Лунен прах

Глава двадесет и първа

Лорънс забеляза „Аурига“ още докато бяха на петнадесет километра от кораба, а и нямаше как да не го види, тъй като отблясъците на слънчевата светлина играеха по метала и пластмасата.

„Това какво е, дявол да го вземе?“ — запита се той и веднага си отговори.

Явно беше космически кораб и Лорънс си спомни чутите неясни слухове, че никаква агенция е наела кораб за полет до планината. Но това не го засягаше, макар че по едно време и той обмисли възможността да стовари там оборудване, за да избегне бавното пренасяне през морето. За съжаление планът се оказа неизпълним. Нямаше сигурна площадка за кацане под петстотин метра над „морското равнище“. Толкова удобната на Спенсър тераса беше на твърде голяма височина, за да се използува.

Главният инженер не остана очарован от факта, че от хълмовете телескопичните обективи ще следят всяко негово движение. Но не можеше нищо да направи. Вече бе отхвърлил молбата да поставят камера на скутера — за огромно облекчение на „Интерпланет нюз“ (макар Лорънс да не го знаеше) и за крайно огорчение на другите агенции. Но след това помисли, че може би ще е полезно, ако само на няколко километра има кораб. Щяха да разполагат с допълнителен канал за връзка, а вероятно щяха да могат да то използуват и за друго. Биха могли да настанят хора в него, докато докарат иглутата.

Къде беше ориентирът? Трябваше вече да се вижда! За миг Лорънс с ужас помисли, че е паднал и се е зарил в праха. Ще намерят „Селена“, но ще се забавят, разбира се, пет-десет минути, когато всяка секунда е от жизнено значение.

Отдъхна облекчено. Не беше забелязал тънкия прът върху блестящия фон на планината. Пилотът вече бе открил целта и бе променил курса, за да се отправи към нея.

Скутерите спряха от двете страни на ориентира и веднага закипя трескава дейност. Съгласно предварителния план осем души в скафандри с голяма бързина се заеха да разтоварват свързаните с въжета пакети и големите цилиндрични цистерни. Когато закрепиха металната рамка с болтове за празните цистерни и поставиха отгоре леките секции от стъклено влакно, платформата бързо започна да се оформя.

Сега за първи път през цялата история на Луната на монтажната работа се даваше такава гласност — благодарение на будното око в планината. Но щом започнаха работа, осемте души от скутерите забравиха напълно, че милиони хора надзъртат иззад рамената им. Стремяха се само по-бързо да поставят платформата на място и да монтират направляващите греди на сондажните тръби, които носеха живот на кораба.

Всеки пет минути, или дори по-често, Лорънс повикваше „Селена“ и уведомяваше Пат и Макензи за хода на работите. И през ум не му минаваше, че по този начин той осведомява и целия свят, който го слушаше със затаен дъх.

Накрая след като изтекоха двадесет напрегнати минути, сондата беше готова, а първата й пет метрова секция приличаше на харпун, готов да се забие в морето. Но този харпун беше пригоден да донесе живот, а не смърт.

— Започваме — съобщи Лорънс. — Забиваме първата секция.

— Побързайте — прошепна Пат. — Няма да издържа дълго.

Струваше му се, че се движи сред мъгла и не си спомняше тя да се е разпръсвала. Като се изключеше тъпата болка в дробовете, всъщност не се чувствуваше зле — само беше ужасно, невероятно уморен. Беше се превърнал в робот, изпълняваше задача, чийто смисъл отдавна бе забравил. В ръката си държеше гаечен ключ. Беше го извадил преди часове от сандъчето с инструменти, защото знаеше, че ще потрябва. Вероятно щеше да му припомни какво трябва да прави, когато настъпеше времето за действие.

Сякаш от много далече чуваше откъси от разговор, който явно не бе предназначен за него. Някой бе забравил да превключи канала.

— Трябваше сондата да се отвива от този край. Ами ако той е твърде слаб, за да помогне?

