Лъвското сърце

Глава 18

— Къде е тя!

Ревът на Лъвското сърце се удари о гредите на тавана и се разнесе из цялата зала. Когато се беше събудил сутринта, не беше намерил Ванора. Отначало не беше помислил нищо, но докато денят отминаваше, без да я види, разбра със сигурност какво е направила.

Надявайки се да греши, изпрати един от хората си в селото и накара да претърсят кулата и пристройките. Гневът му нарасна, когато разбра, че има само едно възможно обяснение. Ванора нарочно не му се беше подчинила и беше отишла при Дафид. Чувстваше го в костите си, усещаше го с всеки дъх, който си поемаше. Проклета да е навеки!

— Кой беше на страна снощи?

— Аз, лорд Лъвско сърце — изрече сър Елдин, излизайки напред.

— Съпругата ми излезе ли от залата, докато беше на стража?

— Да, милорд. Каза, че не можела да заспи, и отивала в параклиса да се помоли. Не видях причина да я спирам.

Погледът на Лъвското сърце потърси и намери отец Кадък.

— Какво знаете за това, отче?

— Нищо, милорд. Ванора не ми се доверява.

— Тайната врата зад олтара…

— …е запечатана, милорд, точно както заповядахте.

— Къде е Меър?

— Тук съм, милорд — каза тя, пристъпвайки към него с наведена глава и превити рамене.

— Господарката ти довери ли ти се? Знаеш ли къде е отишла?

Явно разстроена, Меър избърса една сълза и поклати отрицателно глава.

Лъвското сърце я освободи с поглед и жената се дръпна с разтреперани рамене.

— Кой беше на стража при портата снощи?

— Аз, милорд — обади се сър Осгуд. Лъвското сърце го прониза с поглед и запита:

— Вдигна ли подвижната решетка за моята съпруга снощи?

— Не, лорд Лъвско сърце. Вдигнах я само веднъж през пялата нощ, и то за сър Морс.

Сър Морс си проби път през тълпата.

— Не! Не съм излизал от кулата снощи.

Гняв разтърси Лъвското сърце. Разбира се, сър Морс не беше излизал от кулата. Неговата съпруга беше излязла, преструвайки се, че е сър Морс.

— Искам да говоря насаме с отец Кадък — каза Лъвското сърце. — Останалите сте свободни. Въоръжете се и бъдете готови да излезете след един час.

Той изчака, докато залата се опразни, преди да се обърне към свещеника.

— Къде държи Ванора бронята си?

— В малко преддверие в задната част на параклиса. Мислите ли, че е излязла преоблечена като сър Морс?

— Точно това предполагам — изръмжа Лъвското сърце. — Елате, ще отидем в параклиса заедно и ще видим каква глупост е свършила съпругата ми.

В сандъка в преддверието нямаше нищо друго освен няколко прашни раса. Прекалено разгневен, за да говори, Лъвското сърце затръшна похлупака и изхвърча от параклиса. Ванора беше отишла при Дафид. Какво, за бога, очаква да постигне? Безразсъдната й постъпка само беше дала на Дафид още един заложник. Лъвското сърце нямаше друг изход, освен да нападне крепостта и да се моли заложниците да останат живи.

Поглеждайки към слънцето, той осъзна, че няма нито минута за губене. Ако хората му трябваше да нападнат през нощта, налагаше се да тръгнат незабавно. Ах, тази глупава Ванора. Жертвата й заради него не беше направила нищо друго, освен да застраши живота й.

Лъвското сърце крачеше през вътрешния двор, когато предупредителен вик откъм крепостните стени го накара да спре на място.

— Двама конници приближават! — викна стражът.

Лъвското сърце се качи по външната стълба до парапета и засенчвайки очи, срещу ослепителната светлина на слънцето, потърси ездачите. Приближаваха бавно, с наведени глави.

— Единият конник е жена — викна някой.

— Вдигнете решетката! — заповяда Лъвското сърце.

Изтичвайки надолу по стълбата, той се спусна във вътрешния двор точно когато конниците влязоха.

Позна сър Джайлс, но не и дамата с него.

Лъвското сърце хвана юздите на Диърдри и я свали от седлото. Ако не беше подкрепата му, краката й щяха да се огънат под нея.

Джайлс слезе и я вдигна на ръце.

— Съпругата ми е изтощена — каза той. — Преживя голямо изпитание.

— Заведи я в стаята си — нареди Лъвското сърце. Имаше много неща, които искаше да научи от Джайлс, но здравето на съпругата му беше по-важно. — Ще пратя Меър да се погрижи за нея и ще те чакам в дневната.

— Да, Лъвско сърце. Няма да се бавя.

