Лунен прах

Глава осемнадесета

Когато Том Лоусън се събуди в непознатата хотелска стая, той не беше сигурен дори кой е, камо ли къде се намира. Притежаваше известно тегло и това му подсказа, че не е на „Лагранж“, но не тежеше достатъчно, за да се намира на Земята. Значи, всичко не е било сън — той наистина е на Луната и действително бе плавал по проклетото Море на жаждата.

И бе помогнал да намерят „Селена“. Благодарение на опита и научните му знания двадесет и двама души сега имаха възможност да оцелеят. След всички разочарования и огорчения юношеските му мечти за слава бяха на път да се сбъднат. Светът ще трябва да му се отплати за пренебрежението и безразличието.

Фактът, че обществото му бе дало образование, което преди сто години можеха да получат само ограничен брой хора, не намаляваше озлоблението на Том Лоусън спрямо него. В този век, когато всяко дете получаваше образование, отговарящо на интелекта и способностите му, подобно отношение се възприемаше автоматично. Сега, когато, за да се запази, цивилизацията се нуждаеше от всички таланти, които можеше да издири, всяка друга образователна политика би била равностойна на самоубийство. Том Лоусън не беше благодарен на обществото, загдето бе създало необходимите условия той да получи докторска титла — обществото бе постъпило така заради собствените си интереси.

Въпреки всичко тази сутрин не бе толкова озлобен срещу живота и не мислеше така цинично за хората. Успехът и признанието действуваха успокоително, а той беше на път да ги постигне. Но имаше и нещо друго — за миг бе изпитал по-дълбоко задоволство. Върху скутера сред морето, когато страхът и малодушието едва не го сломиха, Том Лоусън бе влязъл в контакт и успешно бе сътрудничил с друг човек, чиито способности и храброст би могъл да уважава.

Контактът обаче беше прекалено слаб и както в много случаи преди това вероятно нямаше да доведе доникъде. Дори част от съзнанието му се надяваше да стане точно така и той още веднъж да се увери, че всички хора са егоисти и негодници. Том не можеше да избяга от ранното си детство, също както Чарлз Дикенз въпреки целия си успех и слава не бе успял да забрави мрачните си спомени от фабриката за вакса, която в буквален и преносен смисъл бе почернила детството му. Но Том бе поставил ново начало — макар да трябваше да измине още много време, преди да се почувствува пълноправен член на човешкото общество.

След като се изкъпа и облече, той видя бележката, оставена от Спенсър върху масата. В нея пишеше: „Чувствувайте се като у дома си. Наложи се да тръгна набързо. Ще ме замества Майк Греъм. Щом се събудите, обадете му се на 3443.“

„Едва ли бих могъл да му се обадя, преди да съм се събудил“ — помисли Том, чийто прекалено логичен ум обичаше да се залавя за подобни неточности на езика. Но с героична съпротива срещу импулса най-напред да си поръча закуска той изпълни молбата на Спенсър.

Когато го свързаха с Майк Греъм, разбра, че е проспал шест твърде бурни часа от историята на Порт Рорис и че Спенсър е отлетял с „Аурига“ за Морето на жаждата, а градът е пълен с журналисти, дошли от цялата Луна, повечето от които търсеха доктор Лоусън.

— Останете в стаята — каза Греъм, чието име и глас се сториха познати на Том, сигурно го бе виждал в редките случаи, когато гледаше лунните телевизионни предавания. — След пет минути съм при вас.

— Но аз умирам от глад — за протестира Том.

— Позвънете и поръчайте каквото пожелаете, разбира се, за наша сметка, но не излизайте от апартамента.

Том не се обиди от безцеремонното разпореждане с личността му, тъй като това означаваше все пак, че той представлява важна особа. Възмути го много повече, че Майк Греъм пристигна далеч по-рано от закуската. Пред миниатюрната телевизионна камера на Майк застана един гладен астроном и се опита да обясни, за сега само на двеста хиляди зрители, точно как е успял да открие „Селена“.

Благодарение на глада и неотдавнашните преживявания той се справи отлично със задачата. Ако някои телевизионен репортер би успял само преди няколко дни да накара Лоусън да обясни пред камерата принципите на локацията с инфрачервените лъчи, той веднага и презрително щеше да бъде засипан от поток научни термини.

Щяха да му изнесат една дълга лекция, изпълнела с „кванти на енергията“, „излъчване на черни тела“ и „спектрална чувствителност“, които щяха да убедят зрителите, че въпросът е изключително сложен (и това беше вярно) и напълно невъзможно за обикновения човек да го разбере (а това вече не беше вярно).

