Лунен прах

Глава осма

На борда на „Селена“ закуската беше питателна, но едва ли изискана. Някои от пътниците се оплакаха, смятайки, че бисквити, месен концентрат, малко мед и чаша топличка вода не представляват богата трапеза. Но комодорът беше непреклонен.

— Не знаем колко време ще прекараме така — заяви той. — И се опасявам, че ще се лишим от топло ядене. Няма как да го приготвим, а и без това в кабината е твърде горещо. Съжалявам, но няма да има повече кафе или чай. Искрено казано, на никого няма да навреди, ако намалим калориите за няколко дена.

Едва-що произнесе тези думи, и се сети за мисис Шустър. Дано да не сметнеше забележката му за лична обида. При снощното разсъбличане тя бе свалила корсета си и сега лежеше върху кресло и половина и имаше вид на добродушен хипопотам.

— На повърхността Слънцето току-що е изгряло — продължи Ханстен. — Спасителните отреди са тръгнали и е въпрос на време само кога ще ни намерят. Предлага се да направим облози по този въпрос. Мис Морли, която води дневник, ще запише обзалаганията. А сега относно дневната ни програма. Професор Джаяварден, ще ни кажете ли какво е предвидила комисията по забавленията?

Професорът беше дребен мъж, подобен на птичка, и благите му тъмни очи изглеждаха твърде големи за него. Явно беше, че се е заел сериозно със задачата да уреди забавления, защото деликатната му кафява ръка стискаше внушителен куп бележки.

— Както знаете — започна той, — моята специалност е театърът, но се опасявам, че това няма да помогне много. Щеше да е добре да прочетем някоя пиеса по роли и помислих да напиша няколко реплики; за съжаление разполагаме с твърде малко хартия за тази цел. Затова ще трябва да помислим за нещо друго.

На борда няма много материал за четене и част от наличните книги са твърде специализирани. Но имаме два романа — университетско издание на един от класическите каубойски романи „Шейн“ и новия исторически роман „Портокалът и ябълката“. Предлага се да изберем няколко четци и те да ги прочетат на глас. Има ли възражения… или по-добри предложения?

— Искаме да играем покер — обади се някакъв плътен глас от задната част на кабината.

— Но не можете да играете покер през цялото време — възрази професорът, като показа по този начин, че слабо познава хората извън академичните кръгове. Комодорът реши да му се притече на помощ.

— Четенето няма защо да пречи на покера — каза той. — Освен това предлагам понякога да си почивате. Тези карти няма да издържат още много.

— И с коя книга да започнем? Има ли доброволци за четене? Аз с удоволствие ще почета, но ще трябва да има и други…

— Смятам, че е излишно да си губим времето с „Портокалът и ябълката“ — заяви мис Морли. — Романът е пълна безвкусица и в по-голямата си част е… чиста порнография.

— Откъде знаете? — попита Дейвид Берът, англичанинът, който бе похвалил чая.

Отговорът беше възмутено възклицание. Професор Джаяварден погледна отчаяно към комодора за подкрепа. Но остана разочарован. Ханстен съсредоточено гледаше встрани. Нямаше да е добре, ако пътниците разчитаха за всичко на него. Той искаше, доколкото е възможно, те да се справят сами.

— Добре — поде професорът. — За да избегнем всякакви спорове, ще започнем с „Шейн“.

Чуха се няколко протеста „искаме «Портокалът и ябълката»“, но професорът прояви изненадваща твърдост.

— Книгата е много дълга — каза той. — Смятам, че няма да имаме време да я завършим, преди да ни спасят.

Той се прокашля, огледа се из кабината да види дали няма други възражения и зачете с много приятен, макар и малко напевен глас.

