Лунен прах

Глава двадесет и седма

Когато Пат и комодорът се върнаха в кабината, спорът продължаваше с пълна сила. Редли бързо наваксваше доскорошното си мълчание. Сякаш бяха натиснали някаква скрита пружинка или го бяха освободили от клетвата да мълчи. След като се бе убедил, че мисията му е разкрита, вероятно се чувствуваше щастлив да говори за нея.

Комодор Ханстен бе срещнал много подобни суеверници и просто за самозащита бе прехвърлил голяма част от бомбастичната литература по въпроса. Започваха винаги по същия начин. Най-напред го питаха: „Комодоре, сигурно сте виждали доста странни неща при пребиваването ви в космоса?“ После, след неудовлетворителния му отговор, правеха предпазливи, а понякога и по-явни намеци, че или се страхува, или не желае да говори. Да опровергава обвинението, беше излишна загуба на енергия. В очите на вярващите това означаваше само, че и той е участник в заговора.

Другите пътници не бяха добили неговия горчив опит и Редли отхвърляше с лекота техните доводи. Дори Шустър, въпреки юридическата си практика, не можеше да го притисне. Усилията му бяха напразни, сякаш се опитваше да убеди страдащ от параноя, че никой не го преследва.

— Логично ли е да се мисли — спореше Шустър, — че ако хиляди учени знаят нещо, нито един от тях няма да издаде тайната? Не може да се запази в тайна толкова значително явление! Все едно да се опитваш да скриеш паметника на Вашингтон!

— Разбира се, опити да се разкрие истината е имало — отвърна Редли. — Но доказателствата по тайнствени начини са бивали унищожавани, а дори и хората, които са желаели да разкрият истината. Те са безжалостни, когато е необходимо.

— Но вие казахте, че „те“ са влизали в контакт с човешки същества. Не е ли това противоречие?

— Съвсем не. Разбирате ли, силите на доброто и злото се борят във вселената, както и на Земята. Някои от съществата в летящите чинии искат да ни помогнат, а други да ни експлоатират. Двете групи се борят в продължение на хиляди години. Понякога конфликтът засяга и Земята. Така е загинала Атлантида.

Ханстен не успя да сдържи усмивката си. Атлантида рано или късно се появяваше на сцената. А ако не беше Атлантида, тогава ставаше въпрос за Лемилиа или за Мю. Тези названия въздействуваха върху въображението на неуравновесените, склонни към мистика съзнания.

Доколкото Ханстен правилно си спомняше, въпросът бе изследван подробно от психолозите през седемдесетте години на миналия век. Те стигнали до заключението, че някъде към средата на двадесетия век значителен процент от населението на Земята е било убедено, че светът ще загине в скоро време и че единствената надежда е в намеса от космоса. Загубили вяра в себе си, хората търсели спасение от небето.

Почти десет години религията на летящите чинии е владяла съзнанието на умопомрачената част от човечеството. После отмряла внезапно, подобно на изчерпала силите си епидемия. Психолозите решили, че два фактора са допринесли за това — първо, обзелата всички досада и, второ, международната геофизична година, която възвестила навлизането на човека в космоса.

През осемнадесетте месеца на международната геофизична година небето е било наблюдавано и изследвано от повече уреди и опитни наблюдатели, отколкото през цялата предишна история на човечеството. Ако над атмосферата е имало небесни посетители, обединените научни усилия са щели да ги открият. Но нищо подобно не било установено и когато първите кораби с хора на борда започнали да напускат Земята, липсата на летящи чинии станала очевидна.

За повечето хора това решило въпроса. Хилядите неидентифицирани летящи тела, виждани в течение на векове, очевидно имали естествен произход и с напредъка на метеорологията и астрономията се появили и не малко приемливи обяснения. Когато настъпило утрото на космическата ера и възстановило увереността на човека в собственото му предопределение, светът загубил интерес към летящите чинии.

Рядко обаче някоя религия отмира напълно и малка група вярващи продължила да поддържа култа с фантастични „открития“, съобщения за срещи с извънземни същества и твърдения за телепатични контакти. Дори когато, както често се случвало, разобличавали поредните пророци, че са фалшифицирали доказателствата, фанатиците не се разколебавали. Те се нуждаели от своите богове в небето и не искали да се лишат от тях.