Но сега Том старателно и доста търпеливо — въпреки напомнянията на стомаха му — отговори на въпросите на Майк Греъм с думи, които повечето зрители разбраха. За голяма част от представителите на астрономическите науки, които по някое или друго време бяха изпитали ноктите му, предаването представляваше истинско откровение. На „Лагранж II“ професор Котелников обобщи чувствата на всичките си колеги, когато след предаването направи най-големия комплимент на Том.

— Честна дума — каза той с израз на неверие, — просто не мога да го позная.

Беше нещо като подвиг да се вкарат шест души във въздушния шлюз на „Селена“, но както Пат бе доказал, само там можеше да се проведе тайно съвещание. Другите пътници сигурно недоумяваха какво става, но скоро щяха да узнаят.

Когато Ханстен млъкна, слушателите му напълно разбираемо добиха загрижен вид, но не останаха особено изненадани. Всички бяха интелигентни хора и се бяха досетили за истината.

— Съобщавам ви най-напред на вас — обясни комодорът, — защото с капитан Харис решихме, че притежавате достатъчно самообладание и твърдост, за да ни помогнете, ако се наложи. Надявам се да не се случи, но когато съобщя на всички, могат да се появят усложнения.

— И тогава? — попита Хардинг.

— Ако някой започне да нервничи, ще трябва да го усмирим — отвърна сухо комодорът. — Като се върнем в кабината, старайте се да се държите колкото е възможно по-спокойно. Не си давайте вид, сякаш очаквате неприятности, защото това е най-добрият начин да ги предизвикаме. Вашата задача е да потушите паниката, преди да се разпростре.

— Смятате ли за справедливо — подхвърли доктор Макензи — да не им се даде възможност… да се простят с близките си?

— Помислихме и по този въпрос, но ще отнеме много време и ще потисне всички. Искаме набързо да приключим. Колкото по-бързо действуваме, толкова подобри възможности ще имаме.

— Смятате ли наистина, че има някаква надежда за спасение? — запита Берът.

— Да — заяви Ханстен, — макар че не смея да твърдя какви са вероятностите. Имате, ли още въпроси? Брайън? Йохансон? Добре, да вървим.

Когато се върнаха в кабината и седнаха по местата си, останалите пътници ги заоглеждаха с любопитство и нарастващо безпокойство. Ханстен не ги накара да чакат дълго.

— Трябва да ви съобщя неприятни новини — започна той много бавно. — Вероятно всички сте усетили известни затруднения при дишането, а някои от вас се оплакаха от главоболие. Да, опасявам се, че причината е във въздуха. Все още имаме достатъчен запас от кислород, проблемът не е в това. Но не можем да се освободим от въглеродния двуокис, който издишваме, и той се натрупва в кабината. Не знаем защо. Предполагам, че горещината е повлияла на абсорбиращите вещества. Но обяснението едва ли е от значение, защото не можем да направим нищо. — Наложи му се да спре и поеме няколко пъти дълбоко дъх, преди да продължи. — Трябва да сме наясно с положението. Затрудненията при дишане ще се влошат, ще се засили и главоболието. Не искам да ни залъгвам. Спасителите могат да стигнат до нас най-скоро след шест часа, а ние нямаме толкова време на разположение.

Някой изохка сподавено. Ханстен не го потърси с поглед. След миг мисис Шустър шумно изхърка. В друго време щеше да прозвучи смешно, но не и сега, тя беше имала щастието да изпадне в спокойно, макар и шумно безсъзнание.

Комодорът напълни отново дробовете си. Ставаше все по-трудно да се говори.

— Ако не съществуваше никаква надежда — продължи той, — нямаше нищо да ви съобщя. Но има една възможност и трябва веднага да се възползуваме от нея. Не е много приятна, но алтернативата е още по-лоша. Мис Уилкинз, подайте ми, моля, ампулите с приспивателно.

Когато стюардесата му подаде една малка метална кутия, настъпи мъртва тишина — не я прекъсна дори мисис Шустър. Ханстен я отвори и извади от нея малък бял цилиндър с формата и размерите на цигара.

— Вероятно всички знаете — каза той, — че законът задължава космическите кораби да имат в бордовите аптеки това средство. То е напълно безболезнено и ще ви приспи за десет часа. А това може да означава разлика между живота и смъртта, защото по време на сън дишането на човека се забавя наполовина. Така че въздухът ще ни стигне за два пъти повече време, отколкото ако сме будни. Достатъчно дълго, надявам се, за да се доберат до нас спасителите от Порт Рорис. От съществено значение е поне един от нас да остане буден, за да поддържа връзката със спасителния отряд. За по-голяма сигурност ще оставим двама. Единият от тях трябва да бъде капитанът — смятам, че по този въпрос не може да се спори.

