусне претрупаният му с работа инженерен отдел да се натовари с подобна непосилна задача.

Колкото може по-тактично — защото главният администратор не смяташе обикновеното отрицание за отговор, — Лорънс започна да изготвя доклада си. Накратко той се свеждаше до следното: а) задачата почти със сигурност е неизпълнима; б) дори и да може да се изпълни, това ще струва милиони и има вероятност да причини нови човешки жертви; в) безсмислено е да се заемат с нея. Но тъй като подобна откровеност нямаше да му спечели популярността и трябваше да изложи доводите си, докладът съдържаше над три хиляди думи.

Когато престана да диктува, Лорънс помълча, за да събере мислите си, не се сети за нищо друго и прибави: „Копия до главния администратор; главния инженер; обратната страна на Луната; началника на диспечерската служба; началника на Туристическата компания; централната архива. Секретно.“

Той натисна копчето на копирното устройство. След двадесет секунди дванадесетте страници на доклада му, безукорно отпечатани с всички препинателни знаци по местата и с коригирани граматически грешки, излязоха от телефакса. Той ги прегледа набързо да не би електросекретарката да е сбъркала. Тя понякога допускаше грешки (всички електросекретарки ги отнасяха към женския пол), особено в напрегнати периоди, когато й диктуваха наведнъж от десетина източника. Но никоя нормална машина не можеше да се справи с ексцентричностите на език като английския и разумният служител проверяваше окончателното копие, преди да го изпрати. Не беше рядко онези, които оставяха всичко на електрониката, да изпадат в неловки и смешни положения.

Лорънс беше завършил наполовина задачата си, косато телефонът иззвъня.

— Търсят ви от „Лагранж II“, сър — каза телефонистът този път с човешки глас. — Някой си доктор Лоусън иска да говори с вас.

„Лоусън? Кой ли е тоя, дявол да го вземе?“ — запита се главният инженер.

После си спомни — беше астрономът, който търсеше „Селена“. Сигурно някой вече му е съобщил, че е безполезно…

Главният инженер не бе имал съмнителното удоволствие да се запознае с доктор Лоусън. Той не знаеше, че астрономът е твърде нервен и твърде надарен млад човек и което беше по-важно в настоящия случай, твърде упорит.

Лоусън се бе заел да демонтира инфрачервения локатор, но се разколеба. Тъй и тъй бе подготвил устройството и можеше да го изпробва от чисто научно любопитство. Том Лоусън с право се гордееше, че е добър експериментатор, а това бе необичайно в този век, когато повечето така наречени астрономи бяха всъщност математици, които никога не се доближаваха до обсерватория.

Лоусън беше толкова уморен, че само упорството му го караше да продължи. Ако локаторът не бе задействувал още при първия опит, Том щеше да отложи изпробването, докато се наспи. Но по щастливо стечение на обстоятелствата, което понякога възнаграждава умението, той задействува. Трябваше да се направят само няколко дребни настройки, преди върху екрана да се появи Морето на жаждата.

Образът се появяваше линия по линия, както на старомоден телевизионен апарат, докато локаторът изследваше повърхността на Луната. Светлите ивици показваха сравнително топлите места, тъмните определяха студените зони. Почти цялото море беше тъмно с изключение на една блестяща ивица, където изгряващото Слънце бе го докоснало с пламъците си, Но когато Том се вгледа по-внимателно, той забеляза сред тъмните зони да блестят слабо следи, сякаш бяха пътеки, проправени от охлюви по някоя осветена от Луната градина на Земята.

Нямаше никакво съмнение, че това е топлинната следа на „Селена“. Много по-слабо личаха и зигзагообразните следи на скутерите, които продължаваха да търсят кораба. Всички следи се отправяха към Недостъпните планини и там изчезваха.

Том беше твърде уморен, за да ги изследва по-подробно, а и това вече нямаше значение, тъй като само потвърждаваше известните вече факти. Доказателството, че още едно устройство, изработено от него, се е подчинило на волята му го изпълни със задоволство, а това не беше без значение за него. Той засне екрана за документация и след това се отправи със залитане към леглото, за да си навакса пропуснатите часове сън.