— Все още не сте ни обяснили — продължаваше да говори мистър Шустър — защо съществата от летящите чинии ви преследват. С какво сте предизвикали гнева им?

— Добрах се много близо до някои от тайните им и те се възползуваха от този случай, за да ме унищожат.

— Струва ми се, че можеха да намерят и по-прост начин.

— Глупаво е да се мисли, че нашите ограничени съзнания са в състояние да разберат техния начин на мислене. Тази катастрофа ще изглежда като обикновена авария и никой няма да подозре, че е причинена съзнателно.

— Добър повод. Тъй като вече няма никакво значение, бихте ли ни разказали каква тайна сте искали да разкриете? Уверен съм, че всички горим от нетърпение да узнаем.

Ханстен погледна Ървин Шустър. Юристът му се бе сторил сериозен, лишен от чувство за хумор човек и иронията някак не му подхождаше.

— С удоволствие ще ви разкажа — поде Редли. — Всъщност всичко започва още през 1953 година, когато един американски астроном на име О’Нийл забелязал нещо изключително тук на Луната. Той открил малък мост по източния бряг на Морето на кризите. Другите астрономи, разбира се, му се присмивали, но някои не толкова предубедени потвърдили съществуването на моста. След няколко години обаче той изчезнал. Явно нашият интерес разтревожил съществата от летящите чинии и те са го демонтирали.

„Това «явно» — помисли Ханстен — е отличен пример за логиката на вярващите в летящите чинии, смел скок, който обърква нормалния разум и го изоставя на няколко крачки назад.“

Не бе чувал за моста на О’Нийл, но в аналите на астрономията имаше десетки случаи на погрешни наблюдения. Каналите на Марс бяха класически пример. Добросъвестни наблюдатели съобщаваха за тях в продължение на години, но те просто не съществуваха, поне във формата на изящната паяжина, която рисуваха Лоуъл и някои други. Дали Редли не мислеше, че за времето между наблюденията на Лоуъл и получаването на първите ясни снимки от Марс някой е запълнил каналите? Според Ханстен той беше напълно способен на подобно нещо.

Най-вероятно мостът на О’Нийл е представлявал игра на светлината или непрекъснато изменящите се сенки на Луната. Но такова просто обяснение, разбира се, не задоволяваше Редли. Всъщност какво търсеше този човек на две хиляди километра от Морето на кризите?

Друг се бе сетил за това и бе задал същия въпрос. Както винаги Редли имаше готов отговор.

— Надявах се — отвърна той — да отвлека подозренията им, като се направя на обикновен турист. Доказателствата, които търся, се намират в западното полукълбо, затова аз се отправих на изток. Възнамерявах да се добера до Морето на кризите, като пресека обратната страна. Там също има няколко места, които искам да разгледам. Но те се оказаха по-хитри от мен. Трябваше да предположа, че някой от агентите им ще ме познае — те могат да се превръщат в хора. Вероятно са по следите ми, откакто съм кацнал на Луната.

— Иска ми се да зная — заяви мисис Шустър, която сякаш гледаше на мистър Редли все по-сериозно — какво смятат да правят сега с нас.

— Едва ли ще мога да ви обясня, госпожо — отговори Редли. — Както знаем, те имат дълбоки пещери във вътрешността на Луната и е почти сигурно, че ни откарват в тях. Щом видяха, че спасителите ни наближават, те отново се намесиха. Опасявам се, че вече сме потънали твърде на дълбоко, за да достигне някой до нас.

„Хайде стига с тези глупости — каза си Пат. — Посмяхме се, но този луд започва да потиска хората. Как обаче да го накараме да млъкне?“

Както във всички гранични области на човешките общества и на Луната случаите на лудост бяха редки. Пат не знаеше как да се справи, особено с подобна странно убедителна разновидност на умопомрачение. На моменти дори се замисляше дали няма нещо вярно в заблудата на Редли. При други обстоятелства естественият му здрав скептицизъм би го предпазил, но след прекараните дни на напрежение и тревоги сякаш критичните му способности бяха намалени. Искаше му се да намери подходящ начин да разсее несъмненото обаяние на този приказлив маниак.

