Лъвското сърце

Глава 1

Североизточен Уелс, 1258

Бойното поле беше почервеняло от кръв. Сражаващ се под знамето на младия принц Едуард Английски, Лайънъл дьо Кьор, известен в цялото кралство като Лъвското сърце, размахваше меча си мощно и сръчно. Боят се беше развихрил пред замъка Крагдън, отдавнашна крепост на Луелин Гъфид, принц на Гуинед и водач на въстанието, което беше избухнало в уелските владения на принц Едуард.

Битката беше жестока. Ръкопашният бой целеше да унищожи силите на Луелин. Армията на принц Едуард и хората на Лъвското сърце бяха образували клин, за да предотвратят бягството на уелския принц.

Така внезапно, както беше започнала, врявата замря в откъслечни стонове и викове на умиращите. Стиснал облян в кръв меч в ръката си, Лъвското сърце се вгледа в бойното поле и разбра, че единствените останали прави мъже са неговите. По-голямата част от хората на Луелин бяха избягали.

— Луелин е избягал, Лъвско сърце — съобщи приятелят му Джайлс дьо Клер.

Сваляйки шлема си, Лъвското сърце обърна стоманения си сребърен поглед към замъка Крагдън, който се извишаваше над бреговете на река Клайд.

— Колкото и да ми се иска да повярвам, че Луелин е избягал в Сноудония, по-склонен съм да вярвам, че си ближе раните в онази крепост. Лорд Крагдън винаги е бил негов защитник.

— Тогава ще превземем замъка — изрече уверено Джайлс.

— Искам да щурмувам замъка, но трябва да чакаме заповедите на принц Едуард. Събери труповете и ранените и ги закарай до крепостта на Едуард в Грантам. — Сянка прекоси челото му. — Ядосвам се, че лорд Едуард не получи предложение за помощ нито от краля, нито от пограничните лордове.

— Може би борбата за надмощие между краля и мъжа на сестра му Симон дьо Монфор ги занимава повече от уелските земи на Едуард.

— Така е — изрече Лъвското сърце, сваляйки ръкавицата си, за да изтрие потта от челото си с опакото на дланта. — Намери коня ми, Алън — нареди той на оръженосеца си.

Обръщайки отново поглед към крепостта, Лъвското сърце заразглежда древните укрепления и крепостни стени, питайки се колко ли време ще му отнеме да пробие стените и да влезе вътре. Ако Едуард искаше замъкът да бъде превзет, Лъвското сърце не би се поколебал да заповяда атака.

— Принцът идва — извика Джайлс, сочейки към група конници и пешаци, които се спускаха от околните хълмове и гората.

Облечен в ризница от железни бримки и със синя надризница, носеща герба му, златокосият принц беше красив и великолепен воин. По-висок от който и да било мъж в Англия, той си беше спечелил дружелюбния прякор Дългокракия от своите близки приятели. Едуард и Лъвското сърце представляваха контраст между светлина и тъмнина. Макар че Едуард беше мощен златен бог дори още на толкова млади години, Лъвското сърце беше не по-малко внушителен. Красив по своя си грубоват начин, мургав, опасен и динамичен, висок почти колкото Едуард, Лъвското сърце беше десет години по-възрастен от деветнадесетгодишния принц. Едуард пръв го беше нарекъл Лъвското сърце. В една битка в Гаскония Лайънъл беше показал необичайна смелост и името Лъвско сърце му беше прилегнало като ръкавица.

Възседнал черния си боен жребец, Лъвското сърце препусна, за да посрещне Едуард, ясно осъзнавайки, че известният буен темперамент на принца ще избухне, когато разбере, че Луелин е избягал от капана им.

— Кажи ми, че Луелин лежи мъртъв на полето — изрече Едуард без никакви предисловия.

— Бих искал да можех — отвърна Лъвското сърце. — Подозирам, че е намерил убежище в замъка Крагдън при лорд Рис.

