Лунен прах

Глава пета

— Ето какво е положението, дами и господа — заключи комодор Ханстен. — Не ни заплашва пряка опасност и не се съмнявам ни най-малко, че скоро ще ни намерят. Дотогава трябва да запазим спокойствие.

Ханстен замълча и бързо огледа обърнатите към него тревожни лица. Беше вече забелязал възможните „слаби места“ — дребния мъж с нервен тик, сухата дама с кисела физиономия, която нервно мачкаше носната си кърпичка. Може би те щяха да се неутрализират взаимно, ако успееше да ги накара да седнат един до друг…

— Ние с капитан Харис — тук той е командир, а аз съм само негов съветник — изработихме план за действие. Храната ни ще бъде скромна и ще се раздава на дажби, но ще бъде достатъчна, особено след като не се занимавате с никаква физическа дейност. Искаме да помолим някои от дамите да помогнат на мис Уилкинз — тя ще има доста допълнителна работа и ще се нуждае от помощ. Откровено казано, най-големият ни проблем ще бъде скуката. Между другото дали някой от вас има книги?

Всички започнаха да ровят по чантите си. Събраните книги включваха различни лунни пътеводители — сред тях имаше шест екземпляра от официалния справочник, най-новия бестселър „Портокалът и ябълката“, чиято невероятна тема беше любовната история между Нел Гуин и сър Исак Нютон, „Шейн“ в издание на „Харвърд прес“ с научен коментар от някакъв професор по английски език; въведение към логическия позитивизъм на Огюст Конт и един брой на „Ню Йорк таймз“, излязъл на Земята преди една седмица. Библиотеката не беше кой знае каква, но при внимателно разпределение щеше да помогне да се прекарат часовете на очакване, които им предстояха.

— Предлагам да създадем комисия по развлеченията, която да реши как да се използува всичко това, макар че не зная какво ще прави с мосьо Конт. Междувременно, след като знаете какво е положението ни, имате ли някакви въпроси, нещо, което бихте искали капитан Харис или аз да ви обясним по-подробно?

— Има нещо, което бих желал да попитам, сър — обади се гласът, който бе похвалил чая. — Има ли някаква, макар и най-малка възможност, да изплаваме? Искам да кажа, ако този прах е подобен на водата, няма ли рано или късно да изскочим нагоре като тапа?

Този въпрос стъписа Ханстен. Той погледна към Пат и подхвърли с кисела усмивка:

— Това е по вашата част, мистър Харис. Какво ще кажете?

— Страхувам се, че няма да стане. Вярно е, че въздухът в корпуса ни придава голяма плаваемост, но съпротивлението на праха е огромно. Накрая може би ще изплаваме… след няколко хиляди години.

Но явно англичанинът не се обезкуражаваше лесно.

— Забелязах във въздушния шлюз космически скафандър. Не може ли някой да излезе с него и да изплува на повърхността? Тогава спасителите ще знаят къде сме.

Капитан Харис неловко повдигна рамена. Единствен той можеше да облече този костюм, предназначен само за аварийни случаи.

— Почти сигурен съм, че това е невъзможно — отговори той. — Съмнявам се човек да може да преодолее съпротивлението — и, разбира се, той ще бъде напълно заслепен. Как ще разбере в коя посока е повърхността? А и как ще затворим външната врата на шлюза след него? Щом прахът проникне навътре, няма начин да се махне. Невъзможно е да се изпомпа навън.

Можеше да продължи, но реши, че и това е достатъчно. Вероятно щяха да опитат и тези отчаяни мерки, ако след седмица нямаше признаци за спасителни работи. Но засега по-добре беше да забрави този кошмар, за да не губи кураж.

— Ако няма повече въпроси — подхвана Ханстен, — предлагам да се опознаем. Независимо дали ни харесва, или не, ще трябва да свикнем един с друг, затова да видим кои сме. Ще обиколя кабината и всеки ще съобщи името си, професията и града, в който живее. Да започнем с вас, сър.

— Робърт Брайън, пенсиониран строителен инженер, Кингстън, Ямайка.

— Ървин Шустър, адвокат от Чикаго, и съпругата ми Майра.

— Нихал Джаяварден, професор по зоология от Цейлонския университет, Перадения.