С известна неловкост си помисли за бързия удар който така ефикасно бе приспал Ханс Балдур. Без да иска — поне съзнателно — отправи поглед към Хардинг. Обезпокои се, когато Хардинг веднага реагира — кимна едва забележимо и се изправи.

„Не! — каза си Пат. — Нямах това пред вид оставете на спокойствие нещастния побъркан. Що за човек сте всъщност вие?“

Но после се поуспокои. Хардинг не направи опит да се приближи до Редли — на четири реда от неговото място. Просто си стоеше там и гледаше новозеландеца с неразгадаемо изражение. Приличаше дори на съжаление, но при слабата светлина Пат не беше сигурен.

— Време е и аз да се намеся — каза Хардинг — Напълно вярно е поне едно от нещата, които ни разправя нашият приятел. Преследват го, но не съществата от летящите чинни, а аз. Уилфрид Джордж Редли, поздравявам ви, изпълнението ви прави чест на любител като вас. Преследването продължи доста — от Крайстчърч до Астроград, Клавий, Тайхо, Птоломей, Платон, Порт Рорис и дотук, където свършва пътят, както ми се струва във всяко отношение.

Редли ни най-малко не се смути. Просто кимна снизходително с глава, сякаш признаваше съществуването на Хардинг, но не желаеше да завързва познанство с него.

— Както вероятно сте отгатнали — продължи Хардинг, — аз съм детектив. Главната ми специалност са мошениците. Интересна работа, макар рядко да имам възможността да говоря за нея. Благодарен съм на сегашния случай. От професионална гледна точка особените убеждения на мистър Редли не ме интересуват, независимо дали са верни, или не, те не се отразяват върху факта, че той е много способен счетоводител и печели добра заплата в Нова Зеландия. Макар и не толкова добра, че с нея да заплати едномесечен престой на Луната. Но това не е представлявало проблем за него, защото мистър Редли е старши счетоводител в клона на „Юнивърсъл травъл кардз инкорпорейтид“ в Крайстчърч. Предполага се, че тази система е напълно сигурна и проверена, но той някак е успял да си издаде карта категория „К“, която важи за неограничени пътувания из цялата Слънчева система, за заплащане по хотели и ресторанти и за осребряване при поискване на чекове до петстотин долара. Малко от тези карти са в обръщение и се пазят, сякаш са от плутоний. Разбира се, някои хора и преди са опитвали да осъществяват подобна измама. Клиентите постоянно губят картите си и предприемчиви личности си прекарват добре няколко дни с тях, преди да ги заловят. Но само няколко дни. Централната счетоводна система на фирмата е много ефикасна, налага се да бъде. Има няколко предпазни мерки срещу неразрешено използуване на картите и досега са успели да се възползуват от тях най-много за една седмица.

— Девет дни — неочаквано се намеси Редли.

— Извинете, вие по-добре знаете. Добре, девет дни. Но Редли пътува почти три седмици, преди да го открием. Той си взел отпуската и съобщил в службата, че ще я прекара на Северния остров. Вместо това отишъл в Астроград, а после на Луната, създавайки прецедент в историята. Защото той е първият човек — и, надяваме се, последният, — напуснал Земята на кредит. Все още не знаем как точно е постъпил. Как се е справил с проверяващите автомати? Дали е имал съучастник в отдела за програмиране? Има и много други подобни въпроси, които представляват изключителен интерес за компанията. Надявам се, Редли, че ще задоволите любопитството ми. Струва ми се, това е най-малкото, което можете да направите при сегашните обстоятелства. Но ние знаем защо сте постъпили така, защо сте захвърлили добрата си работа и сте се впуснали в пътешествие, което неминуемо ще ви отведе в затвора. Разбира се, отгатнахме причината веднага щом открихме, че се намирате на Луната. В компанията са знаели за вашето увлечение, но то не се е отразявало върху работата ви. Ръководството е поело риска и това им струва доста скъпо.

— Съжалявам — заяви с достойнство Редли. — Фирмата винаги се е отнасяла добре с мен и постъпката ми е позорна. Но тя е в интерес на справедлива кауза и ако можех да открия доказателствата…

В този миг всички с изключение на инспектор Хардинг престанаха да се интересуват от Редли и неговите летящи чинии. Най-после се разнесе звукът, който очакваха с напрежение.

Сондата на Лорънс дращеше по покрива.