— Проклятие, Лъвско сърце! Отказвам да бъда изигран от принца на Гуинед.

— Предлагам да щурмуваме замъка и да измъкнем Луелин от сигурния му подслон. Щом лорд Рис предаде Крагдън и Луелин, въстанието ще загуби силата си.

— Съветът ти, както винаги, е разумен — каза Едуард. — За съжаление, не мога да остана в Уелс да ти помогна. Оставаш сам. Трябва да се срещна със Симон дьо Монфор след десет дни.

— Симон дьо Монфор търси да се добере до власт. Той ще се опита да те спечели за каузата си срещу собствения ти баща — предупреди го Лъвското сърце.

— Това ми е добре известно — отвърна Едуард. — Бароните са бесни на краля, задето назначи французи на високи длъжности, пренебрегвайки собствените си английски благородници. Те искат той да подпише Оксфордските споразумения, които налагат съвет от барони, който да съветва краля. Досега настояванията им не успяха.

— Ти на каква позиция си? — запита Лъвското сърце. — Отначало беше благосклонен към Симон. Ще се обединиш ли с него, ще се обърнеш ли срещу собствения си баща?

— Няма да сключвам споразумение със Симон, докато не разбера до какво може да доведе.

— Симон иска да управлява Англия — предупреди го Лъвското сърце.

— Не се заблуждавай, приятелю. Аз ще управлявам Англия един ден, не Симон дьо Монфор. Това е даденото ми от бога право. Няма да позволя Дьо Монфор да ми отнеме властта.

— Аз съм твой човек, лорд Едуард. Независимо какво ще решиш, аз съм с тебе.

Яростта в очите на Едуард се оттегли, когато се вгледа в своя приятел и верен защитник.

— Знам, Лъвско сърце. Ако някой може да усмири Луелин, това си ти. Мъртъв или жив, няма значение. Ако сега не го пречупим, ще стане силен враг, когато се възкача на трона.

Уморен от жестоката битка, която беше водил досега, Лъвско сърце изправи широките си рамена и се взря в крепостта, чиито стени криеха врага на Едуард.

— Иди да се срещнеш със Симон, Едуард. Аз имам достатъчно хора под мое командване, за да щурмувам замъка и да хвана Луелин.

— Какво си чувал за лорд Рис Крагдън? — запита Едуард.

— Малко с изключение на факта, че е уважаван и мощен уелски барон и поддръжник на Луелин. Бях чул, че е болен, но не съм чувал да е умрял.

— Това хитро копеле може би се укрива в крепостта си и ни се присмива, като мисли, че двамата с Луелин са в безопасност. Ще ти оставя половината си пешаци и рицари да подкрепя твоите сили, Лъвско сърце. Трябва, да тръгвам веднага, но няма да приема леко това поражение. Прати ми вест в имението на Симон в Шрузбъри, когато крепостта падне. Ако успееш, ще ти бъда извънредно благодарен.

Когато младият Едуард Плантагенет отпътува, Лъвското сърце обърна отново вниманието си към укрепленията, издигащи се над стените на Крагдън. Сър Брандън, друг от приближените на Едуард рицари, се откъсна от групата конници и се приближи към Лъвското сърце.

— Едуард остави ли заповеди?

— Да. Трябва да обсадим Крагдън и да пленим Луелин. Предай заповедта. Кажи на хората да се настанят на лагер по хълмовете над замъка и да сложат охрана наоколо. Ще нападнем утре.

— Да, Лъвско сърце — изрече Брандън и се затича да предаде заповедта.

Внезапно обаче спря и се извърна.

— Лъвско сърце! Виж! Защитниците на замъка излизат през подвижната решетка.

— Събери хората ни. Ако лорд Рис иска да се бие, да му угодим.

Изненада се отпечата по лицето на Лъвското сърце, когато видя как рицари и пешаци се изсипват от Крагдън. Очевидно лорд Рис беше състоятелен, защото многото му воини изглеждаха добре въоръжени. Бяха и добре отпочинали в сравнение с неговите уморени от битката бойци.

