Лунен прах

Глава двадесет и осма

„Струва ми се, че съм тук от половин век — помисли Спенсър, — а Слънцето все още е ниско над западния хоризонт, където изгрява в този призрачен свят, и все още остават три дни до пладне. Колко ли време ще стърча в тая планина, ще слушам преувеличените истории на капитан Ансън за случки в космоса и ще наблюдавам платформата с двете иглута?“

Никой не можеше да отговори на този въпрос. Когато кесонът започна да потъва, изглеждаше, че след двадесет и четири часа всичко ще приключи. Но сега се бяха върнали към отправната точка — и което беше най-лошо, нищо интересно не можеше да се заснеме. Всичко, което предстоеше да се случи, щеше да е скрито дълбоко под повърхността на морето или да става зад стените на иглутата. Лорънс упорито не разрешаваше да се постави камера върху платформата и Спенсър едва ли можеше да го упрекне. Веднъж на главния инженер не му провървя и изпадна в неудобно положение, докато говореше пред телевизията, затова не желаеше да рискува повторно.

Но не можеше да става и въпрос „Аурига“ да напусне мястото, до което бе стигнала след толкова разноски. Ако всичко протечеше благополучно, предстоеше една драматична сцена. А ако изходът бъдеше неблагополучен, сцената щеше да бъде трагична. Рано или късно скутерите щяха да се отправят обратно към Порт Рорис — със или без хората, които бяха дошли да спасяват. Спенсър не възнамеряваше да пропусне отпътуването на този керван, независимо дали щеше да стане в светлината на изгряващото или залязващото Слънце или при по-слабия блясък на неподвижната Земя.

Веднага щом отново откри мястото на „Селена“, Лорънс пусна сондажния агрегат. Върху екрана на монитора Спенсър видя тънката тръба на въздухопровода за втори път да се забива в праха. Замисли се защо ли Лорънс си прави този труд, когато дори не е сигурен дали на кораба някой е все още жив. И как ще провери това, след като радиовръзката е прекъсната?

Този въпрос си задаваха милиони зрители, докато наблюдаваха как тръбата потъва в праха, и вероятно много от тях намираха правилния отговор. Но колкото и странно да беше, на борда на „Селена“ никой не се досети за него, нито дори комодорът.

Когато чуха силния удар по покрива, те веднага разбраха, че този път не е стоманеният прът, който внимателно изследва морето. А когато след минута се разнесе ясното бръмчене на сондата, която дълбаеше обшивката от стъклено влакно, те се почувствуваха като осъдени на смърт, чиято присъда е била отменена в последния миг.

Този път сондата не засегна кабела, макар това да не беше от значение. Пътниците гледаха като хипнотизирани, докато бръмченето се засилваше и първите стружки се посипаха от тавана. Когато коронката на сондата се показа и проникна на двадесетина сантиметра в кабината, се разнесе кратко, но звучно „ура“.

„А сега? — помисли си Пат. — Като не можем да разговаряме с тях, как ще разбера кога да отвъртя короната? Не бива да повтарям грешката…“

Сред напрегнатата, очаквателна тишина по металната тръба отекна силно сигналът „тит-тит-тит-тат“, който никой от намиращите се на „Селена“ нямаше да забрави, докато е жив. Пат веднага отговори, като изчука с клещи същия сигнал. Горе вече знаеха, че са живи. Никога не би повярвал, че Лорънс ще ги изостави, смятайки ги за загинали, но все го гризеше подобно съмнение.

Тръбата отново отекна от сигнали, този път предавани значително по-бавно. Да учиш морзовата азбука в такъв век, представляваше истински анахронизъм и голям брой пилоти и инженери от космическата служба протестираха против напразното губене на време и сили. През целия живот на човек можеше да му потрябва най-много веднъж. Но в това се състоеше целият смисъл. Че в такъв случай действително ще се нуждаеш от нея.

„Ти-ти-та — ехтеше тръбата. — та-ти… ти-ти-ти… та-ти-та-ти… ти-та-ти… ти… ти-та-та.“

След това започнаха да повтарят съобщението, за да не ги разберат погрешно, но макар познанията им да бяха избледнели, и Пат, и комодорът го разбраха.