— Наложи се да поемем риска. Допълнителният монтаж щеше да ни забави поне с един час. Подай ми…

Връзката се прекъсна, но Пат бе чул достатъчно, за да се разгневи, доколкото можеше да се ядосва човек в полусъзнание. Той ще им покаже… той и добрият му приятел доктор Мак… Мак? Вече не можеше да си спомни името му.

Завъртя се бавно на подвижната седалка и погледна назад към подобната на Голгота кабина. За миг не различи физика сред другите безжизнено отпуснати тела. После го видя, че е коленичил до мисис Уилиамз, чийто рожден ден, изглежда, щеше да съвпадне с датата на смъртта й. Макензи държеше кислородната маска върху лицето й, без да съзнава, че показателното съскане на газа, излизащ от бутилката, бе престанало и стрелката на манометъра отдавна бе застинала на нулевото деление.

— Почти стигнахме — обади се глас по радиото. — Всеки миг ще чуете удар.

„Толкова скоро?“ — помисли Пат. Но се сети, че тежката тръба ще потъва в праха почти с бързината, с която я спускат. Реши, че е много умен, щом го е разбрал.

Бум! Нещо удари в покрива. Но къде?

— Чувам ви — пошепна той. — Стигнахте до нас.

— Знаем — отвърна гласът. — Усетихме, че сондата опря. Но останалото трябва да го направите вие. Кажете, къде е опряла сондата? Дали е над свободен участък, или над електропроводите? Ще я вдигнем и ще я спуснем няколко пъти, за да установите по-лесно къде опира.

Пат се раздразни. Стори му се крайно нередно, че го карат да решава толкова сложен въпрос.

Туп, туп… удряше сондата по покрива. Да го убият (колко подходящо звучеше този израз), не би могъл да определи точното място на звука. Но нямаше какво да губят…

— Давайте — измърмори той. — Мястото е чисто.

Трябваше да повтори, за да го разберат.

Веднага (там горе не губеха време) сондата започна да драска по външната обвивка на корпуса. Пат чуваше отчетливо звука й и той му се стори по-приятен от музика.

За по-малко от минута сондата проби първия слой. Чу я да се форсира и след това спря, защото изключиха двигателя. После сондьорът я спусна на няколко сантиметра от вътрешната обвивка на корпуса и отново я включи.

Сега шумът се чуваше значително по-силно и можеше точно да се определи мястото му. Пат с леко безпокойство установи, че се разнася от място, много близко до главния кабел в средата на покрива. Ако го прекъснат…

Бавно и несигурно се изправи на крака и тръгна към източника на звука. Точно стигна до мястото, когато от тавана се посипа прах, избухнаха електрически искри и главното осветление загасна.

За щастие останаха да светят аварийните лампи. Бяха необходими няколко секунди, за да се пригоди зрението му към слабата червеникава светлина. И тогава видя, че през покрива се подава метална тръба. Тя се придвижи бавно надолу, навлезе на половин метър в кабината и спря.

Зад него някой говореше по радиото и Пат съзнаваше, че му съобщават нещо важно. Опита се да разбере какво говорят, докато нагласяваше гаечния ключ към сондата и го затягаше.

— Не отвинтвайте сондата, докато не ви кажем — произнесе далечният глас. — Нямахме време да монтираме обратен вентил, така че откъм нашия край тръбата е отворена за вакуума. Ще ви съобщим, щом бъдем готови. Повтарям — не отвинтвайте сондата, докато не ви кажем.

На Пат му се прииска да не го безпокоят. Знаеше точно какво да прави. Ако наблегне с цялата си сила върху дръжката на ключа… ей така… сондата ще се отвърти и той отново ще вдъхне чист въздух.

Защо не помръдваше? Опита още веднъж.

— За бога — обадиха се по радиото. — Веднага спрете! Още не сме готови! Ще изпуснете целия си въздух!