Погледът му се насочи към рицаря, който яздеше начело на воините от Крагдън, и неясна уплаха стегна стомаха му. С бяла надризница, поръбена в златно, над изплетената от железни бримки ризница, с шлем със спуснат наличник, стройният рицар седеше висок и горд на чисто бял жребец.

Джайлс дьо Клер се приближи към Лъвското сърце.

— Силите на лорд Рис са големи, но нашите ги превъзхождат.

— Нашите хора са уморени и Рис го знае — отбеляза Лъвското сърце. — Той изчака, докато хората на Луелин се изтощят, преди да покаже силата си, но ние ще ги надвием.

— Мислиш, ли че рицарят в бяло е лорд Рис? — запита Джайлс.

Лъвското сърце огледа белия рицар.

— Не. Лорд Рис е мъж с много години на раменете си. Чувал съм, че е нисък и набит, като повечето уелсци. Този бял рицар е млад и строен, може би е някой от синовете му. Няма значение. Той ще бъде победен. Дай сигнал, Джайлс. Ще излезем срещу силите на Крагдън. Ако щастието е на наша страна, ще намерим Луелин сред тях.

Вдигнал щандарта на Лъвското сърце, неудържим червен лъв на синьо поле, Алън се спусна след него, когато Лъвското сърце се хвърли в още една битка в защита на Англия. Двете войски се сблъскаха в широката равнина под замъка. Макар че неговите мъже бяха уморени от сражението, те се проявиха блестящо. Отначало силите на лорд Рис като че ли имаха надмощие, но с напредването на битката хората на Лъвското сърце започнаха да притискат защитниците обратно към замъка.

Докато размахваше меча и боздугана, Лъвското сърце не отделяше поглед от Белия рицар, забелязвайки, че макар мечът му да изглеждаше по-лек от собственото му тежко оръжие, рицарят беше доста сръчен. С невероятно смайване Лъвското сърце осъзна, че искаше Белият рицар да попадне под меча му и в негова власт повече, отколкото искаше Луелин.

Имаше нещо в начина, по който Белият рицар се държеше, и това го предизвикваше. Спокойната му арогантност, умелото му боравене с оръжията и способността му да води хората си се съчетаваха, за да го направят страшен противник. Решен да победи Белия рицар, Лъвското сърце препусна в галоп към рицаря, който тъкмо сръчно се освобождаваше от един от неговите пешаци.

Внезапно слънцето се хлъзна зад хълмовете, преобразявайки бойното поле в призрачно блато от хора, коне и трупове. Лъвското сърце вече не можеше да различи враговете от собствените си хора. За момент загуби Белия рицар от очи. После го видя да отстъпва зад здравите стени на Крагдън. Гняв се разля из Лъвското сърце, когато Белият рицар спря, погледна към него и вдигна меча си в подигравателен поздрав.

— Още не сме свършили! — изрева Лъвското сърце. — Ще се срещнем отново!

Подкарвайки коня си, Белият рицар мина през портите и изчезна зад високите стени на Крагдън.

— Колко са мъртвите и ранените? — запита Лъвското сърце, когато Джайлс се присъедини към него. — Започваме обсадата утре.

Безкрайно ядосан и кипящ от нетърпение, Лъвското сърце се разхождаше из лагера, едва забелязвайки оживлението наоколо си. Сечаха дървета за таран, трупаха камъни за катапулта, който беше построен в първите дни на обсадата. С новопостроените стълби щяха да се катерят по стените на крепостта.

Бяха изминали двадесет дни, откакто воините на лорд Рис бяха излезли срещу хората на Лъвското сърце в свирепа битка и после се бяха оттеглили така внезапно, както се бяха и появили. Колкото и досадно да беше за Лъвското сърце да чака врага, той знаеше, че времето е на негова страна. С всички тези хора, заклещени сред стените на замъка, храната сигурно беше много малко.