Докато продължаваше запознаването. Пат Харис отново с благодарност помисли за единственото щастливо стечение на обстоятелствата в отчаяното положение. По характер, навик и опит комодор Ханстен беше роден ръководител. Той вече започваше да сплотява това случайно сборище от индивиди, да изгражда дружеския дух, който превръща тълпата в отряд. Ханстен бе научил тези неща, докато малката му флота — първата, осмелила се да задмине орбитата на Нептун, почти на три милиарда мили от Слънцето седмица след седмица бе висяла в празното пространство между планетите. Пат Харис, който беше тридесет години по-млад и никога не бе напускал системата Земя — Луна, не се огорчи от незабелязаната промяна в командуването. Много любезно беше от страна на Ханстен да каже, че все още той е командир, но Харис съзнаваше истината.

Дънкън Макензи, физик, обсерваторията „Маунт Строило“, Канбера.

Пиер Браншар, счетоводител, Клавий, видимата част на Луната.

Филис Морли, журналистка, Лондон.

Карл Йохансен, атомен инженер, „База Циолковски“, невидимата част на Луната.

Това бяха пътниците; група от талантливи хора, но в това нямаше нищо необичайно, защото посетителите на Луната винаги бяха необичайни, дори само по богатството си. Харис смяташе, че възможностите и опитът на хората, затворени в „Селена“, едва ли биха могли да им помогнат в сегашното положение.

Но той не беше напълно прав, както се канеше да докаже комодор Ханстен. Той знаеше не по-зле от другите, че им предстои да се преборят със скуката и страха. Бяха изоставени сами на себе си; във века на универсалните развлечения и междупланетни връзки те внезапно бяха откъснати от останалото човечество. Радиото, телевизията, телефаксовите съобщения, киното, телефонът — всичко това не означаваше за тях нищо повече, отколкото за хората от каменния век. Приличаха на древно племе, събрало се край огъня в джунглата, където нямаше други хора. „Дори по пътя за Плутон — помисли Ханстен — никога не бяха толкова самотни. Тогава имаха на разположение отлична библиотека и бяха добре запасени с най-различни «консервирани» забавления, можеха, когато поискат, да разговарят по светофона с вътрешните планети. А на «Селена» няма дори тесте карти…“

Това не беше лоша идея.

— Мис Морли! Предполагам, че в качеството си на журналистка притежавате бележник?

— Разбира се, комодоре.

— Дали все още в него ще се намерят петдесет и две чисти страници?

— Предполагам.

— Тогава ще ви помоля да ги пожертвувате. Моля, изрежете ги и направете от тях колода карти. Не е необходимо да бъдат особено красиви, достатъчно е да се различават и надписите да не прозират от обратната страна.

— А как ще размесваме хартиени карти? — попита някой.

— Ето един въпрос, който трябвала разреши нашата комисия по забавленията. Смята ли някой, че притежава талант?

— На времето играех на сцената — колебливо се обади Майра Шустър.

Съпругът й явно не се зарадва на това признание, но то възхити Ханстен.

— Прекрасно! Макар да е доста тясно, надявам се да успеем да поставим някоя пиеска.

Сега и мисис Шустър не се зарадва.

— Беше твърде отдавна — отвърна тя, — а и ролите ми не бяха големи.

Няколко души се подсмихнаха и дори Ханстен едва се сдържа. Трудно беше да си представи човек тази възрастна жена с нейните сто килограма като вариететна артистка преди петдесет години.

— Няма значение — продължи той, — важно е желанието. Кой ще помогне на мисис Шустър?

— Аз съм участвувал в любителски представления — обади се професор Джаяварден. — Само че повечето в пиеси на Брехт и Ибсен.

Уговорката „само че“ признаваше факта, че в подобно положение щеше да е по-подходящо нещо по-леко — като например някоя от упадъчните, но забавни комедии на осемдесетте години, наводнили ефира след премахването на цензурата върху телевизионните предавания.

Други желаещи не се обадиха, затова Ханстен настани мисис Шустър и професор Джаяварден един до друг и ги помоли да съставят програма. Изглеждаше невероятно толкова различни хора да измислят нещо полезно, но човек никога не знае какво ще се случи. Важното беше всеки да е зает с нещо — или със собствена задача, или да помага на някого.

— Засега ще се задоволим с това — заключи Ханстен. — Ако у някого се породи блестяща идея, моля да я съобщи на комисията. Междувременно ще ви предложа да се поразтъпчете и опознаете взаимно. Нека всеки съобщи професията и родния си град; много от вас сигурно ще открият общи интереси и приятели. Ще имате за какво да поговорите.

„И достатъчно време“ — прибави той мислено.

