Лунен прах

Глава втора

Пред „Селена“ хоризонтът вече не представляваше идеална, еднообразна дъга; над ръба на Луната се бе извисила назъбена планинска верига. Докато корабът се носеше към планините, те се възправяха бавно в небето, сякаш ги повдигаше гигантски асансьор.

— Недостъпните планини — съобщи мис Уилкинз. — Наречени са така, защото са напълно обкръжени от море. Ще забележите също, че са много по-стръмни от другите лунни планини.

Тя не се впусна в подробности поради неприятния факт, че повечето лунни върхове разочароваха. Огромните кратери, които изглеждаха толкова внушителни на снимките, заснети от Земята, при приближаване към тях се оказваха полегати хълмове с прекомерно изтъкнат релеф от сенките, които хвърляха при изгрев и залез. Нямаше нито един лунен кратер, чиито склонове да се издигат толкова стръмно, колкото улиците на Сан Франциско, и малко от тях можеха да представляват сериозно препятствие за решителния велосипедист. Но никой не би отгатнал това от брошурите на Туристическата компания, където се поместваха снимки само на най-ефектните канари и каньони, заснети от внимателно подбрани места.

— И досега не са напълно изследвани — продължи мис Уилкинз. — Миналата година доведохме група геолози и ги оставихме на този нос, но те успяха да навлязат само на няколко километра навътре. Така че сред тези хълмове може да има всичко. Ние просто не знаем.

„Добре се справя Сю“, си каза Пат. Тя беше прекрасен екскурзовод и знаеше какво да остави на въображението и какво да обясни с подробности. Говореше спокойно, непринудено, без следа от напевния тон, който се превръщаше в професионално заболяване за много екскурзоводи. И беше научила добре материала си: много рядко се случваше да й задават въпрос, на който да не може да отговори. С една дума, беше „страхотна“ млада дама и въпреки че често намираше място в мечтите на Пат, той тайно се боеше малко от нея.

Пътниците се взираха с възхитени погледи в приближаващите се върхове. Върху все още загадъчната Луна се появяваше още по-тайнствен кът. Възвисявайки се сред странното море, което ги пазеше, Недостъпните планини оставаха предизвикателство за следващото поколение изследователи. Въпреки името им сега вече лесно можеше да се достигне до тях, но тъй като милиони квадратни километри по-лесно достъпна територия все още не беше изследвана, те трябваше да чакат реда си.

„Селена“ навлезе в сянката на планините; преди някой да разбере какво става, увисналата ниско на небосвода Земя се скри. Ярката й светлина продължаваше да осветява високите върхове, но долу всичко тънеше в пълен мрак.

— Ще изключа осветлението в кабината — съобщи стюардесата, — за да виждате по-добре.

Когато слабото червеникаво осветление загасна, всеки пътник се почувствува сам сред лунната нощ. Дори отблясъкът от земната светлина по високите върхове изчезна, щом корабът потъна по-дълбоко сред сянката. След няколко минути останаха да се виждат само звездите — студени, неподвижни точки светлина сред толкова пълен мрак, че дори разумът въставаше срещу него.

Трудно беше да се различат познатите съзвездия сред това множество от звезди. Погледът се рееше из плетениците, които не се виждаха никога от Земята, и се губеше в блестящия лабиринт от звезди и мъглявини. Сред тази блестяща панорама имаше само един непогрешим ориентир — ослепителният маяк на Венера, която затъмняваше всички други небесни тела и възвестяваше наближаващото утро.

Изминаха няколко минути, преди пътниците да осъзнаят, че не всички чудеса са на небето. Зад летящия кораб се простираше дълга, фосфоресцираща килватерна струя, сякаш магически пръст чертаеше светлинна линия върху тъмната, прашна повърхност на Луната. „Селена“ изтегляше след себе си опашка на комета, също като кораб, който плава през тропическите води на Земята.

Но тук нямаше микроорганизми, които да осветяват мъртвото море с малките си лампички. Само безброй прашинки, бляскащи при неутрализиране на статичните изпразвания, причинени от бързия ход на „Селена“. Дори и когато се знаеше обяснението, все пак беше красиво да се гледа назад в нощта и да се наблюдава тази светеща, електрическа ивица, която се подновяваше непрестанно и непрестанно замираше надалеч, сякаш Млечният път се отразяваше върху лунната повърхност.

Блестящата следа изчезна, когато Пат включи прожектора. Покрай тях в опасна близост се плъзгаше огромна скална стена. На това място склоновете на планината се издигаха почти отвесно от заобикалящото я море от прах; тя се извисяваше до невидими висоти и само бягащото петно светлина от прожектора внезапно изваждаше скалите от мрака.

