Лунен прах

Глава шеста

Съобщението, че търсенето е прекратено, стигна на „Лагранж II“, когато Том Лоусън със зачервени от безсъние очи, бе почти завършил преустройството на стосантиметровия телескоп. Той се бе състезавал с времето, а сега изглеждаше, че всичките му усилия са били напразни. „Селена“ въобще не беше в Морето на жаждата, а на място, където никога нямаше да я открие, защото я закриваха склоновете на Кратерното езеро и беше погребана под тонове прах.

Първата реакция на Том не беше загриженост за жертвите, а гняв заради загубеното време и напразните усилия. По екраните на обитаваните светове никога нямаше да се появи заглавието „Млад астроном намира загубените туристи“. Когато рухнаха стаените му мечти за слава, той руга в продължение на тридесет секунди така цветисто, че би смаял колегите си. После, все още обзет от гняв, започна да демонтира съоръженията, които бе измолил, взел назаем и дори откраднал от други лаборатории на спътника.

Том не се съмняваше, че неговото устройство щеше да разреши проблема. Теоретическата му база беше напълно стабилна — всъщност тя се основаваше на почти стогодишен опит. Локацията с инфрачервени лъчи датираше поне от Втората световна война, когато я бяха използували за откриване на замаскирани заводи по издаващата ги топлина.

Макар „Селена“ да не бе оставила видими следи по повърхността на морето, трябваше да има поне инфрачервени. Витлата й бяха повдигнали от около тридесет сантиметра дълбочина сравнително по-топлия прах и го бяха пръснали по студения повърхностен слой. Уред, който различаваше топлинните лъчи, можеше да проследи пътя й часове след като е минала. Том бе изчислил, че ще има достатъчно време да се направи изследването, преди Слънцето да изгрее и заличи всички бледи топлинни следи в студената лунна нощ.

Но явно нямаше смисъл да се полагат повече усилия.

За щастие никой на борда на „Селена“ не би могъл да се досети, че търсенето в района на Морето на жаждата е изоставено и че скутерите съсредоточават усилията си в Кратерното езеро. Добре беше също, че никой от пътниците не знаеше за изчисленията на доктор Макензи.

Върху лист хартия физикът бе начертал диаграма за предполагаемото покачване на температурата. Всеки час той отчиташе данните по термометъра в кабината и ги нанасяше на диаграмата. Съвпаденията с предвижданията му бяха отчайващо точни; след двадесет часа температурата щеше да надвиши 43°С и щяха да паднат първите жертви от топлинен удар. От която и страна да погледнеше, оставаше им не повече от едно денонощие живот. При такива обстоятелства усилията на комодор Ханстен да поддържа духа приличаха на подигравка. Независимо дали щеше да успее, или не, в други ден нямаше да има никакво значение.

Но дали това беше вярно? Въпреки че имаха само един избор: да умрат като хора или като зверове — наистина първото беше за предпочитане. Нямаше значение дори дали „Селена“ щеше да остане неоткрита, така че никой никога да не разбере как пътниците й са изживели последните си часове. Това надхвърляше законите на логиката или разума; но същото се отнасяше и за всичко наистина значително, което предопределя живота и смъртта на хората.

Комодор Ханстен отлично разбираше това, когато съставяше програмата за малкото оставащи им часове. Някои хора са родени за водачи и той беше един от тях. Празнотата, в която изпадна след пенсионирането, внезапно бе запълнена. За първи път, откакто бе напуснал капитанската кабина на флагманския кораб „Кентавър“, той отново почувствува, че живее пълноценно.

Докато хората бяха заети, нямаше защо да се безпокои за духа им. Нямаше значение какво вършат, стига да смятаха, че е интересно и от значение. Играта на покер например увлече счетоводителя от космическата администрация, пенсионирания строителен инженер и двамата ръководни чиновници от Ню Йорк. От пръв поглед личеше, че са горещи любители на покера: да прекратят играта, щеше да бъде проблемът, а не с какво да ги занимават.