Ханстен се съвещаваше с Пат в кабината на пилота, когато към тях се присъедини доктор Макензи, австралийският физик. Видът му беше много загрижен — повече, отколкото се налагаше от положението.

— Бих искал да ви кажа нещо, комодоре — заяви той развълнувано. — Според мен това, че запасът от кислород ще изтрае седем дни, не е от значение. Съществува много по-голяма опасност.

— Каква?

— Топлината. — Австралиецът посочи с ръка навън. — Засипани сме от прах, а той е най-добрият възможен изолатор. На повърхността топлината, генерирана от машините и телата ни, се разсейва в пространството, но тук тя остава вътре. Това означава, че ще става все по-горещо, докато се опечем живи.

— Господи! — възкликна Ханстен. — Не бях помислил за това. С колко време смятате, че разполагаме?

— Дайте ми половин час и ще изчисля. Предполагам, няма да е повече от един ден.

Ханстен се почувствува напълно безпомощен. Стомахът му се сви в ужасен спазъм също като при второто му свободно падане. (При първото бе подготвен и подобно нещо не се случи. Но при второто прояви прекалена самоувереност.) Ако тези изчисления се окажеха верни, всичките им надежди щяха да рухнат. Честно казано, те и без това не бяха големи, но при условие, че имат на разположение една седмица, съществуваше макар и малка възможност нещо да се направи. Но само за един ден — въобще не можеше да става въпрос. Дори и да ги намереха за това време, нямаше да успеят да ги спасят.

— Проверете температурата в кабината — продължи Макензи. — Тя ще ни даде някои указания.

Ханстен отиде към бордното табло и погледна мозайката от циферблати и индикатори.

— Опасявам се, че сте прав — каза той. — Температурата вече се е покачила с два градуса.

— Над един градус на час. И аз така смятах.

Комодорът се обърна към Харис, който слушаше разговора им с нарастваща тревога.

— Можем ли по някакъв начин да засилим охлаждането? Какъв енергиен запас има охладителната инсталация?

Преди Харис да успее да отговори, физикът се намеси отново.

— Това няма да ни помогне — заяви той нетърпеливо. — Охладителната система само изхвърля топлината извън кабината. Но точно това сега не може да върши, тъй като сме заобиколени от прах. Ако засилим климатичната инсталация, ще влошим положението.

Настъпи мрачно мълчание, което наруши Ханстен:

— Моля ви, проверете вашите изчисления и веднага щом можете, ми кажете резултатите. И, за бога, нека това остане само между нас тримата.

Внезапно се почувствува много стар. Той почти се бе зарадвал на неочаквания команден пост; а сега изглеждаше, че ще го заема само един ден.

В същия миг, въпреки че нито потъналите, нито спасителите го знаеха, скутерът минаваше над кораба. При конструкцията на скутера бяха търсени скорост, ефикасност и евтино изпълнение, а не удобства за туристи и затова той нямаше никаква прилика с потъналата „Селена“. Всъщност беше нещо като открита шейна с две седалки — за пилота и един пътник, облечени в скафандри — и с покривало над тях, за да ги предпазва от Слънцето. Обикновено бордно табло, двигател, две витла отзад и кутия за инструменти — това беше цялото оборудване. Когато изпълняваше обикновена задача, скутерът влечеше поне една товарна шейна зад себе си, а понякога дори две или три, но сега спасителите пътуваха без тях. Те бяха прекосили от единия до другия край няколкостотин квадратни километра по повърхността на морето и не бяха открили абсолютно нищо.

Пилотът се обърна към пътника по разговорното устройство, монтирано в скафандрите.

— Какво смяташ, че им се е случило, Джордж? Струва ми се, че ги няма из тия места.

— А къде могат да бъдат? Да не би да са ги отвлекли жители от друга планета?

— Готов съм да го повярвам — почти сериозно отвърна пилотът.

Всички астронавти вярваха, че рано или късно човечеството ще се срещне с други разумни същества. Тази среща може би щеше да се осъществи в далечното бъдеще, но междувременно хипотетичните жители на чужда планета бяха част от митологията на космоса и на тях се приписваше всичко, което не можеше да се обясни по друг начин.