— А другият естествено ще бъдете вие, нали? — прозвуча един прекалено познат глас.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, мис Морли — отвърна комодор Ханстен без никакъв признак на раздразнение, защото нямаше смисъл да се спори по нещо, което беше вече решено. — За да отстраня евентуални недоразумения…

И преди някой да разбере какво става, Ханстен притисна тръбичката към ръката си.

— Надявам се да ви видя всичките… след десет часа — изрече той бавно, но ясно и тръгна към най-близкото кресло. Едва стигна до него и се отпусна в пълна забрава.

„Сега ти водиш играта“ — каза си Пат, като се изправи. За миг се поколеба дали да каже няколко „мили“ думи на мис Морли, но реши, че с това ще накърни достойната постъпка на комодора.

— Аз съм капитан на този кораб — заяви той с твърд глас. — И отсега нататък ще се изпълняват моите заповеди.

— … Това не се отнася до мен — отвърна неукротимата мис Морли. — Платила съм си билета и държа на правата си. Нямам никакво намерение да използувам тия препарати.

На тая проклета жена с нищо не можеше да се въздействува. Пат беше принуден обаче да признае, че не й липсваше кураж. За миг с ужас си представи какво би могло да последва от решителността й. Десет часа насаме с мис Морли и никой друг, с когото да разговаря…

Погледна петимата избрани „поддръжници на реда“. Най-близо до мис Морли седеше строителният инженер от Ямайка Робърт Брайън. Видът му показваше, че е готов и има желание да се намеси, но Пат все още се надяваше да избегне неприятностите.

— Не бих желал да споря за правата — каза той, — но ако погледнете какво е напечатано с дребни букви върху билетите ви, ще се уверите, че при критични обстоятелства аз разполагам с пълна власт на кораба. И всъщност това е само във ваш интерес. Аз лично предпочитам да спя, вместо да стоя буден, докато чакаме спасителите да стигнат до нас.

— И аз също — заяви неочаквано професор Джаяварден. — Както каза комодорът, по този начин ще се спести въздух, така че това е единствената ни възможност. Мис Уилкинз, дайте ми, моля, една ампула.

Спокойното и разумно поведение на професора помогна да се понижи емоционалната температура, а той самият кротко и удобно се отпусна и заспа.

„Двама са готови, остават осемнадесет“ измърмори си Пат.

— Да не губим повече време — рече той високо. — Както виждате, инжектирането е напълно безболезнено. Във всеки цилиндър има миниатюрен инжектор и няма да усетите дори убождане.

Сю Уилкинз вече раздаваше безобидните на вид малки тръбички и няколко пътници веднага се възползуваха от тях. Заспаха Шустърови (Ървинг с нежелание и трогателна нежност притисна тръбичката към ръката на спящата си съпруга) и загадъчният мистър Редли. Оставаха петнадесет души. Кой щеше да бъде следващият?

Сю беше стигнала до мис Морли.

„Настъпва решителният миг — помисли Пат. Ако продължи да създава неприятности…“

Но трябваше да се досети, че така ще бъде.

— Струва ми се, достатъчно ясно казах, че не желая да използвам такова нещо. Махнете го, моля.

Робърт Брайън започна бавно да се приближава, но насмешливият глас с чисто английско произношение на Дейвид Берът свърши цялата работа.

— В действителност, капитане, почитаемата дама — подхвърли той, като с наслаждение пусна стрелата си право в целта — се опасява да не би да се възползувате от нейната безпомощност.

Няколко секунди мис Морли не можа да проговори от гняв, а бузите й се заляха от ярка червенина.

— Никога през живота си не съм била обиждана така… — започна тя.

— Нито аз, госпожо — прекъсна я Пат, като с това нанесе последния удар.

Тя огледа лицата на пътниците — повечето от тях бяха запазили сериозното си изражение, но неколцина, въпреки драматичността на момента, се хилеха — и разбра, че трябва да се подчини.

Когато тя се отпусна в креслото си. Пат въздъхна с огромно облекчение. След този малък инцидент останалото щеше да бъде лесно.

Тогава забеляза, че мисис Уилиамз, чийто рожден ден бяха отпразнували скромно само преди няколко часа, гледаше с втренчен поглед малката тръбичка в ръката си. Горката жена явно се страхуваше и никой не можеше да я обвинява за това. В съседното кресло съпругът й вече спеше.

„Неучтиво е — помисли си Пат — да заспи пръв и да остави жена си сама да се оправя.“

Но преди той да предприеме нещо, Сю се приближи до жената.

