Лунен прах

Глава тридесета

Новината, че „Селена“ гори, не се отрази върху действията на Лорънс. Не можеше да се движи по-бързо, а ако се опиташе, имаше вероятност да сгреши точно когато наближаваше най-отговорният миг на цялата операция. Оставаше му да продължава работата и да се надява, че ще изпревари пламъците.

Уредът, който спускаха в шахтата, приличаше на огромна гресьорка или на гигантски шприц, с който слагат крема върху сватбените торти. Но в него нямаше нито грес, нито крем, а органично силициево съединение под голямо налягане. Засега то беше в течно състояние, но скоро нямаше да е течност.

Първата задача на Лорънс се състоеше в това да вкара течността между двете стени на корпуса, без да допусне оттам да нахлуе прах. Като използуваше малък пневматичен пистолет, той заби седем кухи болта във външната обвивка на „Селена“ — един в центъра на разчистения кръг, другите шест наоколо му, еднакво раздалечени един от друг.

Свърза шприца с централния болт и натисна спусъка. Раздаде се слабо съскане, когато течността се устреми през кухия болт и от налягането се отвори малкия клапан в предната му част. Лорънс работеше много бързо, преминаваше от болт на болт и вкарваше еднакво количество течност през всеки от тях. Веществото сигурно се бе разляло равномерно между двете стени на корпуса в нещо като еднометрова палачинка. По-скоро като суфле, защото е започнало да се разпенва веднага щом е излязло от шприца.

След няколко секунди щеше да започне да се втвърдява под действието на впръсквания заедно с него катализатор. Лорънс погледна часовника си. След пет минути пяната щеше да се втвърди като скала, но с пори като пемза. Нямаше възможност повече прах да нахлуе в тази част на корпуса, а намиращият се там щеше да бъде замразен.

Не съществуваше начин да се съкратят тези пет минути. Успехът зависеше от това пяната да достигне определена плътност. Ако неговият разчет на времето и разположението беше погрешен или ако химиците в базата бяха сбъркали, хората на „Селена“ можеха да се смятат за загинали.

Докато чакаше, Лорънс почисти шахтата и изпрати всички съоръжения на повърхността. Скоро на дъното остана само той без никакви инструменти. Дори Морис Спенсър да вкараше контрабандно камерата си в това тясно пространство — а той би подписал дори договор с дявола, за да го направи, — зрителите не биха отгатнали следващия ход на Лорънс.

Още по-изненадани щяха да останат, когато в шахтата бавно спуснаха нещо, което приличаше на детски обръч. Но това не беше играчка, а ключ за „Селена“.

Сюзън бе събрала пътниците в носовата, значително по-издигната част на кабината. Те стояха там притиснати, гледаха тревожно тавана и напрягаха слух да доловят някакви обнадеждващи звуци.

Пат помисли, че точно сега се нуждаят от окуражаване. Всъщност на него му беше необходима повече храброст, отколкото на другите, защото само той знаеше (освен ако Ханстен или Макензи се досещаха) действителните размери на надвисналата опасност.

Пожарът представляваше голяма опасност и щеше да ги убие, ако проникнеше в кабината. Но той се придвижваше бавно и можеха да се борят с него, макар и само за кратко време. Но бяха безсилни срещу експлозията.

Защото „Селена“ беше истинска бомба, а фитилът й вече гореше. Натрупаната енергия в захранващите двигателите елементи се превръщаше в топлина, по нямаше да експлодира. За съжаление положението с резервоарите за течен кислород не беше същото…

В тях вероятно още имаше много литри от студения, бурно реагиращ елемент. Когато нарастващата топлина пробиеше тези резервоари, щеше да се получи физически и химически взрив. Слаб несъмнено — равен на няколкостотин килограма тринитротолуол. Но това щеше да е достатъчно, за да разкъса корпуса на „Селена“.

Пат не сметна за необходимо да го споменава на Ханстен, който издигаше барикадата. Той отвинтваше седалките от предните редици в кабината и ги натикваше между последната редица и вратата на тоалетната. Комодорът сякаш се подготвяше за нахлуване, а не за пожар и всъщност беше точно така. Поради характера си пожарът не можеше да се разпростре извън енергийното отделение, но веднага щом стените му се пропукаха и накрая се събореха, през тях щеше да нахлуе прах.