Повечето от другите пътници се бяха разделили на малки групи и оживено разговаряха. Комисията по развлеченията продължаваше да заседава, като професор Джаяварден от време на време записваше нещо, а мисис Шустър разказваше спомените си от времето, когато се бе подвизавала на сцената, въпреки опитите на съпруга й да я възпре. Само мис Морли изглеждаше откъсната от всичко това. Тя бавно и старателно пишеше с много ситен почерк по останалите листа в бележника й. Вероятно като добър журналист тя водеше дневник за необичайното им приключение. Комодор Ханстен се опасяваше, че този дневник ще бъде по-кратък, отколкото тя очаква и че дори тези няколко страници едва ли ще бъдат запълнени. Но дори и да ги изпишеше, той се съмняваше, че някой някога ще ги прочете.

Ханстен погледна часовника си и с изненада установи колко е късно. По това време той трябваше вече да бъде от другата страна на Луната, в Клавий сити. Имаше насрочена среща за обед в лунния „Хилтън“, а след това екскурзия до… Но какъв смисъл да се мисли за бъдещето, което не съществуваше. От значение беше само краткотрайното настояще.

Най-добре беше да поспят, преди температурата да стане непоносима. Конструкторите на „Селена“ не бяха предвидили, че корабът може да се превърне в спалня (или гробница), но сега се налагаше да я приспособят за тази цел. Трябваше само да се помисли как точно да стане това; сигурно щяха да причинят известни щети на имуществото на Туристическата компания. Бяха му необходими двадесетина минути, за да прецени всички факти, и след кратко съвещание с капитан Харис се обърна към пътниците.

— Дами и господа — каза той, — денят бе уморителен за всички и предполагам, че повечето от нас с удоволствие ще подремнат. Това поставя проблеми, но аз извърших някои опити и открих, че с малко повече усилия междинните облегалки между седалките могат да се извадят. Разбира се, когато са ги слагали, не са предполагали, че ще се наложи да се свалят, но едва ли Туристическата компания ще ни иска обезщетение за вреди и загуби. Това означава, че десет души ще могат да легнат на креслата, а останалите ще трябва да се възползуват от пода.

И още нещо. Както сигурно сте забелязала, в кабината стана доста топло и известно време температурата ще продължи да се повишава. Поради това ще ви посъветвам да свалите всички излишни дрехи. Удобството е по-важно от скромността. („А да оживеем, е много по-важно от удобството — добави той мислено, но дотогава има още няколко часа.“)

Ще загасим централното осветление на кабината, но за да не останем в пълен мрак, ще оставим да светят аварийните лампи. Един от нас ще дежури непрекъснато в креслото на капитана; мистър Харис изготвя програма за дежурството на смени от по два часа. Имате ли някакви въпроси или забележки?

Въпроси и забележки нямаше и Ханстен въздъхна облекчено. Опасяваше се да не би някой да се заинтересува от повишаващата се температура и не беше сигурен как ще трябва да отговори. Притежаваше много и най-различни качества, но не умееше да лъже, а му се искаше пътниците да поспят необезпокоявани, доколкото това беше възможно при подобна обстановка. Ако не се случеше чудо, това щеше да бъде последният им сън.

Мис Уилкинз, загубила част от професионалната си непринуденост, поднесе напитки на желаещите. Повечето от пътниците започнаха да събличат горните си дрехи; по-стеснителните изчакаха, докато загасне централното осветление. В слабия червеникав блясък кабината на „Селена“ изглеждаше фантастична — никой не би могъл да си представи подобна гледка преди няколко часа, когато корабът напусна Порт Рорис. Двадесет и двама мъже и жени, повечето от тях останали само по долни дрехи, лежаха по креслата и пода. Няколко щастливци вече хъркаха, но за повечето сънят нямаше да дойде толкова лесно.

Капитан Харис се настани в задната част и всъщност не беше в кабината, а в малкия въздушен шлюз, служещ и за кухня. Мястото беше добър наблюдателен пункт; през отворената съединителна врата виждаше цялата кабина и можеше да наблюдава всички пътници.

Пат сгъна униформата си за възглавница и легна върху твърдия под. Редът му да дежури беше след шест часа и той се надяваше дотогава да успее да поспи.