Беше лесно да се повярва в тях, когато се намираш само с няколко души върху странен, враждебен свят, където дори скалите и атмосферата (ако имаше атмосфера) са ти напълно чужди. В подобна обстановка можеше да се повярва на всичко и опитът на хиляди, свързани със Земята поколения можеше да се окаже безполезен. Тъй както първобитният човек бе населил неизвестността около себе си с богове и духове, така и „хомо австронавтикус“ поглеждаше през рамо винаги когато стъпеше на нов свят, задавайки си въпроса какво имаше вече там. В течение на няколко кратки века човекът си бе въобразил, че е господар на Вселената и тези примитивни надежди и страхове бяха потънали дълбоко в подсъзнанието му. Но сега, когато се вглеждаше в бляскавия лик на Вселената и мислеше за мощта и познанието, които се крият там, те напълно оправдано се бяха засилили.

— Трябва да докладваме на базата — каза Джордж. — Изследвахме определената ни зона и няма смисъл отново да минаваме по съшия път. Поне докато изгрее Слънцето — на дневна светлина ще имаме по-добри възможности да открием нещо. От тази проклета земна светлина ми настръхва косата.

Той включи радиопредавателя и предаде позивния сигнал на скутера.

— „Скутер II“ вика диспечера — приемам.

— Тук диспечерът, Порт Рорис. Открихте ли нещо?

— Никаква следа. Какво ново има при вас?

— Смятаме, че „Селена“ не е по морето. Главният инженер иска да говори с вас.

— Добре, включете го.

— „Скутер II“. Говори Лорънс. От обсерваторията „Платон“ току-що съобщиха за лунен трус недалеч от Недостъпните планини. Станал е в 19,35, а по това време „Селена“ вероятно е била в Кратерното езеро. Астрономите предполагат, че корабът е бил засипан от лавина някъде из онзи район. Затова отправете се към планината и огледайте дали няма да откриете пресни срутвания.

— Какви са възможностите за нови трусове, сър? — запита загрижено пилотът на скутера.

— Много малки — според обсерваторията. Казват, че ще изминат хиляди години, преди отново да се случи подобно нещо, след като напреженията са уталожени.

— Надявам се да са прави. Ще се обадя по радиото, когато стигна Кратерното езеро, вероятно след около двадесет минути.

Но изминаха едва петнадесет минути и „Скутер II“ разруши и последните надежди на чакащите пред радиото.

— Скутер II вика диспечера. Опасявам се, че бяхте прави. Още не съм стигнал Кратерното езеро — движа се нагоре по каньона! Но данните на обсерваторията за труса са верни; видяхме няколко свличания и трудно заобиколихме някои от тях. В свличането, което наблюдавам в момента, вероятно има десет хиляди тона скали и ако „Селена“ е под него, никога няма да я намерим. А и няма да си струва да я търсим.

Мълчанието на диспечерския център продължи толкова дълго, че от скутера отново се обадиха.

— Ало, диспечера, чувате ли ме?

— Чуваме ви — отвърна главният инженер с уморен глас. — Опитайте да откриете поне някакви следя от тях. Ще изпратя „Скутер I“ да ви помогне. Сигурни ли сте, че няма никаква възможност да ги намерим?

— Дори и да открием къде са, ще трябват седмици. Видях едно свличане, дълго триста метра. Ако се опитаме да откопаваме, сигурно скалите отново ще се раздвижат.

— Бъдете много внимателни. Обаждайте се на всеки петнадесет минути независимо дали сте открили нещо, или не.

Лорънс се извърна от микрофона, изтощен физически и душевно. Не оставаше нищо, което той би могъл да направи — а както подозираше, и никой друг не би могъл да помогне. Като се опитваше да въведе ред в мислите си, той се отправи към гледащия на юг панорамен прозорец и се взря в земния сърп.

Трудно можеше да се повярва, че той виси неподвижно върху южното небе и макар да е толкова ниско над хоризонта, няма нито да залезе, нито да изгрее в течение на милиони години. Колкото и дълго да живееше човек на Луната, никога нямаше да приеме напълно този факт, който противоречеше на целия генетичен разум на човечеството.

От другата страна на тази бездна (вече толкова малка за поколението, непознаващо времето, когато тя не можеше да се прекоси) скоро щяха да се разпрострат вълни на смут и скръб. Краткото потръпване на Луната в съня й засягаше пряко или косвено хиляда мъже и жени.

Потънал в мислите си, Лорънс не забеляза веднага, че ръководителят на диспечерския център се опитва да привлече вниманието му.

— Извинете, сър… не сте се обадили на „Скутер I“. Да се свържа ли с екипажа?

— Какво? Да, да… Свържете се. Изпратете го да помогне на „Скутер II“ в Кратерното езеро. Предайте, че сме отменили търсенето в района на Морето на жаждата.