— „Предисловие — Ролята на каубойския роман в космическия век — от Карл Адамс, професор по английски език. Предисловието се основава върху семинара по критика на Кингсли Емис в Чикагския университет през 2037 година.“

Играчите на покер проявяваха нерешителност. Един от тях нервно разглеждаше захабените листове хартия, които им служеха вместо карти. Другите пътници се бяха разположили удобно с израз на скука или на интерес. Мис Уилкинз се бе върнала в кухничката и проверяваше провизиите. Напевният глас продължи:

— „Едно от най-неочакваните литературни явления на нашия век е възраждането, след полувековна забрава, на романите, познати като каубойски. Тези разкази, действието на които се развива в крайно ограничено място и време — Съединените американски щати на Земята през годините 1865–1900, — са били през значителен период от време най-популярната литературна форма, която хората са познавали. Били са написани милиони такива произведения, почти всичките публикувани в евтини списания и зле оформени книжки, но от милионите няколко са останали като литература и документация на онази епоха — макар да не трябва да забравяме, че авторите са описвали епоха, отминала много преди те да се родят.

Когато през седемдесетте години на двадесети век започва овладяването на Слънчевата система, земната граница на американския Запад започва да изглежда толкова смешно малка, че читателите загубват интерес към тази литература. Това, разбира се, е също толкова нелогично, колкото и да се отхвърли «Хамлет» и да се отрече световното му значение, защото описаните в него събития са ограничени в малък и брулен от ветровете датски замък.

През последните години обаче се забелязва известен обрат. Според достоверни данни каубойските романи са между най-търсеното четиво в библиотеките на космическите кораби, които летят между планетите. Нека се опитаме да открием причините за този привиден парадокс — тази връзка между стария Запад и новия Космос.

Може би за тази цел най-добре ще е да се отърсим от съвременните си научни постижения и да си представим, че сме попаднали в невероятно примитивния свят на 1870 година. Представете си огромна, открита равнина, която се простира до далечната линия мъгливи планини. През тази равнина с влудяваща бавност се влачат върволица тежки каруци. Край тях яздят мъже с пушки, защото това е индианска територия.

Каруците ще стигнат до планините за повече време, отколкото е необходимо на един първокласен космически лайнер да пропътува разстоянието от Земята до Луната. Следователно границите на прерията са били също толкова необятни за хората, осмелили се да навлязат в тях, колкото е пространството на Слънчевата система за нас. Това е една от връзките ни с каубойския роман, но има и други, дори много по-съществени. За да ги разберем, ще трябва най-напред да разгледаме ролята на епичното в литературата.“

„Всичко е наред“ — помисли си комодорът. Така ще мине един час. До това време професорът ще завърши предисловието и ще навлезе в разказа. Тогава можеха да се заемат с нещо друго — за предпочитане е да прекъснат четенето точно в някой интересен момент, така че слушателите да очакват с нетърпение да се поднови.

Да, вторият ден под тоновете прах започна гладко и всички бяха в добро настроение. Но колко дни още им оставаха?

Отговорът на този въпрос зависеше от двама души, които мигновено бяха изпитали взаимна неприязън, макар и да се намираха разделени на петдесет хиляди километра. Докато слушаше отчета на доктор Лоусън за откритията му, главният инженер бе обзет от противоречиви чувства. Астрономът имаше твърде неприятен начин за водене на разговор, особено за младеж, който се обръща към два пъти по-възрастен от него началник.

„Говори с мен — помисли Лоусън, отначало по-скоро развеселен, отколкото ядосан, — сякаш съм бавноразвиващо се дете, на което всичко трябва да се обяснява с едносрични думи.“

Когато Лоусън свърши, главният инженер помълча няколко секунди, като разглеждаше снимките, дошли по телефакса, докато разговаряха. Първата, направена преди изгрева, наистина изглеждаше убедителна — но според него тя не беше достатъчна, за да докаже твърденията на Лоусън. А другата, снета след настъпването на утрото, не показваше нищо върху копието, което бе получил. Може би върху оригинала имаше нещо, но той не би искал да се довери на думите на този неприятен младеж.

— Това е много интересно, доктор Лоусън — каза най-после главният инженер. — Жалко обаче, че не сте продължили наблюденията веднага след като сте заснели първата снимка. Щяхме да имаме по-убедителни данни.

Том веднага се наежи от критиката, макар тя да беше основателна или именно затова.

— Ако смятате, че друг би направил нещо повече… — рязко отвърна той.