Да спи! Последните часове от живота му се изнизваха и въпреки това не можеше да направи нищо друго. Замисли се как ли спят осъдените на смърт през нощта, която завършва с бесилка.

Беше така ужасно уморен, че дори тази мисъл не го развълнува. Последното, което видя, преди да се замъгли съзнанието му, беше как доктор Макензи провери температурата и внимателно нанесе данните върху диаграмата, подобно на астролог, който изготвя хороскоп.

На петнадесет метра над „Селена“ — разстояние, което при слабото притегляне на Луната можеше да се преодолее с един скок — вече бе настъпило утрото. На Луната няма полумрак, небето от няколко часа бе обещавало да се зазори. Изпреварвайки Слънцето, бе светнала блестящата пирамида на Зодиакалната светлина, която така рядко се вижда на Земята. Безкрайно бавно тя се извисяваше над хоризонта и заблестяваше все по-ярко с приближаването на изгрева. Тя се сля с опалесцентното сияние на слънчевата корона, а после милиони пъти по-ярко от двете на хоризонта се очерта тънка огнена нишка — Слънцето се появяваше отново след петнадесетдневен мрак. Трябваше да измине повече от час, за да се откъсне от хоризонта, толкова бавно се въртеше Луната около оста си, но нощта бе вече свършила.

Мастиленият отлив бързо се оттегляше от Морето на жаждата, подгонен от заслепяващата светлина. Вече цялото протежение на морето се прострелваше от почти хоризонтални лъчи и ако по него имаше нещо, тази светлина щеше да хвърли сянката му на стотици метри, а продължаващите да търсят веднага щяха да я видят.

Но по тези места нямаше спасители — „Скутер I“ и „Скутер II“ бяха заети с безплодните си изследвания в Кратерното езеро на петнадесет километра от мястото на катастрофата. Там още цареше мрак; Слънцето щеше да се извиси над околните планини едва след два дни, макар върховете им вече да сияеха от утрото. През следващите часове ярко очертаната линия на светлината щеше да се спука по планинските склонове — понякога с бързината на човешки ход, — докато Слънцето се издигнеше достатъчно високо, за да мотат лъчите му да проникнат в кратера.

Но засега там бляскаше по скалите създадената от хората светлина, докато спасителите снимаха срутванията, свлекли се безшумно от планината, когато Луната бе потръпнала в съня си. След един час снимките щяха да стигнат на Земята; след още два часа щяха да ги видят на всички обитаеми светове.

Това щеше да се отрази твърде зле върху туризма.

Когато капитан Харис се събуди, беше вече значително по-горещо. Но не мъчителната горещина го бе събудила почти цял час преди началото на дежурството му.

Въпреки че никога не бе преспивал на „Селена“, Пат познаваше всички звуци, които можеха да се чуят на борда й. Когато двигателите не работеха, на кораба цареше почти пълна тишина; човек трябваше да се вслуша внимателно, за да различи свистенето на въздушните помпи и тихото туптене на охладителната инсталация. Тези шумове продължаваха да се долавят както и преди да заспи. Не се бяха променили, но към тях се бе прибавило нещо ново.

Едва дочуващо се шумолене, толкова слабо, че за миг Пат се поколеба дали не си е въобразил. Фактът, че толкова слаб шум бе проникнал в подсъзнанието му през преградите на съня, изглеждаше невероятен; дори сега, когато беше вече буден, той не можеше да го определи или да реши от коя посока идва.

Внезапно разбра защо го бе събудил. В миг сънливостта му изчезна. Той бързо се изправи на крака и притисна ухо към външната врата на въздушния шлюз — защото загадъчният шум идваше отвън.

Сега можеше да го чуе, слаб, но отчетлив, и кожата му настръхна от опасения. Нямаше съмнение — беше шумът от безброй частици прах, които се триеха в стените на „Селена“ подобно на призрачна прашна буря. Какво означаваше това? Дали морето отново се беше раздвижило? И в такъв случай дали щеше да увлече „Селена“ със себе си? Но не се усещаше никаква вибрация или движение на кораба; само външният свят прошумоляваше край него…

Много внимателно, за да не разбуди спящите си спътници, Пат се промъкна на пръсти през тъмната кабина. Дежуреше доктор Макензи. Ученият се беше свил в креслото на пилота и се вглеждаше през засипаните прозорци. Когато Пат се приближи, той се обърна и пошепна:

— Нещо нередно откъм вашия край?