„Чакай — помисли Пат, без да обръща внимание на опитите да го отвлекат. — Тук има нещо нередно. Всеки винт може да се върти на така или на така. Ами ако го затягам, вместо да го отвивам?“

Всичко му се виждаше изключително сложно. Погледна дясната си ръка, после лявата, но това не му помогна. (Нито оня глупак, дето викаше по радиото.) Можеше да опита в обратната посока и да види какво ще стане.

Бавно и тържествено той направи пълен кръг около тръбата, като я прегръщаше с едната си ръка. Когато стигна до ключа от другата страна, той го хвана с две ръце, за да не падне. За миг остана отпуснат на него с наведена глава.

— Вдигни перископа! — промърмори той. А какво ли означаваше този израз? Не знаеше, но го бе чувал някъде и му се стори подходящ.

Все още разсъждаваше върху въпроса, когато сондата започна да се отвинтва от тежестта му — леко и плавно.

На петнадесет метра над него главният инженер Лорънс и помощниците му за миг се парализираха от ужас. Това никой не бе могъл да го предвиди. Бяха взели пред вид стотици други възможности, но не и това.

— Коулмън, Мацуи! — викна Лорънс. — Свържете кислородния шланг, за бога!

Дори докато викаше, разбра, че те бъде твърде късно. Трябваше да се поставят още две съединения, преди да се свърже кислородният шланг. И, разбира се, и двете бяха с винтова резба, а не с бързо съединяващи се приспособления. Дребна подробност, която при хиляди случаи нямаше да е от значение, но сега от нея зависеше животът или смъртта на хората.

Пат продължаваше да се влачи в кръг около тръбата, като тикаше пред себе си дръжката на гаечния ключ. Дори и при сегашната му слабост той не оказваше никакво съпротивление. Сондата се бе отвинтила вече на два сантиметра… след няколко секунди щеше да падне…

Оставаше съвсем малко. Пат чуваше вече слабо съскане, което с отвъртането на сондата се засилваше непрекъснато. Това, разбира се, беше от навлизащия в кабината кислород. След няколко секунди ще може отново да диша и всички неприятности ще останат зад гърба му.

Съскането премина в зловещо свистене и за пръв път Пат се усъмни дали постъпва правилно. Спря, погледна ключа и се почеса по главата. Забавената му мисъл не успя да открие никаква грешка в действията му. Ако в този миг по радиото му дадяха указания, вероятно щеше да се подчини, но горе се бяха отказали от опитите да го вразумят.

Отново на работа (от години не бе имал такъв махмурлук). Още веднъж бутна ключа и когато сондата се отвинти, Пат падна по лице на пода.

В същия миг кабината отекна от оглушителен вой и могъща въздушна струя разпръсна всички листове хартия като есенни листа. Охладеният от внезапното разширение въздух изля влагата си в гъста мъгла. Пат се обърна по гръб, осъзнал най-после какво се бе случило, но мъглата го заслепи.

За опитния слух на космонавта този звук означаваше само едно и го подтикна автоматично към действие. Трябваше да намери плосък предмет, за да запуши отверстието — всичко щеше да свърши работа, стига да беше достатъчно здраво.

Огледа се трескаво в червената мъгла, която се разреждаше, тъй като вакуумът на космоса я изсмукваше. Шумът го оглушаваше. Невероятно беше такава тънка тръба да издава толкова мощен писък. Пат се запрепъва в спящите си спътници, като се държеше за седалките, и почти загубил надежда, когато видя отговора на молитвите си. На пода лежеше захвърлена, разтворена дебела книга. „Не бива така да се отнасят с книгите“, помисли Пат, но остана доволен от тази небрежност. В противен случат едва ли щеше да забележи книгата.

Когато стигна до свистящото отверстие, през което се изсмукваше животът на кораба, книгата буквално бе издърпана от ръцете му и прилепена плътно към тръбата. Шумът и въздушното течение веднага спряха. За миг Пат се олюля като пиян, после коленете му бавно се огънаха и той се просна на пода.