— Комодоре — обади се Пат, — докато се занимаваме с барикадата, аз ще подготвя пътниците. Не бива двадесет души едновременно да се втурнат навън.

На всяка цена трябваше да се избегне тази опасна възможност. Но дори в тяхното дисциплинирано общество беше трудно да не се допусне паника, след като единственият начин да се избегне бързо приближаващата се смъртна опасност щеше да бъде тесният проход.

Пат отиде в предната част на кабината. На Земята това би представлявало стръмно изкачване, но при тукашните условия тридесетградусовият наклон едва се забелязваше. Той огледа тревожните лица, наредени пред него, и каза:

— Много скоро ще излезем от кораба. Когато пробият покрива, ще спуснат въжена стълба. Най-напред ще минат жените, а след тях мъжете, по азбучен ред. Не се опитвайте да използувате краката си. Спомнете си колко малко тежите на Луната и се изкачвайте колкото може по-бързо с ръце. Но не притеснявайте човека пред вас. Ще разполагаме с достатъчно време и само за няколко секунди ще стигнете до повърхността. Сюзън, моля те, подреди всички. Хардинг, Брайън, Йохансон, Берът, моля ви да сте готови както преди. Може да ни потрябва помощта ви…

Той не успя да завърши изречението. Откъм задната част на кабината се разнесе шум от приглушена експлозия — нищо забележително, спукването на хартиена кесия би издало същия звук. Но това означаваше, че преградата се бе съборила, докато таванът за нещастие все още оставаше цял.

От другата страна на корпуса Лорънс постави обръча плътно върху покрива и се зае да го закрепва с бързо съхнещ цимент. По размери обръчът беше почти еднакъв с малкия кладенец, в който Лорънс бе приклекнал. Стигаше на няколко сантиметра от страничните стени. Макар да не съществуваше никаква опасност, Лорънс работеше изключително предпазливо. Не бе свикнал с безцеремонното отношение към експлозивите, типично за хората, които работеха и живееха с тях.

Кръговият взрив, който закрепваше, беше съвсем обикновен и не представляваше никакъв проблем. Той щеше да пробие отвор с желаната широчина, като за хилядна от секундата щеше да свърши работата, която би продължила четвърт час, ако се използуваше електрически трион. Отначало Лорънс възнамеряваше да си послужи с такъв уред, но сега остана доволен, че е променил намерението си. Едва ли разполагаше с четвърт час.

Докато чакаше да се втвърди циментът, той се увери в това.

— Пожарът е проникнал в кабината! — викна някакъв глас отгоре.

Лорънс погледна часовника си. За миг му се стори, че секундната стрелка стои неподвижно, но това беше илюзия, която бе изживявал неведнъж. Часовникът не беше спрял. Само както винаги времето не течеше с желаната от него скорост. До този миг бе отминавало прекалено бързо, а сега, разбира се, едва се мъкнеше.

Циментът щеше да се втвърди като скала след около тридесет секунди. По-добре беше да го остави малко повече, отколкото да възпламени взрива, докато още не се е втвърдил.

Без да бърза, Лорънс се заизкачва по въжената стълба, като държеше проводниците на детонатора. Разчетът на времето беше точен. Когато излезе от шахтата — оставаха още десет секунди.

— Съобщете им, че започваме да отброяваме до десет — каза той.

Когато Пат се втурна надолу да помага на комодора, макар да не знаеше точно какво може да направи, чу Сю да чете със спокоен глас:

— Мис Морли, мисис Уилиамз, мисис Шустър…

По ирония на съдбата мис Морли отново щеше да бъде първа, сега заради азбучния ред. Този път нямаше от какво да се оплаче.

Тогава през главата му мина друга ужасяваща мисъл. Ами ако мисис Шустър се заклещи в тунела и прегради изхода! Но не можеха да я оставят последна. Не, ще мине спокойно. Тя бе решаващ фактор при конструирането на тръбата, оттогава бе отслабнала с няколко килограма…

На пръв поглед вратата на тоалетната все още издържаше. Всъщност единственият признак, че се бе случило нещо, беше малката струйка дим, която се процеждаше покрай пантите. За миг Пат изпита облекчение. Вероятно огънят нямаше да прогори двойната врата от стъклено влакно още половин час, а много преди това…

Нещо загъделичка босите му стъпала. Той се дръпна несъзнателно, преди да се запита: „Какво е това?“

Погледна надолу. Въпреки че очите му бяха привикнали със слабото аварийно осветление, измина известно време, преди да разбере, че призрачният сив поток се изливаше под барикадираната врата и че плоскостите и вече се издуваха навътре под налягането на тонове прах. Само след минути щяха да се пръснат, но дори и да издържаха, едва ли щеше да има някаква разлика. Мълчаливият, зловещ прилив бе достигнал до глезените му.