Това беше планина, пред която Хималаите, Скалистите планини и Алпите изглеждаха като новородени бебета. На Земята силите на ерозията бяха започнали да разкъсват всички планини веднага след образуването им, така че след няколко милиона години те представляваха само слабо подобие на първоначалните си форма. Но Луната не познаваше нито вятър, нито дъжд; тук нямаше нищо, което да изглажда скалите, с изключение на крайно бавното отделяне на прах при свиване на повърхностните им слоеве сред нощния мраз. Планината беше стара като света, който я бе родил.

Пат се гордееше с умението си да показва Луната и беше подготвил особено грижливо следващото си действие. Изглеждаше рисковано, но беше напълно безопасно, защото „Селена“ бе минавала стотици пъти по този курс и електронната памет на системата й за управление знаеше пътя много по-добре от всеки щурман. Пат внезапно изключи прожектора и пътниците разбраха, че докато ги е заслепявал блясъкът от едната страна, планинските склонове се бяха доближили крадливо от другата.

В почти пълен мрак „Селена“ летеше по тесен каньон и дори не поддържаше прав курс, защото от време на време правеше остри завои, за да избегне невидими препятствия. Някои от тях бяха не само невидими, но и въобще не съществуваха; Пат бе програмирал маршрута при ниска скорост и на безопасна дневна светлина така, че да се постигне максимално въздействие върху нервната система. Възклицанията от затъмнената кабина зад него доказваха, че е свършил добра работа.

Високо над главите една тясна ивица звезди беше всичко, което се виждаше от външния свят; тя се люшваше в луд бяг отдясно наляво и обратно при всяка внезапна промяна в курса на „Селена“. „Нощният бяг“, както Пат го наричаше за себе си, продължи около пет минути, но те изглеждаха много дълги. Когато отново включи прожекторите, така че корабът заплува сред огромен кръг светлина, пътниците изпуснаха въздишка на облекчение, смесена с разочарование. Това беше преживяване, което никой от тях нямаше да забрави скоро.

Сега се виждаше, че пътуват нагоре по заградена със стръмни стени долина или пролом. Каньонът се бе разширил в почти кръгъл амфитеатър с диаметър около три километра — кратер на загаснал вулкан, в който се бе образувал пролом преди милиони години, когато Луната е била още млада.

Кратерът беше много малък за лунните размер, но изключителен. Вездесъщият прах бе нахлул в него, бе пътувал век след век нагоре по долината, за да могат сега туристите от Земята да пътуват удобно сред котела, който някога е бил изпълнен с пламъците на ада. Тези пламъци бяха загаснали много преди да се появи живот на Земята и никога нямаше да се събудят отново. Но имаше и други сили, които не бяха умрели, а само изчакваха да им дойде времето.

Когато „Селена“ тръгна да обикаля бавно обградения със стръмни стени амфитеатър, много от пътниците си спомниха как са плавали в някое планинско езеро на Земята. Тук се изпитваше същото чувство за бездънни дълбини под лодката, цареше същата тишина. На Земята се срещаха много кратерни езера, а на Луната само едно, въпреки че имаше много повече кратери.

Без да бърза, Пат обиколи два пъти езерото, като шареше с прожекторите по обграждащите го стени. Това беше най-добрият начин да се разгледа езерото; през деня, когато Слънцето го обвиваше с топлина и светлина, то губеше много от своята тайнствена привлекателност. Но сега принадлежеше на царството на фантазията, сякаш бе родено от трескавото съзнание на Едгар Алън По. Понякога по границата на осветяваната от прожекторите ивица сякаш се мяркаха странни, движещи се фигури. Разбира се, това беше само игра на въображението; по тези места нищо не се движеше освен сенките на Слънцето и Земята. Не можеше да има привидения в свят, на който никога не бе имало живот.

Беше време за връщане, време да се спуснат надолу по каньона към открито море. Пат насочи тъпия нос на „Селена“ към тесния пролом в планината и високите стени отново ги обградиха. По обратния път той остави прожекторите включени, за да виждат пътниците откъде минават, а освен това „нощният бяг“ нямаше да подействува по същия начин втори път.

Далече напред, извън обсега на осветлението от „Селена“, нарастваше някаква светлина, която се разстилаше меко върху скалите. Дори и в последната си четвъртина Земята блестеше по-ярко от десетина пълни Луни и сега, когато излизаха от сянката на планината, тя отново се превърна в господарка на небето. Двадесет и двамата пътника на „Селена“ вдигнаха поглед към синьо-зеления сърп, възхищавайки се на красотата му, озадачени от неговия ярък блясък. Колко странно беше, че познатите поля, езера и гори на Земята излъчваха такова вълшебно сияние, когато ги гледаш отдалеч! Може би в това се криеше поука — за да оцени собствения си свят, човек трябваше да го види от космоса.