Засланяйки очи от ослепителната светлина на слънцето, Лъвското сърце се взря в крепостните стени, доста раздразнен, когато видя Белия рицар сред бойците, които изсипваха дъжд от стрели към него и хората му.

— Стълбите са готови, Лъвско сърце — съобщи сър Брандън.

— Ще започнем атака на два фронта — обяви Лъвското сърце. — Ти и Джайлс поемате стълбите, аз съм при тарана. Уморих се от тази игра, която играе Рис. Обсадните ни машини нанесоха значителни вреди на външната стена, но не е достатъчно.

— Запасите им от храна няма да стигнат за много дълго време — каза Джайлс.

— Зависи колко са натрупали предварително, но сега сигурно чувстват недостиг. Липсата на храна е силно средство за прекратяване на бойни действия.

Вътре в крепостта Ванора Крагдън седеше на резбования стол на баща си, размишлявайки над бъдещето на замъка. Без баща й, който да командва отбраната на замъка, тя трябваше да разчита на собствените си сили. Тя обаче се смяташе способна да се справи. Защитниците на Крагдън бяха разбрали какво може тя по време на дългите отсъствия на баща й, а смъртта му преди шест месеца не беше променила нищо. Крагдън си оставаше верен на Луелин.

Луелин и нейният годеник Дафид Девърел бяха избягали от войските на принц Едуард и това се дължеше изцяло на диверсията, осъществена от нея.

Ванора се гордееше със способността си да предвожда бойците на Крагдън, но нищо не можеше да се направи за някои неща. Като например за недостига на храна или треската, която бързо се разпространяваше сред крепостниците и свободните селяни, които бяха потърсили убежище в кулата.

Сър Рен, капитанът на стражата, се приближи с угрижено изражение, набръчкало челото му.

— Простете, Ванора, но Лъвското сърце, първият рицар на Едуард, се готви да щурмува стените ни. Неговите мъже хора разполагат стълбите за атака, дори в този момент.

Ванора скочи.

— Божичко, това няма ли да свърши? Колко можем да оцелеем с воини като Едуард и Лъвското сърце, които застрашават портите ни? Колко време ще успее Луелин да издържи срещу такива решени на всичко мъже? Луелин е нашият избран водач и единствената ни надежда да останем свободни от английското потисничество.

— Стените на замъка още се държат, но постоянното им обстрелване с камъни ги е отслабило.

— Пригответе врялото масло.

— Веднага, но се съмнявам, че дори то ще може да ги спре. Те искат Луелин. Макар че той избяга на сигурно място, ние трябва да платим цената за бягството му — каза кисело Рен.

Раменете на Ванора се изправиха.

— Татко вярваше на Луелин. Той ни дойде на помощ, когато имахме нужда от него. Принц Едуард е младо момче. Няма да ни победи.

— Може да е млад, но мъдро избра Лъвското сърце да води армията му. Лъвското сърце е сила, с която трябва да се съобразяваме — измърмори Рен. — Трябва да вървя. Ако Лъвското сърце проникне през защитата ни, трябва да последвате Луелин и Дафид и да излезете през тайния изход.

— Няма да избягам — заяви Ванора. — Ще измисля как да надхитря Лъвското сърце. Никой мъж не е непобедим.

По-късно, застанала на гребена на крепостната стена, Ванора направляваше стрелците, които използваха лъковете си с типичната уелска сръчност и умение. Но тя знаеше, че умението само по себе си няма да спечели победата. Крагдън нямаше толкова воини, с колкото разполагаше Лъвското сърце. Единственото, което би могло да ги спаси, беше изненадваща атака.

Затваряйки уши за виковете на ранените, Ванора помагаше на бойците си да избутват стълбите от стените и гледаше как неприятелските бойци падат и се пребиват. Неспиращото бумтене на тарана пред портите се смесваше със стенанията на ранените и това й напомняше да не се заблуждава, че Крагдън е непревземаем. Ако не направеше нещо в най-скоро време, нейните хора бяха обречени.