— Казват ни да отвинтим сондата — рече Пат. — Добре, започваме!

Свистенето на въздуха, докато се изравняваше налягането, накара всички да изтръпнат от излишни опасения. После тръбата се разтвори към горния свят и разтревожените хора зачакаха да ги лъхне първата струя кислород.

Вместо да лъхне кислород, тръбата заговори. От отверстието прозвуча глух, задгробен, но напълно ясен глас. Беше толкова силен и неочакван, че всички зяпнаха от изненада. Вероятно повечето от тези хора за първи път чуваха да се говори по тръба. Бяха отрасли с увереността, че гласовете могат да се пренасят през пространството само с помощта на електронни съоръжения. За тях съживяването на древния метод беше такава новост, каквато би бил телефонът за древните гърци.

— Говори главният инженер Лорънс. Чувате ли ме?

Пат покри с ръце отверстието и отговори отчетливо и бавно:

— Чуваме ви съвсем ясно. Как ни чувате вие?

— Много ясно. Как сте?

— Добре. Какво се случи?

— Потънахте само на още два метра. Тук горе не забелязахме почти нищо, докато не се откъснаха тръбите. Как сте с въздуха?

— Все още добре, но колкото по-скоро започнете да подавате, толкова по-добре.

— Не се безпокойте. Ще започнем веднага щом изчистим филтрите от прах и получим нова коронка за сондата от Порт Рорис. Тази, която току-що отвинтихте, беше единствената запасна… и добре, че я имахме.

„Значи, ще мине поне един час — помисли Пат, — преди отново да се подсигури снабдяването с въздух.“

Но този проблем засега не го безпокоеше. Знаеше плановете на Лорънс за спасението им и разбра, че тези планове сега не можеха да се осъществяват, тъй като „Селена“ беше наклонена.

— Как ще се доберете до нас? — попита той направо.

Преди да отговори, Лорънс за миг се поколеба.

— Все още не съм подработил подробностите, но ще прибавим още една секция към кесона и ще продължим да го спускаме, докато стигне до вас. Тогава ще изчерпим праха и ще стигнем до дъното. Така ще се приближим на няколко сантиметра до вас. Все някак ще преодолеем останалите сантиметри. Но най-напред искам вие да направите нещо.

— Какво?

— Деветдесет процента съм сигурен, че няма да потънете отново, но ако стане такова нещо, предпочитам да се случи сега. Искам в продължение на няколко минути всички да скачате.

— Няма ли да е опасно? — попита със съмнение Пат. — Ами ако тръбата се измъкне отново?

— Пак ще я запушите. Още една малка дупка няма да е от значение, но ще бъде опасно, ако се случи още едно пропадане, докато опитваме да провъртим в покрива достатъчно голямо отверстие, за да премине през него човек.

На „Селена“ се бяха случили доста странни неща, но тази гледка несъмнено беше най-странната. Двадесет и двама мъже и жени тържествено скачаха едновременно, стигаха до тавана и се отблъсваха с всички сили към пода. През цялото време Пат внимателно наблюдаваше тръбата, която ги свързваше с горния свят. След една минута напрегнати усилия от страна на пътниците й „Селена“ потъна по-малко от два сантиметра.

Той съобщи това на Лорънс, който прие новината с благодарност. Сега, като знаеше, че „Селена“ няма да се подмести отново, беше вече сигурен, че ще успее да извади хората. Все още не бе намислил как точно ще го направи, но в съзнанието му започна да се оформя нов план.

Подробностите бяха уточнени през следващите дванадесет часа в съвещания с неговия „мозъчен тръст“ и чрез опити в Морето на жаждата. През последната седмица хората от Инженерния отдел научиха повече за праха, отколкото през цялото си досегашно съществуване. Те вече не се бореха в мрак срещу непознат враг. Разбираха какво могат да си позволят и какво не.

Въпреки бързината, с която се изготвяха нови планове и се създаваха необходимите съоръжения, не се проявяваше излишна прибързаност и не се допускаше небрежност. Защото и тази операция трябваше да успее още при първия опит. При несполука щеше да се наложи да изоставят поне кесона и да спуснат нов. В най-лошия случай хората от „Селена“ щяха да се удавят в праха.