След три часа се събуди от неспокойните си сънища. Въпреки единия час повече, прекаран в леглото, все още беше уморен, но нещо го безпокоеше и не му позволяваше да спи. Също както едва доловимото шумолене на движещия се прах бе обезпокоило Пат Харис в потъналата „Селена“, на петнадесет хиляди километра от него, някакво дребно отклонение от нормалното бе събудило Том Лоусън. Съзнанието има много стражеви кучета и понякога те лаят напразно, но разумният човек никога не пренебрегва предупрежденията им.

Все още със замъглени от сън очи, Том Лоусън напусна тясната си, вечно в безпорядък малка каюта, в която живееше на спътника, закачи се за най-близкия транспортен ремък и се плъзна по лишените от гравитация коридори, докато стигна до обсерваторията. Мрачно пожела „добро утро“ (въпреки че според условното време на спътника беше вече късно следобед) на тези от колегите си, които не го бяха видели навреме, за да избягат. След това, благодарен, че са го оставили сам, той се зае с уредите си — единственото, което обичаше.

Извади снимката от камерата, където тя бе останала цялата нощ, и за първи път я разгледа. Тогава видя широката следа, която излизаше от Недостъпните планини и свършваше сред Морето на жаждата, недалеч от брега.

Вероятно я бе видял миналата нощ, когато бе гледал екрана, не не й бе обърнал внимание. За учения това беше сериозен, почти непростим пропуск и Том Лоусън се разгневи на себе си. Беше допуснал предварително приетото заключение да попречи на неговата наблюдателност.

Какво означаваше следата? Тон изследва щателно района с лупа. Следата завършваше с малко, размазано петно, което по негова преценка имаше диаметър от около двеста метра. Беше много странно — сякаш „Селена“ бе напуснала планината и след това бе излетяла като космически кораб.

Първата теория на Том беше, че корабът се е пръснал на парчета и топлинното петно е последствие от експлозията. Но в такъв случаи трябваше да има множество останки, повечето от които достатъчно леки, за да останат върху повърхността. Скутерите едва ли биха ги пропуснали, когато са минали през района — както тънката, ясно видима следа показваше, че е направил единият от тях.

Трябваше да има друго обяснение, но единствената възможност изглеждаше невероятна. Едва ли можеше да се предположи, че нещо толкова голямо като „Селена“ е потънало в Морето на жаждата, без да остави следи, само защото наблизо бе имало трус. Том не можеше да се обади на Луната с доказателствата само от една снимка и да каже „търсите не там, където трябва“. Макар да си даваше вид, че чуждото мнение му е безразлично, Том се ужасяваше от възможността да го помислят за глупак. Преди да съобщи невероятната си теория, трябваше да намери още доказателства.

През телескопа морето се виждаше вече като плоска, гладка, обляна в светлина шир. Наблюдението само потвърди това, което бе установил преди изгрева — над повърхността нямаше нищо освен високи няколко сантиметра купчинки. Инфрачервеният локатор не можеше да помогне много, тъй като топлинните следи бяха заличени напълно от слънцето преди часове.

Том настрои уреда на пределна чувствителност и обследва района, където свършваше следата. Може би бе останал някакъв белег, който се вижда дори сега — някакво бледо топлинно петно, достатъчно силно, за да се открие сред топлото лунно утро. Защото Слънцето все още беше ниско над хоризонта и лъчите му не бяха достигнали убийствената си мощ, която щяха да притежават по пладне.

Не беше ли това резултат от въображението му? Том бе усилил уреда до пределните му възможности. От време на време, на граничния възможен работен предел, на Том му се струваше, че забелязва слаб топлинен блясък точно на мястото, където свършваше снощната следа.

Всичко беше ужасно неубедително — съвсем не такова доказателство, от каквото се нуждае ученият, особено когато има възможност да попадне под огъня на критиката. Ако премълчеше, никой нищо нямаше да узнае — но през целия си живот щеше да изпитва съмнения. А ако съобщеше, можеше само да предизвика напразни надежди, да се превърне в посмешище за цялата Слънчева система или да го обвинят, че си прави реклама.

Но нямаше среден път, трябваше да се вземе решение. С голямо нежелание и съзнанието, че предприема нещо безвъзвратно, Том вдигна телефонната слушалка.

— Говори Лоусън — каза той. — Свържете ме по спешност с Луната.