Ако някои от воините на Луелин бяха останали в Крагдън, вместо да се пръснат кой знае къде, изходът щеше да бъде по-различен. Ванора знаеше, че Луелин е твърде важен за Уелс, за да рискува живота си за Крагдън, затова отец Кадък беше го отвел заедно с Дафид на безопасно място, докато тя и воините й държаха хората на Лъвското сърце мъже заети. Не й харесваше особено много това, че годеникът й не беше останал, за да ръководи отбраната на замъка. Макар че Дафид беше признал загрижеността си, все пак беше тръгнал с Луелин.

— Изтеглете хората от стените — нареди тя на сър Рен. — Искам всички да се съберат във външния двор, когато пробият подвижната решетка. Ще покажем на Лъвското сърце и на принц Едуард, че Крагдън не може да бъде превзет без борба.

— Подвижната решетка не може да издържи още много — извика насърчително Лъвското сърце. — Не отслабвайте натиска. Крагдън и Луелин ще бъдат наши.

Ободрени от думите му, воините се хвърлиха с нови сили в боя. Разнесе се силен крясък, когато подвижната решетка поддаде под ударите им, а после падна с оглушителен трясък.

Конници и пешаци проникнаха през отвора. Лъвското сърце, плътно следван от Джайлс и оръженосеца си, препусна в галоп покрай нахлуващите орди, после спря рязко и конят му се вдигна на задните си крака.

— За бога! Какво е това?

Беше очаквал да намери защитниците на Крагдън победени и покорни, но нямаше нищо подобно. Белият рицар, обграден от воините на Крагдън, изглеждаше всичко друго, само не и победен.

— Предайте се! — извика Лъвското сърце. — Ние сме повече.

Белият рицар не каза нищо, взирайки се в Лъвското сърце през тесния отвор на наличника на шлема. Враждебността на рицаря беше толкова ясно доловима, че Лъвското сърце почти усещаше как го изгаря. Единственият отговор, който получи, беше лекото свеждане на копието на рицаря.

— Достатъчно кръв се проля — продължи Лъвското сърце. — Щом ми предадете Крагдън и Луелин, клането ще спре.

Очевидно Белият рицар нямаше намерение да се предава, помисли Лъвското сърце, когато смъкна наличника си и се приготви за бой.

— Белият рицар е мой — изръмжа той към Джайлс. — Кажи на хората.

После вдигна меча си и се втурна в атака. Сечеше и мушкаше, пробивайки си път към арогантния рицар, усмихвайки се при мисълта, че мечът му ще намери уязвимо място в бронята на противника.

Сблъскаха се с оглушителен звън на мечовете, толкова отблизо, че конете им трудно можеха да маневрират. Силата на Лъвското сърце беше невъобразима и той знаеше, че стройният рицар скоро ще се огъне под бруталния му натиск. Но колкото и страшно да въртеше меча си Лъвското сърце, хитрият му противник умело се изплъзваше от ударите му.

Белият рицар се движеше мълниеносно. Всеки път, когато Лъвското сърце нанесеше смъртоносен удар, не го улучваше или щитът му го отблъскваше. Ядосан, Лъвското сърце започна да нанася все по-безумни удари и накрая един, който едва не свали рицаря от седлото. Но рицарят се съвзе моментално и му нанесе удивителен удар, който проникна през бронята на Лъвското сърце и го улучи в рамото. Бликна кръв, но Лъвското сърце не обърна внимание на болката.

Събирайки цялата си сила, той нанесе поредния удар с меча си и се обнадежди, когато видя Белия рицар да залита. Дивакът у Лъвското сърце взе връх и той започна да си напада още по-ожесточено.

Уморен е, помисли ликуващо Лъвското сърце.

— Отстъпват — обади се сър Джайлс зад него.

— Няма да приема нещо по-малко от пълно предаване — извика Лъвското сърце. — Чувате ли, сър рицарю? Предайте се. Вашата армия е победена.

