Лунен прах

Глава двадесет и пета

На природата са й били необходими милиони години, за да устрои клопката, с която повлече „Селена“ в дълбините на Морето на жаждата. Втория път корабът попадна в капан, който сам си бе приготвил.

Тъй като конструкторите не трябваше да се съобразяват с всеки грам излишно тегло или да предвиждат по-дълги от няколко часа пътувания, те не бяха оборудвали „Селена“ с ония нови, сложни устройства, с които цялата вода на космическите кораби се обработваше за повторно използуване. Нямаше нужда да се пазят запасите така пестеливо както на космическите кораби. Малкото количество вода, което обикновено се използваше и произвеждаше на борда, просто се изхвърляше.

През последните пет дни няколко стотици килограма течност и пара бяха изтекли от „Селена“ и незабавно погълнати от зажаднелия прах. Преди много часове прахът в непосредствена близост до отходните отверстия се бе наситил и превърнал в кал. Процеждайки се по множество каналчета, водата бе подкопала околния прах. Тихо и бавно корабът отмиваше основата, върху която лежеше. Лекият тласък на приближаващия се кесон бе довършил останалото.

На платформата първият признак за наближаващата катастрофа бе святкането на червената предупредителна лампа върху таблото на въздухопречиствателната инсталация, придружено от оглушителния вой на радиосирената, който се разнесе по всички честоти на скафандрите. Воят престана веднага щом дежурният техник натисна прекъсвача, но червената лампа продължи да святка.

Един поглед върху приборите показа на Лорънс каква е причината за тревогата. И двата въздухопровода вече не бяха свързани със „Селена“. Пречиствателната инсталация вкарваше през единия провод кислород в морето и, още по-лошо, през другия засмукваше прах. Лорънс в първия миг си помисли колко ли време ще им отнеме почистването на филтрите, но веднага забрави за това и незабавно се зае да вика „Селена“.

Нямаше отговор. Опита всички честоти на кораба, без да чуе дори някаква въздишка. Морето на жаждата оставаше непроницаемо и за звуковете, и за радиовълните.

„Загинаха — каза си той. — Всичко свърши. Малко оставаше, но просто не успяхме. А ни трябваше само още един час…“

Какво ли се бе случило? Може би корпусът не бе издържал налягането на праха и се бе пропукал. Не, това не беше много вероятно. Вътрешното налягане нямаше да го допусне. Сигурно е ново пропадане; без да е уверен, стори му се, че усети под краката си лек трус. Още отначало бе предвидил подобна опасност, но не виждаше начин да я предотвратят. Бяха поели този риск и „Селена“ загуби.

Когато „Селена“ започна да пропада, нещо сякаш подсказа на Пат, че това свличане е по-различно от първото. Корабът се раздвижи значително по-бавно, а извън корпуса се дочу някакво скриптене, което дори в този миг на отчаяние порази Пат; това съвсем не беше шум, който прахът можеше да издава.

Въздухопроводите над главите им започнаха да се измъкват. Но не се изплъзваха гладко, защото кърмата на кораба потъваше по-бързо и той силно се наклони назад. Чу се шум от пропукване на покрива, тръбата през въздушния шлюз се откъсна и изчезна. Веднага в кабината се посипа плътна струя прах и щом достигна пода, се разпръсна в задушаващ облак.

Комодор Ханстен се намираше най-близо и пръв стигна до отверстието. Той смъкна ризата си, бързо я смачка на топка и я натика в отвора. Докато се мъчеше да спре струята, прахът се стичаше във всички посоки. Ханстен почти бе успял да затвори пробива, когато се откърти и предната тръба. За втори път се скъса кабелът и главното осветление загасна.

— Аз ще се оправя! — викна Пат.

Миг след това той също остана без риза и започна да се бори със струята, която нахлуваше през отвора.