А на Земята сигурно много погледи бяха обърнати към нарастващата Луна — много повече сега, когато Луната имаше такова значение за човечеството, отколкото в миналото. Беше възможно, макар и малко вероятно, дори в този миг някой от тези погледи да се взираше през мощен телескоп в слабия блясък от прожекторите на „Селена“, докато тя пълзеше сред лунната нощ. Но за такъв поглед нямаше да означава нищо, когато малката искрица загаснеше.

В продължение на милиони години мехурът бе нараствал в подножието на планината като огромен абсцес. През цялата история на човечеството газ от все още живата вътрешност на Луната си бе пробивал път през по-слабите места и се бе събирал в кухини на стотици метри под повърхността. На близката Земя ледниковите ери се бяха редували една след друга, докато тук скритите кухини бяха нараствали на брой, бяха се съединявали и накрая се бяха слели в едно. Сега гнойният мехур беше готов да се пукне.

Капитан Харис бе включил автопилота и разговаряше с пътниците от предната редица седалки, когато първият трус разлюля кораба. За част от секундата Пат помисли дали витлото не е закачило някакво невидимо препятствие под повърхността; след това почвата буквално се продъни.

Тя пропадаше бавно като всичко на Луната. Пред „Селена“ в кръг с размери от много хектари гладката равнина хлътна като всмукана. Морето, разбудено от вековния си сън, бе оживяло и се движеше. В центъра на пропадането се откри отверстие, подобно на фуния, сякаш в праха се образуваше огромен водовъртеж. Всеки етап на това кошмарно превръщане се осветяваше безмилостно от земната светлина, докато кратерът стана толкова дълбок, че най-отдалечената му стена потъна изцяло в сянка и изглеждаше, сякаш „Селена“ лети към извиващ се полукръг на пълен мрак — път към унищожение.

Истината не беше много по-утешителна. Докато Пат поеме управлението, корабът вече се плъзгаше и летеше надолу по невероятния склон. Собствената му инерция и все по-бързия поток прах под него го носеха към дълбините. Пат не можеше да направи нищо друго, освен да поддържа прав курс и да се надява, че скоростта на кораба ще го отнесе на отсрещния склон, преди той да се срути отгоре им.

Пътниците може би бяха крещели и викали, но Пат не ги бе чул. Цялото му съзнание беше погълнато от ужасното главоломно спущане и собствените му усилия да не допусне корабът да се преобърне. Но докато се бореше с лостовете за управление и форсираше ту едното витло, ту другото, за да изправя курса на „Селена“, някакъв странен, упорит спомен се натрапваше на съзнанието му. Някъде, някога бе виждал да се случва същото…

Беше глупаво, разбира се, но споменът не го напускаше. Едва когато достигна дъното на фунията и зърна безкрайната лавина прах да се свлича от обградения със звезди ръб на кратера, завесата на миналото се повдигна за миг.

Той отново се видя като малко момче да играе сред горещия пясък на едно забравено лято. Беше открил малка яма, напълно гладка и симетрична, а на дъното й нещо дебнеше — нещо напълно зарито с изключение на стърчащите му челюсти. Момчето чакаше, наблюдаваше, мислеше и вече осъзнаваше факта, че това е сцена за предстояща микроскопична драма. Бе видяло как една мравка, погълната от задачата си, се препъна в ръба на малкия кратер и се срина надолу по склона.

Тя би могла много лесно да избяга, но когато първото зрънце пясък достигна до дъното на ямата, дебнещото чудовище изскочи от бърлогата си. То захвърли с предните си крака струя пясък към обърканото насекомо и пясъчната лавина го свлече в дъното на кратера.

Също както сега „Селена“ се свличаше надолу. Този кратер на Луната не бе издълбан от мраволъв, но Пат се чувствуваше толкова безпомощен, колкото онова обречено насекомо, което бе наблюдавал преди много години. Също като него той се бореше да достигне безопасния ръб, а свличащата се почва го връщаше в дълбините, където дебнеше смъртта. Смъртта бе настъпила бързо за мравката, но него и спътниците му ги чакаше бавна смърт.

Форсираните до крайност двигатели изтикваха кораба напред, но не достатъчно. Сриващият се прах ускоряваше движението си — и нещо по-лошо, започваше да зарива кораба. Вече бе достигнал долния край на прозорците; започна да залива стъклата; накрая ги закри напълно. Харис спря двигателите, преди да се разпаднат, и в този миг надигащият се поток закри последния отблясък от земния сърп. Сред мрак и тишина те потъваха в недрата на Луната.