Силен удар, насочен към ребрата на Белия рицар, придружи думите на Лъвското сърце. Мрачна усмивка разтегна устните му, когато видя рицаря да пада от коня си. Лъвското сърце щеше да слезе и да нанесе смъртоносен удар, ако двама от защитниците на Крагдън не се бяха приближили зад него, карайки го да отклони вниманието си от рицаря, за да се защити. Джайлс се присъедини към мелето и скоро воините от Крагдън бяха преодолени. Но когато Лъвското сърце се извърна към мястото, където беше паднал Белият рицар, от противника му нямаше и следа.

Като изруга силно, Лъвското сърце се закле да отмъсти на дявола, който беше причинил на него и неговите хора толкова много неприятности. Ако бойците от Крагдън не се бяха намесили, Луелин нямаше да избяга. Но битката се обръщаше. Армията на Лъвското сърце беше обкръжила рицарите на Крагдън и те се предаваха един по един. Боят беше спечелен. Щом армията на победителите влезеше в Крагдън, Белият рицар и Луелин щяха да бъдат негови. Щеше да отведе Луелин при Едуард, но Белият рицар щеше да остане за него, за да прави с него каквото си поиска.

— Към кулата! — извика Лъвското сърце. — Победата е наша!

— Глупаво момиче — зацъка с език старата бавачка, докато сваляше шлема от главата на Ванора. Гъста пясъчноруса коса се сипна по раменете й, спускайки се чак до кръста. — Ако Алън и Морън не бяха рискували живота си, за да се оттеглиш жива от бойното поле, щеше да си мъртва — продължи Меър. — Лъвското сърце беше твърдо решил да те убие.

Ванора трепна, когато Меър издърпа плетената ризница над главата й. Ребрата боляха, цялото й тяло беше натъртено. Утре нямаше да има място по нея, което да не е посинено.

Пълничкото лице на Меър се набръчка загрижено.

— Какво има, агънце? Къде те боли?

— Навсякъде — изпъшка Ванора. — Но най-вече ребрата. Това мръсно английско копеле има биволска сила.

— Не трябваше да се биеш с Лъвското сърце. Той няма никаква милост. Можеше да те убие.

— Нямах избор. Ако не се бях намесила, Луелин и Дафид нямаше да могат да избягат. Подготвена съм колкото всеки воин от Крагдън и съм способна да се бия срещу всеки мъж. Трябва да предвождам хората си.

— Баща ти не си изпълняваше дълга към тебе, Ванора. Не трябваше да те третира като сина, с когото така и не се сдоби.

Ванора преглътна сълзите си.

— Татко щеше да се гордее с мене. Исках да бъда силна заради него. Той знаеше, че съм способна да защитавам Крагдън без него.

— Баща ти е мъртъв, Ванора. Време е да действаш като жената, каквато си, а не като сина, когото баща ти искаше. Мислиш ли, че Лъвското сърце ще има милост към тебе, когато разбере за участието ти в бягството на Луелин? Крагдън падна. Лъвското сърце може да направи каквото си иска с нас и никой не може да му възрази. Може да избие целия ни гарнизон, ако пожелае. Слава богу, не знаеше, че се бие с жена. Наранената мъжка гордост може да бъде опасна.

Увереността на Ванора беше непоколебима.

— Моите хора няма да ме предадат. Те са верни на Крагдън.

Когато тя вдигна ръце, за да може Меър да измъкне дрехата над главата й, болката я накара да залитне и тя без малко не припадна. Меър й помогна да се изправи, поклащайки угрижено глава.

— Може да имаш счупени ребра, агънце. Стой тук, докато намеря платно да те превържа.

— Побързай, Меър. Лъвското сърце ще влезе скоро в кулата и трябва да ида да го посрещна. Няма да се крия като страхливка. Аз съм господарката на замъка. Трябва да отида в залата, за да защитя хората си, когато Лъвското сърце пристигне.