Стотици пъти бе плавал по Морето на жаждата, но досега прахът не бе докосвал кожата му. Сивата пудра проникна в носа и очите му, почти го задушаваше и ослепяваше. Макар да беше сух като праха от гробниците на фараоните — по-сух дори, защото беше милиони пъти по-стар от праха в пирамидите, — той беше мазен като сапун. Докато се бореше с него, Пат си помисли, че единствената по-страшна смърт от удавянето е да те погребат жив.

Когато потокът отслабна до малка струйка, той разбра, че поне засега е избягнал тази съдба. При ниското притегляне на Луната не беше трудно да се преодолее налягането на петнадесет метра прах, въпреки че въпросът щеше да бъде друг, ако отверстията в тавана бяха значително по-широки.

Пат изтърси праха от главата и раменете си и предпазливо отвори очи. Поне отново виждаше. Трябваше да се благодарят на аварийното осветление, макар да беше слабо. Запушил другия отвор, комодорът спокойно пръскаше вода от една картонена чаша, за да улегне прахът. Примитивната техника се оказа забележително ефикасна и все още хвърчащият прах бързо се превърна в кални локви по пода.

Ханстен вдигна очи и срещна погледа на Пат.

— Е, капитане — подхвърли той, — имате ли някаква теория?

„Понякога — помисли Пат — олимпийското спокойствие на комодора е почти влудяващо.“

Искаше му се да го види поне веднъж да се разтревожи. Не, това не беше вярно. Просто в един миг изпита завист, дори ревност — разбираемо, но недостойно за него чувство. Трябваше да се засрами и наистина изпита срам.

— Не зная какво се случи — отвърна той. — Може би хората горе ще ни кажат.

С труд стигна до седалката на пилота, защото корабът се бе наклонил под ъгъл от около тридесет градуса. Когато седна пред радиостанцията, Пат бе обзет от някакво вцепеняващо отчаяние, много по-силно от това, което бе изпитал след първото потъване, от някакво примирение — почти суеверно убеждение, че боговете са срещу тях и по-нататъшната борба е безполезна.

Увери се в това, когато включи радиостанцията и откри, че не работи. Нямаше ток. Този път тръбата бе прекъснала всички кабели.

Пат бавно се завъртя на седалката. Двадесет и един души го гледаха и очакваха да чуят какво е станало. Но той не забелязваше другите, защото Сюзън го наблюдаваше и той виждаше само нейното лице. По него се четеше загриженост и готовност, но дори и сега липсваше дори намек за страх. Докато я гледаше, отчаянието му сякаш се разтопи. Почувствува прилив на сила, дори на надежда.

— Да пукна, ако разбирам какво става — заяви той. — Но съм сигурен в едно — още не сме загубени, до края остават поне няколко светлинни години. Вероятно сме потънали още малко, но нашите приятели на платформата скоро ще се доберат до нас. Малко ще се забавят, това е всичко. Няма за какво да се безпокоим.

— Не искам да предизвиквам паника, капитане — обади се Берът, — но ако предположим, че и платформата е потънала? Тогава?

— Ще разберем веднага щом поправя радиостанцията — отвърна Пат и погледна загрижено към кабелите, които висяха от тавана. — А докато се оправя с тия макарони, налага се да се задоволите с аварийното осветление.

— Не ми пречи — рече мисис Шустър. — Дори смятам, че е по-уютно.

„Благодаря ви, мисис Шустър“ — помисли си Пат.

Огледа бързо кабината. Макар в слабата светлина трудно да се виждаха лицата им, пътниците изглеждаха доста спокойни.

След минута вече не бяха толкова спокойни, защото в това време се установи, че кабелите за осветлението и радиостанцията не могат да се поправят. Проводниците бяха изтръгнати от тръбопровода и с наличните обикновени инструменти не можеше да се достигнат краищата им, останали вътре.

— Положението е доста сериозно — съобщи Пат. — Нямаме връзка със спасителите; освен ако спуснат микрофон.

— Това означава — обади се отново Берът, който сякаш със задоволство изтъкваше мрачните възможности, — че те са загубили връзката с нас и не знаят защо не отговаряме. Ами ако предположат, че сме загинали и прекратят спасителните операции?