Лъвското сърце изпрати да повикат Меър и я прати в стаята на Джайлс. После се качи в дневната и се заразхожда неспокойно. Облекчението му беше осезаемо, когато Джайлс влезе след малко.

— Как е съпругата ти?

— Меър й даде нещо за успокоение на нервите и я сложи да си легне. Диърдри има крехко телосложение и се страхувах, че няма да стигне жива до Крагдън.

— Разкажи ми какво стана.

— Питър сигурно ти е казал повечето. Бяхме нападнати по пътя и отведени в Драймиър. Пуснаха го, за да ти донесе съобщението на Дафид.

Въпросът, парещ устните на Лъвското сърце, избликна изведнъж:

— Къде е Ванора? При Дафид ли е?

Изражението на Джайлс стана предпазливо.

— Да. Ти ли я прати?

— Не, не съм я пращал. Излязла е тихомълком от леглото ни снощи и е напуснала Крагдън, облечена като рицар. Сър Осгуд вдигнал подвижната решетка, но не го обвинявам, защото тя го е заблудила.

Джайлс се поколеба за момент, после изрече:

— Носеше плетена ризница и бяла надризница, поръбена със златно.

— Да. Знаех, че моята съпруга е Белият рицар, от известно време насам. Когато я разобличих, тя обеща, че никога повече няма да облича броня и да язди като рицар. Въобразила си е, че може да спаси вас двамата с Диърдри без моя помощ.

— Тя каза… — Думите на Джайлс секнаха и погледът му се отдели от лицето на Лъвското сърце.

— Какво има, Джайлс? Да не би Дафид да е наранил съпругата ми? Тя каза ли ти да ми донесеш някакво съобщение?

— Трябва да ти предам едно съобщение, но се колебая. Не искам да бъда носител на лоши вести.

— Не щади чувствата ми, Джайлс. Искам да знам истината.

Джайлс изгледа съжалително Лъвското сърце.

— Говорих с Ванора, преди да напусна Драймиър.

Раменете на Лъвското сърце се стегнаха.

— Продължавай.

— Каза да ти кажа, че няма нужда да я спасяваш, защото сърцето й принадлежи на Дафид.

Един нерв затрепка на челюстта на Лъвското сърце.

— Това ли е всичко?

— Така мисля… освен…

— Какво?

— Каза, че била принудена да се омъжи за тебе, и искала да остане при Дафид.

Това беше лъжа. Трябваше да е лъжа. Но дълбоко в сърцето си той знаеше, че Ванора не може да го обича. Никой никога не го беше обичал, нито майка му, нито баща му, нито Ванора. Глупаво беше повярвал на лъжите й.

— Остави ме. Погрижи се за съпругата си и си почини. Ще се запозная утре с Диърдри, когато се възстанови от тежкото си изпитание.

— Моля се дано не възнамеряваш да нападнеш Драймиър — каза Джайлс. — Точно това иска Дафид, нали знаеш. Събрал е малка армия сред стените на Драймиър. Ще разбият безмилостно твоите воини.

— Още не съм решил какво да правя.

— Тогава ще те оставя, защото виждам, че искаш да бъдеш сам.

Джайлс се сбогува и тръгна към вратата, колебаейки се; сложи ръка на резето и се обърна.

— Лъвско сърце, за Ванора…

Лъвското сърце поклати глава.

— Не, Джайлс, не искам да говорим за съпругата ми.

— Разбирам — каза Джайлс.

След като Джайлс излезе, Лъвското сърце се отпусна на една скамейка и зарови глава в дланите си. Какво направи, Ванора? Беше сметнал, че е отишла при Дафид, за да преговаря за освобождаването на Джайлс и Диърдри. Но след като изслуша Джайлс, разбра колко е грешал, болката от предателството го накара да осъзнае колко е бил глупав да вярва, че Ванора се интересува от него. Слава богу, че не беше признал нарастващото си емоционално привързване към нея. Щеше да се чувства два пъти глупак, ако признаеше чувствата си на една жена, която не се интересуваше от него.

Стана, пресече стаята и се приближи към леглото. Топлият, женствен аромат на кожата и косата й още витаеше сред завивките. Представи си я легнала там, изтегната в чувствено отдаване, докато той се наслаждаваше на сметановите извивки на тялото й. Тя беше жена, която можеше да докара всеки мъж до безумие, и той си беше позволил да бъде заслепен от женските й хитрости. Призна вътре в себе си неспособността си да устои на силата, с която тя го владееше, но вече не, закле се той безмълвно.

Да желае жена, която не го иска, беше загуба на време и енергия. Съпруга или не, измиваше си ръцете от нея.

Ами ако грешиш, запита един вътрешен глас. Ами ако тя нарочно е излъгала за чувствата си, за да спаси сър Джайлс и Диърдри? Ами ако Дафид я е принудил да изрече тези ужасни думи?