— Ще имаш късмет, ако успееш да се задържиш на крака — измърмори Меър, излизайки от стаята.

Лъвското сърце влезе триумфално в кулата на няколко крачки пред сър Брандън и сър Джайлс. Той спря, след като прекрачи прага на двукрилата дъбова врата и огледа залата; стоманеният му поглед пробяга по скупчилите се хора, които се притискаха един о друг с уплашени лица. Не видя нищо, което да сочи опасност или съпротива; не видя обаче и лорд Рис, нито пък Луелин или Белия рицар.

— Къде е господарят ви? — запита Лъвското сърце и гласът му отекна високо в огромната зала. — Къде е лорд Рис?

Думите му се натъкнаха на празни погледи. Малцина говореха или разбираха английски, а онези, които го знаеха, не се издаваха.

— Ти там — каза Лъвското сърце, посочвайки един възрастен рицар, чиито дрехи сочеха, че има известен ранг. — Ела тук.

Мъжът полека се приближи към английския рицар.

— Разбираш ли ме? Знаеш ли кой съм?

— Да сър Лъвско сърце, всички знаем кой сте.

— Ти кой си?

— Аз съм сър Пенрин, иконом на Крагдън.

— Къде е лорд Рис? Толкова ли се страхува да се изправи пред мене?

— Лорд Рис е мъртъв. Почина през зимата.

Лъвското сърце беше зашеметен. Без Рис, който да ги води, как бяха успели защитниците на Крагдън да предприемат атаката, която беше струвала живота на мнозина от тях, беше им отнела време и в крайна сметка напразно положени усилия? Тогава му хрумна, че синовете на Рис трябва да са защитавали замъка.

— Колко синове има лорд Рис и къде са?

— Лорд Рис не беше благословен със синове, сър.

— Кой рицар предвождаше хората ви? Облечен в бяло и златно.

Недоумяващо изражение се настани на лицето на Пенрин.

— Не знам за кого говорите.

— Не знаеш ли? — изрече Лъвското сърце с измамни тих глас. — Остави сега рицаря. Искам Луелин. Къде сте скрили страхливия Черен вълк на Сноудония?

— Луелин не е страхливец — отвърна сър Пенрин. Зловещо изражение затъмни лицето на Лъвското сърце.

Хващайки туниката на Пенрин с две ръце, той го дръпна към себе си, докато двамата не се озоваха нос о нос.

— Не си играй с мене. Ако Луелин не се яви веднага, ще се простиш с живота си.

— Сър Пенрин говори истината. Луелин не е тук.

Женският глас прозвуча авторитетно. Лъвското сърце пусна Пенрин и се извърна с изкривено от ярост лице.

— Коя си ти?

Девицата беше висока, по-висока от повечето жени, които той познаваше, и приятно оформена. Блестящата й тъмноруса коса, придържана от украсена със скъпоценни камъни диадема, беше разделена на път по средата и се спускаше по раменете й чак до кръста в разкошни вълни. Алената й вълнена рокля с дълги, плътно прилепнали ръкави, които обгръщаха изящните й ръце, се виждаше изпод тъмносиня туника, пристегната на невероятно тънката й талия.

Поглеждайки го право в очите, тя изрече:

— Аз съм Ванора Крагдън.

В гласа й, макар и мелодичен, се долавяше нотка на увереност. Държанието й беше авторитетно, погледът й не трепваше, за разлика от жените, с които беше свикнал да си има работа. Липсваха й скромността, сведеният поглед и покорността, които се очакваха от неомъжена девица.

— Кой командва в Крагдън?

Ванора се изправи в цял ръст.

— Аз, сър Лъвско сърце.

— Ти дъщеря на лорд Рис ли си?

— Да.

— Икономът ми каза, че баща ти е мъртъв. Истина ли е?

— Истина е.

— Имаш ли братя?

— Не.

— Кой е рицарят, който водеше хората ви в боя?

Ванора вдигна рамене.

— В Крагдън има много рицари.