Тази мисъл бе минала през съзнанието на Пат, но той веднага я бе отхвърлил.

— Чухте главния инженер Лорънс по радиото — отвърна капитанът. — Той не е човек, който ще се откаже, преди да се увери, че не сме между живите. По този въпрос няма защо да се безпокоите.

— А как сме с въздуха? — загрижено попита професор Джаяварден. — Сега пак ще трябва да разчитаме на собствените си запаси.

— Пречиствателните устройства отново са в действие и ще ни стигне за няколко часа. Въздухопроводите ще заработят много преди този срок — отговори Пат с повече увереност, отколкото изпитваше в действителност. — Междувременно ще трябва да проявим търпение и отново да се погрижим със собствени сили за развлеченията. Щом успяхме да го правим в продължение на три дни, ще успеем и за още няколко часа.

Огледа кабината, за да види дали някой не е съгласен с него и забеляза, че един от пътниците бавно се изправя. Само него не бе очаквал — кроткият мистър Редли, който през цялото пътуване едва ли бе произнесъл и десетина думи.

За него Пат знаеше само, че е счетоводител и идва от Нова Зеландия — единствената страна на Земята, все още встрани от останалия свят поради географското разположение. До нея се стигаше толкова бързо, колкото и до всяко друго място на планетата, но беше крайна спирка, а не на път. В резултат новозеландците с гордост запазваха индивидуалността си. И с основание твърдяха, че след като Атлантическата общност погълнала Британските острови, те са запазили всичко останало от английската култура.

— Искате да кажете нещо, мистър Редли? — попита го Пат.

Редли огледа слабо осветената кабина, подобно на учител, който се кани да заговори пред ученици.

— Да, капитане — започна той. — Трябва да призная нещо. Опасявам се, че аз съм виновен за всичко.

Когато главният инженер Лорънс прекъсна излъчването си, само след секунди на Земята научиха, че се е случило нещо лошо; до Марс и Венера новината стигна за няколко минути. Но от картината на екрана никой не успя да разбере какво точно бе станало. В първите няколко секунди започна тревожна, но безцелна суетня, а после объркването както изглежда свърши. Облечените в скафандри хора се скупчиха, явно се съвещаваха, но работеше само връзката помежду им и никой друг не можеше да ги подслуша. Беше мъчително да се наблюдава немия разговор, без да се знае за какво говорят.

През тези няколко дълги минути на влудяващо напрежение и неизвестност, докато от студиото се опитваха да разберат какво се е случило, Жул положи всички усилия, за да поддържа интереса с предаваните кадри. Изключително трудна задача беше да се предава подобна неподвижна сцена само от една камера. Като всеки оператор, Жул мразеше да е „закотвен“ на едно място. Сегашното му положение се оказа превъзходно, но му бе омръзнало. Дори попита дали не може да се премести кораба, но капитан Ансън отговори:

— Да не съм луд да започна да подскачам из планината. Това е кораб, а не дива коза.

Така че Жул трябваше да разнообразява картината с панорамни изгледи и едри планове, макар че използваше последните внимателно, защото нищо не дразнеше толкова зрителите, колкото бързото прехвърляне през пространството или избухването на пейзажа пред лицата им. Ако използваше докрай възможностите на мощния обектив, Жул щеше да има възможност да показва лунната повърхност със скорост петдесет хиляди километра в час и няколко милиона зрители щяха да заболеят от морска болест.

Най-после спешната, безмълвна конференция завърши и хората на платформата започнаха да откачат проводниците на вътрешната си телефонна връзка. Вероятно сега Лорънс ще отговори на повикванията по радиото, които го обсипваха през последните пет минути…

— Господи — възкликна Спенсър. — Не вярвам на очите си! Виждате ли ги какво правят?

— Да — каза капитан Ансън. — Невероятно, но изглежда, че си отиват.

Подобно на две спасителни лодки, напускащи потъващ кораб, двата скутера, натоварени с хора, се отдалечаваха от платформата.