— Извинете, мисис Уилиамз, сбъркала съм, дала съм ви празна тръбичка. Бихте ли ми я върнали…

Всичко беше извършено толкова ловко, че изглеждаше като някакъв фокус. Сю взе или се направи, че взема тръбичката от отпуснатите пръсти, но в същия миг тя вероятно я бе притиснала към ръката на мисис Уилиамз. Жената така и не разбра какво се е случило, бавно се отпусна и се присъедини към съпруга си.

Половината пътници вече спяха.

„И то без почти никакви неприятности“ — помисли си Пат.

Комодор Ханстен бе проявил прекален песимизъм. В крайна сметка „наказателният отряд“ се оказа излишен.

Но в този миг забеляза нещо, което накара стомахът му да се свие и той промени мнението си. Изглежда, че както винаги комодорът си бе знаял работата. Мис Морли нямаше да бъде единственият труден пътник.

Бяха изминали поне две години, откакто Лорънс за последен път бе влизал в иглу. Някога, като млад инженер, работеше по строежите и със седмици живееше в иглу, забравяйки какво е да се намираш сред здрави стени. Разбира се, от онези дни бяха постигнати значителни подобрения в конструкцията и сега не беше особено трудно да се живее в дом, който можеше да се нагъне в малък куфар.

Това иглу беше един от последните модели „Гудийър XX“ и в него можеха да живеят шест души за неопределен период от време, стига редовно да ги снабдяваха с енергия, вода, храна и кислород. Всичко друго беше предвидено в самото иглу, дори забавленията, защото то разполагаше с вградена микробиблиотека от книги, музикални и видеозаписи. И всичко това не беше излишен разкош, макар ревизорите да го оспорваха редовно. В космоса скуката действуваше убийствено. Можеше да действува по-бавно от… да кажем, пробив във въздухопровода, но също толкова ефикасно и понякога дори по-страшно.

Лорънс се наведе леко, за да влезе във въздушния шлюз. Спомни си, че при някои от по-старите модели се налагаше дори да коленичиш. Изчака сигнала за „изравняване на налягането“ и после влезе в главното полусферично помещение.

Беше също като да попаднеш в балон, и той наистина се намираше в балон. Виждаше само част от вътрешността, защото помещението беше разделено на няколко части с подвижни прегради. (Още едно подобрение — по негово време можеше да се уединиш само зад завесата на тоалетната.) На три метра над пода върху еластична мрежа висяха осветителните тела и решетките на климатичната инсталация. Край заоблените стени бяха подпрени сгъваеми металически рафтове. Иззад най-близката преграда се разнасяше глас, който четеше инвентарен списък, а всеки няколко секунди друг глас отговаряше: „Да.“

Лорънс заобиколи преградата и попадна в спалното отделение на иглуто. Подобно на стенните рафтове двойните койки не бяха напълно монтирани; трябваше само да се провери дали всичко необходимо е на мястото си, защото веднага след приключване на проверката щяха да го опаковат и бързо да го превозят до мястото на катастрофата.

Лорънс не прекъсна работата на двамата складови работници, докато те продължаваха внимателната проверка. Задачата им беше скучна, но необходима (като толкова много работи на Луната), от нея зависеше животът на други хора. Направената сега грешка можеше да се окаже смъртна присъда за някого в бъдеше.

Когато проверяващите завършиха една страница от списъка, Лорънс каза:

— Това ли е най-големият модел, които имаме в склада?

— Да най-големият, който е годен за употреба — му отвърнаха. — Имаме и за дванадесет души, „Модел XIX“, но външната му обвивка пропуска и трябва да се поправи.

— Колко време ще отнеме поправката?

— Само няколко минути. Но после трябва да проведем дванадесетчасово изпитание в надут вид, преди да позволим да се използува навън.

Положението налагаше човекът, който създаваше правилата, сам да ги наруши.

— Не можем да чакаме пълния срок. Поставете двойна кръпка и проверете дали не пропуска. Ако е в рамките на допустимото, веднага предайте иглуто. Аз ще подпиша разрешителното.

Рискът беше незначителен, а големият купол можеше да потрябва набързо. Налагаше се по някакъв начин сред Морето на жаждата да осигури въздух и помещение за двадесет и двама души. Не можеше всички да стоят в скафандри през цялото време от мига, в който ги извадят от „Селена“, докато ги превозят до Порт Рорис.

„Би-бип“ — прозвуча сигнал от високоговорителя зад лявото му ухо. Лорънс щракна превключвателя на колана си и се обади.

— Слуша главният инженер.

— Съобщение от „Селена“, сър — доложи слаб, но ясен глас. — Много спешно, имат усложнения.