Търпението на Лъвското сърце висеше на косъм. Не беше свикнал някой да осуетява намеренията му, още повече пък едно обикновено момиче. Очевидно баща й е бил прекалено мек и тя е възприела мъжко поведение. Много щеше да му хареса да я постави на мястото й.

— Не ме лъжи, жено. Видях рицаря със собствените си очи. Кръстосахме мечове на бойното поле и го победих.

Ванора замълча.

Стискайки ядосано зъби, Лъвското сърце изрече:

— Много добре, както искаш. Ще науча как се казва. Доведи ми сега Луелин и си спести гнева ми.

Разсеян за миг от красотата й, Лъвското сърце забеляза необикновените й виолетови очи, вирнатия нос и пищната уста. Кожата й беше фина като порцелан, лицето й макар и запомнящо се, беше стегнато в строго изражение. Жадният му поглед се спусна по щедрата извивка на гърдите й и продължи надолу по стройния ханш, докато умът му си представяше стройните й бедра преплетени с неговите, докато двамата се търкалят голи на постеля от кожи. Не си спомняше кога друг път е виждал толкова висока жена или с такова авторитетно присъствие като Ванора Крагдън.

— Сър Пенрин не ви ли каза? Луелин не е тук.

Лъвското сърце я изгледа така, че по-малодушна жена би се изплашила. Ванора просто отвърна на погледа му и това още повече засили гнева му.

Лъвското сърце призова Джайлс с поглед.

— Искам замъкът, стопанските постройки и конюшнята да се претърсят основно. — На сър Брандън нареди: — Доведи затворниците в залата за разпит. Хората не изчезват безследно.

Външно спокойна, Ванора кипеше вътрешно от арогантността на Лъвското сърце. Можеше да е първи рицар на принц Едуард, но за уелсците не представляваше нищо друго освен неканен нашественик, който застрашаваше замята и хората им. Никой почтен уелсец не харесваше англичаните, защото те бяха решени да покорят уелсците и да завземат земите им.

Докато Лъвското сърце издаваше заповедите си, Ванора мълчаливо го наблюдаваше. Неохотно призна, че този мъж е красив негодник. Мургав и опасен, сигурно беше човек без капка състрадание, изискващ пълно подчинение. Беше висок, едър, мощен, а лицето му намекваше за тъмни страсти и скрити бури. Какво движеше този рицар, наречен Лъвското сърце, запита се тя.

Ванора усети моментно безпокойство, когато Лъвското сърце започна да разпитва воините на Крагдън. За голямо нейно облекчение всички те отричаха да знаят кой е рицарят, когото той наричаше Белия рицар. Не разкриха и какво знаят за изчезването на Луелин. Лъвското сърце вероятно разбра, че няма да спечели нищо, ако продължи разпитите, и заповяда нейните бойци да бъдат отведени в кулата и заключени там. Тя безмълвно се закле, че няма да останат дълго в тъмницата.

— Както изглежда, момиче — каза Лъвското сърце, след като затворниците бяха отведени, — не само ти си решена да ми се противопоставяш. Всички уелсци, живеещи на земите на принц Едуард, сте бунтовници.

— Крагдън не принадлежи на Едуард. Крагдън и земята, на която е построен, принадлежаха на баща ми, а сега на мене.

— Тъй като сте дали убежище на Луелин, Крагдън вече е военна плячка. Аз предявявам претенции към него от името на принц Едуард и Англия, Ванора Крагдън.

— За вас съм лейди Ванора — изрече тя спокойно, но съвършено ясно.

— Много добре, милейди, така да бъде. Придружете ме до дневната. Тъй като оръженосецът ми е зает другаде, вие ще ми помогнете да се съблека и да се изкъпя.

Брадичката на Ванора се вдигна предизвикателно.

— Не съм слугиня.

Фиксирайки я със стоманения си поглед, Лъвското сърце изрече:

— Ще бъдете всичко, което желая да бъдете.