Пат не се опита да се отмести или да заговори комодора, който също така неподвижно стоеше на сантиметри от него. За пръв път през живота си (а може би и за последен) бе обзет от пристъп на омраза. В този миг, когато милиони сухи и нежни пипала лазеха по босите му крака, на Пат му се стори, че Морето на жаждата е съзнателно, злобно същество, което си играе с тях като котка с мишки.

„Всеки път — помисли Пат, — когато смятаме, че сме се справили с положението, то ни поднася нова изненада. През цялото време ни оставаше малка надежда, а сега, изглежда, се е уморило от играта и вече не го забавляваме. Може би все пак Редли е прав…“

Увисналият от въздухопровода високоговорител разбуди Пат от мрачните му размишления.

— Готови сме! — извикаха отгоре. — Съберете се в задната част на кабината и скрийте лицата си. Ще започна да отброявам до десет.

— Десет…

„Вече сме стигнали края — помисли Пат. — Не ни остава толкова време. А дори и по-малко.“

— Девет.

„Обзалагам се, че нищо няма да излезе. Морето няма да разреши, ако сметне, че съществува възможност да се спасим.“

— Осем.

„Жалко за всички усилия. Толкова хора се убиха от работа, за да ни помогнат. Заслужаваха повече щастие.“

— Седем.

„Седем се смята за щастливо число, нали? Може би все пак ще се спасим. Поне някои от нас.“

— Шест.

„Хайде да си представяме. Няма да ни навреди. Да предположим… че ще са необходими петнадесет секунди да се пробие…“

— Пет.

„… и, разбира се, да спуснат стълбата… Вероятно са я изтеглили за по-сигурно…“

— Четири.

„… и ако предположим, че по един човек се измъква на всеки три секунди, да допуснем пет за по-сигурно…“

— Три.

„… значи, пет по двадесет и две, а това прави хиляда и… не, смешно, но съм забравил елементарните аритметични правила…“

— Две.

„… да кажем, сто и няколко секунди, а това прави около две минути, достатъчно време проклетите цистерни да избухнат и да ни отправят на оня свят…“

— Едно.

„Едно! А дори не съм закрил лицето си, може би трябва да легна на пода, дори и да се нагълтам с тоя мръсен, проклет прах…“

Разнесе се внезапен, рязък трясък и полъхна струя въздух, нищо повече. Развръзката беше разочароваща, но специалистите си знаеха добре работата, както е изключително желателно за специалисти по взривяване. Енергията на заряда беше точно изчислена и фокусирана. Остана едва колкото да прочертае вълни по праха, залял почти половината под на кабината.

Времето сякаш замръзна. Цял век не се случи нищо. После стана някакво бавно и прекрасно чудо, от което спря дъхът им, защото беше толкова неочаквано, макар и ако се замислеха, в него да нямаше нищо тайнствено.

Сред червеникавите сенки на тавана се появи пръстен от блестящо бяла светлина. Тя бавно се засили и внезапно се разшири в пълен и равномерен кръг, когато част от тавана падна. Светлината, която нахлу, беше само от една тлееща лампа на двадесет метра над тях, но на очите, които с часове бяха гледали само червеникавия полумрак, тя се стори по-величествена от слънчев изгрев.

Стълбата се показа почти веднага, след като отрязаният кръг от тавана удари в пода. Мис Морли, застанала на старт като спринтьор, се втурна веднага. Само след секунда мисис Уилиамз я последва. Мисис Шустър се придвижи малко по-бавно, но все пак със скорост, от която никой не би могъл да се оплаче. Заприлича им на затъмнение. Отново настана мрак, сякаш след като бяха зърнали за миг утрото, нощта се бе завърнала още по-тъмна.