Едва ли, отвръщаше вътрешният му демон.

И какво, по дяволите, трябваше да направи? Да поведе хората си в бой, който нямаше как да спечелят, заради една жена, която по собствените й думи нито се нуждаеше, нито желаеше да бъде спасявана?

Лъвското сърце още не беше взел решение, когато потърси сър Брандън след малко и му каза, че макар хората му да трябва да останат в готовност, тази нощ няма да излизат от кулата. Имаше нужда от време, за да размисли над думите на Ванора.

Ванора спа зле тази нощ в оскъдно мебелираната стая, която гледаше към двора. Беше се събудила рано и тъкмо беше навлякла панталоните си, когато на вратата се почука. Тя се отвори след броени секунди, пропускайки вътре един наперен Дафид, носещ в ръце някаква проста дреха.

— Дафид, не съм облечена! — каза Ванора, дръпвайки завивката, за да прикрие голото си тяло.

— Аз съм твой годеник. Няма защо да се срамуваме един пред друг.

— Имам си съпруг — напомни му Ванора.

Дафид й се усмихна самонадеяно.

— Няма да е задълго. Готвим се за очакваното нападение на Лъвското сърце.

Брадичката на Ванора се вирна упорито.

— Няма да дойде.

— Аз казвам, че ще дойде.

Приближи се към нея като дебнещ звяр с похотлив блясък в очите.

— Междувременно, няма причина да не удовлетворим взаимното си желание.

Ванора се дръпна.

— Има много причини. Първо, аз не те желая, и второ, още съм омъжена. Не можеш да ме докоснеш, ако не искаш да гориш в ада, след като умреш.

Той се изсмя.

— Не ме е страх от ада, а и ти не си толкова силна, че да ми попречиш да взема това, което искам.

И той я притисна към леглото със силата на едрото си тяло.

Ванора оголи зъби.

— Само да си ме докоснал, преди да съм те пожелала, и кълна се, ще съжаляваш до края на живота си. Знаеш, че не съм някоя слабосилна девица и съм напълно способна да се защитя. Познаваш силата ми, Дафид. Знаеш, че имам здрави ръце. Само да ме вземеш против волята ми, кълна се, че ще те лиша от мъжествеността ти.

Свирепостта на думите й и решителността в тях накараха Дафид да замре на място.

— Не ме е страх от тебе, Ванора.

Тя сподави една усмивка. Нерешителността в гласа му опровергаваше думите му.

— Страхуваш се от мене. Уважавай положението ми на омъжена жена и ще се разбираме, докато реша да остана в Драймиър.

— Не си в положение да вземаш решения — отвърна Дафид. — Ще останеш тук, докато не убия Лъвското сърце. Щом той умре, ще се оженим и ще живеем до края на дните си в Крагдън. Мога да чакам. Възнаграждението ще бъде още по-сладко, когато дойдеш доброволно при мене.

— Лъвското сърце няма да дойде, а Крагдън е непревземаем.

— Има таен вход.

— Вече е трайно запечатан.

Дафид вдигна рамене.

— Няма значение. Ако Лъвското сърце се направи на страхливец и не дойде, ще обкръжим кулата и ще чакаме, докато гладът го изкара навън. Щом излезе оттам, е мъртъв.

Ванора му обърна гръб, не можейки да отрече думите му. Броят на хората на Дафид със сигурност беше много по-голям; ако Лъвското сърце излезеше от Крагдън и се опиташе да нападне Драймиър, щеше да бъде победен.

— Вземи — каза Дафид, подхвърляйки й дрехата, която беше донесъл. — Облечи се. Бронята ти ме оскърбява. Няма да позволя да я носиш в Драймиър.

Ванора обърна глава и се вгледа в грубата дреха.

— Предпочитам бронята си.

— Слугинската дреха беше всичко, което успях да намеря. Ще трябва да се задоволиш с нея, докато получиш достъп до дрехите си. Няма да чакаш много, Ванора, заклевам се. Слез в залата, когато се облечеш, и ще закусим заедно.

— Ще чуя първо литургията.

— Няма свещеник в Драймиър, откакто баща ми почина преди много години. Имението ми е бедно в сравнение с размера и богатството на твоите земи. Няма село, само няколко крепостни, които живеят в кулата. Най-близкият свещеник е отец Кадък, а той е в Крагдън, на половин ден път.

— Въпреки това, ще отида в параклиса да се помоля, преди да закуся — настоя Ванора.

Дафид се намръщи.

— Много добре, но не се бави прекалено много.