— Не исках да кажа подобно нещо — рече Лорънс миролюбиво. — Но какво трябва да направим по-нататък? Петното, което сочите, може да е и малко, а положението му е неуточнено поне с половин километър. Възможно е на повърхността да не се вижда нищо дори и на дневна светлина. Има ли някакъв начин да определим мястото по-точно?

— Съществува много прост метод. Да се приложи същата техника на повърхността. Да се обследва районът с инфрачервен локатор. Той ще открие всяко топлинно петно, дори и мястото да е само части от градуса по-топло от околната среда.

— Добра идея — съгласи се Лорънс. — Ще видя какво може да се направи и ще ви се обадя отново, ако се нуждаем от допълнителни сведения. Благодаря ви много, докторе.

Той бързо остави слушалката и избърса челото си. Веднага след това поиска да го свържат със спътника.

— „Лагранж II“ ли е? Говори главният инженер. Свържете ме с директора, моля.

— Професор Котелников? Обажда се Лорънс. Много съм добре, благодаря. Говорих с вашия доктор Лоусън… Не, нищо не е направил, освен дето за малко не ме изкара от кожата. Той търси нашия изчезнал кораб и смята, че го е намерил. Бих искал да зная… доколко е компетентен?

През следващите пет минути главният инженер научи много неща за младия доктор Лоусън — повече, отколкото имаше право да знае, дори и ако разговорът се водеше по засекретена линия. Когато професор Котелников спря да си поеме дъх, Лорънс подметна съчувствено:

— Разбирам защо се примирявате с него. Бедното момче… Смятах, че подобни сиропиталища са изчезнали с Дикенс и двадесетия век. Добре, че е изгоряло; предполага ли се, че той го е подпалил? Впрочем не ми отговаряйте… казахте ми, че е първокласен наблюдател и това е всичко, което искам да зная. Благодаря много… Ще се видим някой ден на повърхността при нас, нали?

През следващия половин час Лорънс говори с десетина места, разпръснати по Луната. Най-накрая той събра обширна информация и трябваше да действува.

В обсерваторията „Платон“ отец Фераро сметна идеята за напълно допустима. Всъщност той вече подозираше, че центърът на труса е под Морето на жаждата, а не в Недостъпните планини, но не можеше да го докаже, защото в морето всички вибрации затихваха. Не — никога не са извършвани пълни сондажи; подобна задача щеше да бъде досадна и продължителна. Сам той бе обследвал морето на някои места с телескопични сонди и винаги бе достигал дъно на по-малко от четиридесет метра. Смяташе, че средната дълбочина е под десет метра, а край бреговете беше значително по-плитко. Не, той не разполага с инфрачервен локатор, но астрономите на обратната страна може би имат.

Съжаляваме, на „Достоевски“ няма инфрачервен локатор. Ние работим само в ултравиолетовия спектър. Попитайте „Верн“.

Да, ние работехме с инфрачервени излъчвания преди няколко години — правехме спектрограми на гигантски червени звезди. Но знаете ли, имаше достатъчно следи от лунна атмосфера, за да попречат на изследванията, затова цялата програма се прехвърли в космоса. Опитайте „Лагранж“…

След това Лорънс се обади в диспечерската служба и поиска разписанието на корабите от Земята. Тук му провървя. Но следващата мярка щеше да струва много пари и само главният администратор можеше да даде разрешение.

Олсен притежаваше прекрасното качество никога да не спори с техническите си помощници по въпроси от тяхната специалност. Той изслуша внимателно Лорънс и веднага се спря на същественото.

— Ако теорията му е вярна — каза той, — съществува възможността те още да са живи.

— Повече от възможност; бих казал, дори твърде голяма вероятност. Както знаем, морето е плитко, така че не могат да са много надълбоко. Налягането върху корпуса няма да е голямо и може би той е все още невредим.

— Значи, искате тоя момък Лоусън да помогне в търсенето.

Главният инженер примирено махна с ръка.

— Той е последният човек, с когото бих искал да работя — отвърна Лорънс. — Но се опасявам, че трябва да го доведем.