Започнаха да излизат мъжете — пръв Балдур, вероятно благославящ името си. В кабината оставаха дванадесетина души, когато барикадираната врата се откъсна от пантите и лавината се втурна напред.

Първата вълна прах настигна Пат в средата на кабината. Макар да беше лек и неосезаем, прахът забави движенията му и му се стори, че се опитва да гази в лепило. За щастие влажният и тежък въздух бе отнел малко от силата на праха, в противен случай той щеше да изпълни кабината със задушаващ облак. Пат кихна, закашля се и беше полузаслепен, но продължаваше да диша.

Сред полумрака чуваше Сю да брои.

— Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет…

Тя изпращаше пътниците към спасението. Пат смяташе, че тя ще излезе с другите жени, но Сю продължаваше да стои в кабината и да се грижи за поверените й пътници. Докато се бореше с лепнещото вещество, което бе достигнало почти до кръста му, той бе обзет от толкова силна обич към Сюзън, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Вече не изпитваше никакви съмнения. Истинската любов представляваше идеално съчетание от влечение и нежност. Първото го изпитваше отдавна, а второто сега го обзе с пълна сила.

— Двадесет… ваш ред е, комодоре… бързо!

— По дяволите, Сюзън — отвърна комодорът. — Качвайте се!

Пат не видя какво стана — все още беше полузаслепен от праха и мрака, — но предположи, че комодорът буквално е изтикал Сю през покрива. Нито възрастта му, нито годините, прекарани в космоса, го бяха лишили от земните му сили.

— Тук ли сте, Пат? — извика той. — Аз съм на стълбата.

— Не ме чакайте… идвам.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се изпълни. Сякаш милиони меки, но решителни пръсти го ловяха и дърпаха назад в надигащия се прилив. Хвана се за една облегалка, почти потънала под праха, и се изтегли към примамващата светлина.

Нещо го удари в лицето. Той инстинктивно посегна да го отстрани и разбра, че е краят на стълбата. Напрегна всички сили и бавно, с нежелание Морето на жаждата го пусна.

Преди да влезе в шахтата, огледа за последен път кабината. Цялата задна част бе потънала в сивия прилив. Изглеждаше неестествено и още по-зловещо, че прахът се надигаше напълно хоризонтално, без никаква гънка по повърхността. На един метър от него — Пат знаеше, че ще го помни цял живот, макар да не разбираше защо — самотна картонена чаша плаваше лениво върху надигащия се прах, също като кораб-играчка по гладко езеро. След няколко минути щеше да стигне до тавана и щеше да потъне, но засега храбро се бореше с праха.

Не прекратяваше борбата и аварийното осветление. Лампите щяха да светят още дни наред, дори и след като всяка от тях бъдеше обгърната от пълен мрак.

Намираше се вече в слабо осветената шахта. Катереше се с пределната бързина, която допускаха мускулите му, но не можа да настигне комодора. Когато Ханстен излезе от устието на шахтата, отгоре внезапно нахлу заслепяваща светлина и Пат неволно погледна надолу, за да предпази очите си от блясъка. Прахът бързо се надигаше след него, беше все така гладък, безмълвен и… безмилостен.

После Пат възседна ниския ръб на кесона в средата на претъпканото до невероятност иглу. Около него в различни степени на изтощение и раздърпаност стояха спътниците му. Помагаха им четирима души в скафандри и един мъж без скафандър, за когото Пат предположи, че е главният инженер Лорънс. Колко странно да видиш ново лице след толкова дни…

— Всички ли излязоха? — попита загрижено Лорънс.

— Да — отговори Пат. — Аз съм последният. — После прибави: — Поне така мисля. — Защото разбра, че сред мрака и бъркотията някой можеше и да е останал. Ами ако Редли е решил да не се връща в Нова Зеландия, за да не понесе отговорността за постъпките си…

Не, и той беше тук с останалите. Пат тъкмо започна да брои хората, когато пластмасовият под внезапно подскочи и от отворената шахта излетя равен кръг от прах, удари се в тавана, отскочи и се разпадна, преди някой да помръдне.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — удиви се Лорънс.

— Кислородните резервоари — отвърна Пат. — Добрият стар автобус… издържа колкото трябваше.

И после за свой ужас капитанът на „Селена“ безпомощно се разплака.