— Интересен проблем — каза Том Лоусън, който обичаше интересните проблеми… и почти нищо друго. — Долният край на кесона е отворен за праха, защото опира в „Селена“ само с единия си край, а наклонът на покрива не позволява да се притисне плътно към него. Преди да се заемем да изпомпваме праха, трябва да затворим това отверстие. Нима казах „да изпомпваме“? Сгреших. Това вещество не може да се изпомпва. Трябва да се изчерпва. Ако се опитаме при сегашното положение, то ще навлиза през дъното на тръбата със същата бързина, с която го вадим от горния край.

Там млъкна и се усмихна язвително на многомилионната публика, сякаш подканяше зрителите да разрешат проблема, който бе изложил. Остави зрителите известно време да се потят от собствените си мисли, после взе макета, който лежеше върху масата в студиото. Макар да беше крайно опростен, Том се гордееше с него, защото сам го бе направил. Никой от зрителите не би отгатнал, че е от картон, боядисан с алуминиева боя.

— Тази тръба — поде Том — представлява къса секция от кесона, който води сега до „Селена“ и, както казах, е пълен с прах. А това — с другата ръка той взе един къс и дебел цилиндър, затворен от едната страна — приляга плътно в кесона като бутало. То е много тежко и ще се направи опит да потъне под собствената му тежест. Но, разбира се, това не може да стане, докато под него има прах.

Том завъртя цилиндъра с плоската му страна към камерата. Притисна пръст в центъра на кръглата повърхност и там се отвори малко отверстие.

— Това действува като клапан. Когато е отворен, прахът навлиза в буталото и то може да потъва в шахтата. Щом стигне долния край, клапанът ще се затвори по сигнал отгоре. Така кесонът ще се изолира и прахът ще може да се изчерпи. Изглежда много просто, нали? Но не е. Съществуват около петдесет проблема, за които въобще не споменах. Например, когато кесонът се изпразни, той ще се опита да изплува на повърхността под действието на повдигаща сила от няколко тона. Главният инженер Лорънс е измислил хитра система от котви, за да го задържи. Естествено разбирате, че дори когато тръбата се изпразни от прах, все още ще имаме клинообразна пролука между долния й край и покрива на „Селена“. Не зная как възнамерява мистър Лорънс да се справи с това. И, моля ви, не ми изпращайте повече предложения. Вече получихме достатъчно недомислици, с които можем да се занимаваме цял живот. Това бутало… не е само теоретично. През последните дванадесет часа инженерите тук го конструираха, подложиха го на изпитания и то вече е в действие. Ако правилно разбирам знаците, които ми прави режисьорът, смятам, че сега ще ни пренесат в Морето на жаждата, за да видим какво става на платформата.

Временното студио в хотел „Рорис“ изчезна от милиони екрани и го замени кадър, който по-голямата част от човечеството вече познаваше.

Сега на платформата и до нея имаше три иглута с различни размери. Слънчевата светлина се отразяваше от блестящите им покрития и те приличаха на огромни капки живак. Един от скутерите беше паркиран до най-големия купол, другите два бяха на път — продължаваха да превозват съоръжения от Порт Рорис.

Кесонът се подаваше над морето като отвора на кладенец. Ръбът му се издигаше само на двадесет сантиметра над праха и отверстието изглеждаше твърде тясно, за да се промъкне през него човек. Наистина едва ли можеше да мине през него човек в скафандър, но решителната част от операцията щеше да се проведе без скафандри.

На редовни интервали в кладенеца потъваше цилиндрична кофа, която след няколко секунди се изтегляше на повърхността от малък, но мощен кран. При всяко изтегляне отвеждаха кофата встрани и изсипваха съдържанието й в морето. За миг над повърхността застиваше сив калпак прах, който после бавно се разпадаше и изчезваше напълно, преди следващата кофа да се подаде от кладенеца. Същински фокус под открито небе, който се наблюдаваше със затаен дъх. Той поясняваше на зрителите по-ефикасно от всяко описание всичко, което трябваше да се знае за Морето на жаждата.

Кофата правеше все по-дълги преходи, тъй като потъваше по-надълбоко в праха. И накрая настъпи мигът, когато се появи пълна само до половината и пътят към „Селена“ беше открит… с изключение на последното препятствие на дъното.