— Не зная, елате да видите.

В кухничката двамата притиснаха уши към външната врата и се заслушаха в тайнствения шум. След някое време Макензи каза:

— Прахът наистина се движи, но не разбирам защо. Ето още една загадка, за която трябва да се безпокоим.

— Още една ли?

— Да. Не разбирам какво става с температурата. Повишава се, но съвсем не толкова бързо, колкото смятах.

Физикът изглеждаше недоволен, че изчисленията му не се оправдаваха, но за Пат това беше първата добра новина след катастрофата.

— Не се огорчавайте толкова, всички грешим. А ако тази грешка ни дава още няколко дни живот, няма да се оплача.

— Но аз не бих могъл да сгреша — изчислението е елементарно. Знаем колко топлина излъчват двадесет и двама души и тя трябва да отиде някъде.

— Докато спят, излъчват по-малко топлина и може би това е обяснението.

— Нима смятате, че ще пропусна толкова явен факт! — раздразнено отвърна ученият. — Това, разбира се, допринася, но не обяснява напълно данните. Има друга причина, поради която не се сгорещяваме толкова.

— Нека просто приемем факта и да бъдем благодарни — рече Пат. — Междувременно какво ще кажете за шума?

Макензи с видимо нежелание се замисли над новия проблем.

— Прахът се движи, а ние сме неподвижни, така че вероятно е някакво локално явление. Всъщност изглежда, че става само край задната част на кабината. Мисля си дали това няма някакво значение. — И той махна с ръка към херметичната преграда зад тях. — Какво има зад нея?

— Двигателите, запасите от кислород, охладителната инсталация…

— Охладителната инсталация! Разбира се! Спомням си, че я забелязах, когато се качвах на борда. Охладителните ребра са там отзад, нали?

— Точно така.

— Сега разбирам какво се е случило. Те така са се нагрели, че прахът циркулира подобно на всяка нагрявана течност. Навън се е образувало конвекционно течение и то отнася излишната топлина. Ако имаме малко щастие, сега температурата ще се стабилизира. Няма да ни е много удобно, но ще оцелеем.

Сред червеникавия полумрак двамата мъже се спогледаха с възраждаща се надежда. Тогава Пат каза бавно:

— Сигурен съм, че това е обяснението. Може би щастието ни се завръща.

Той погледна часовника си и бързо изчисли нещо на ум.

— Горе-долу по това време Слънцето изгрява над морето. От Базата са изпратили скутерите да ни търсят и вероятно те знаят приблизителното ни местоположение. Обзалагам се на десет срещу едно, че ще ни намерят през следващите няколко часа.

— Да кажем ли на комодора?

— Не, оставете го да поспи. Денят беше по-тежък за него, отколкото за нас. Новината може да почака до сутринта.

Когато Макензи си отиде, Пат се опита да продължи прекъснатия си сън. Но не можеше да заспи; лежеше с отворени очи сред слабия червеникав блясък и мислеше за странния обрат на съдбата. Прахът, който ги бе погълнал и след това ги заплаши с изпичане, сега им дойде на помощ и конвекционните му течения отнасяха излишната топлина на повърхността. Дали тези течения щяха да продължат, когато изгрялото Слънце излееше пълния си гняв върху морето, той не можеше да каже.

Извън стените на кораба прахът продължаваше да шуми и внезапно Пат си спомни за древния пясъчен часовник, който му бяха показали като дете. Когато го обърнеш, пясъкът се изливаше през тясно отверстие в долната му част и повишаващото се ниво отбелязваше изтичането на минутите и часовете.

Преди да изобретят часовниците, хората сигурно са следили времето с помощта на падащите пясъчни зрънца. Но сигурно никой досега не е измервал оставащия му живот с възходяща струя прах.