Ванора намери параклиса в окаяно състояние, както всичко в Драймиър. Дафид беше небрежен земевладелец. Тя си спомни как беше идвала тук с баща си, когато беше дете, и как си играеше в добре поддържаната градина зад кулата, докато баща й и Дафид разговаряха. Дафид рядко си идваше у дома, защото тогава беше даден за възпитание у друго благородническо семейство. Но след като баща му почина, синът остави кулата да се руши.

Ванора коленичи преди олтара, спомняйки си за онези дни, когато бродеше из Драймиър с детска свобода и невинност. Беше прекарала много приятни часове, изследвайки малката кула. Усмихна се, като си спомни как си представяше, че е девица в беда и очаква да бъде спасена от смел рицар, който ще рискува всичко за нея. Странно, помисли тя, но рицарят никога нямаше лицето на Дафид.

Един ден беше открила малка задна врата, обрасла с бурени, и се беше опитала да я отвори, но детската й сила не беше успяла да се справи.

Тя замря. Имаше задна врата! Беше я забравила. Този детски спомен беше дошъл неканен, когато беше започнала да си припомня. Тъй като Драймиър никога не беше обсаждан, Дафид не беше имал причина да използва вратата в последните години и още по-малко пък имаше основание да предположи, че тя ще си спомни за нея. Струваше си да се поразтърси, реши Ванора. След като отправи благодарствена молитва, тя излезе от параклиса и се присъедини към Дафид в залата.

Лъвското сърце чувстваше тягостната нерешителност да го притиска непоносимо. В сърцето му имаше едно наранено място, което не искаше да повярва, че Ванора го е предала с Дафид. Бяха минали три дни, откакто сър Джайлс и Диърдри се бяха върнали в Крагдън. Неговият темперамент през тези дни беше такъв, че никой не се осмеляваше да го пита какви са плановете му. Беше като животно с трън в лапата.

След вечерята отец Кадък намери смелост да се обърне към него.

— Милорд Лъвско сърце, може ли да поговорим насаме?

— Нямам настроение за разговори — изръмжа Лъвското сърце. — Не може ли да почака?

— Не, синко, не може.

Лъвското сърце изпусна нетърпелива въздишка.

— Много добре, отче, какво ви тревожи?

— Загрижен съм за Ванора, милорд. Не вярвам да е останала доброволно при Дафид.

— Нямате доказателство — измърмори Лъвското сърце. — Съобщението на съпругата ми беше съвсем ясно. Не иска да бъде спасявана. Защо да рискувам живота на хората си заради една жена, която не се интересува от мене?

— Нещо тук не е наред — предупреди го отец Кадък. — Тя обича вас.

Лъвското сърце изсумтя недоверчиво.

— Има много странен начин да го показва.

— Не ви обвинявам, че не се решавате да противопоставите вашите двадесет души срещу сто или повече.

— Мислите, ли че щях да се поколебая, ако смятах, че Ванора иска да я спася? Нямам доказателство, че Дафид я е принудил да отрече брака ни.

— Позволете ми да отида в Драймиър — каза отец Кадък. — Искам да науча истината и да ви я кажа.

— Не, няма да позволя. Отговарям за живота ви и няма да позволя да го изложите на риск.

— Какъв риск, милорд? Аз съм слабосилен старец, който желае само да посети жената, която му е като дъщеря. Ще отида сам, невъоръжен и в мир. Дафид няма да откаже да ме пусне вътре, нито пък ще ме задържи насила.

— Какво се надявате да постигнете?

— Истината, милорд. Може би ще намеря начин да разреша тази непоносима ситуация.

— Необходимо е чудо, отче.

Свещеникът вдигна очи към небето.

— Нима не знаете? Бог върши чудеса, синко.

Лъвското сърце знаеше, че бог действа по тайнствени начини, но беше сигурен, че трябва нещо повече от чудо, за да го превърне в мъж, когото някой би могъл да обича.

— Какво ще кажете, милорд? — настоя свещеникът. — Ще наредите ли на часовите си да ме спрат, ако се опитам да изляза?

— Направете каквото желаете, отче. Не съм ваш господар. Свободен сте да ходите където искате.

Лъвското сърце застана на парапета до Джайлс малко след часа на първата утринна, когато отец Кадък излезе от Крагдън, яхнал едно муле.

— Къде отива свещеникът? — запита Джайлс.

— В Драймиър. Внушил си е, че Ванора стои там не по своя воля. — Извърна се. — Как е Диърдри? Почти нямах случай да говоря с нея. Липсва ли й Англия?

— Тя е доста млада, за да й липсва семейството й, но аз се надявам да й дам собствено семейство някой ден.

— Виждам, че много държиш на съпругата си — пошегува се Лъвското сърце.

— Диърдри е мила и послушна, Лъвско сърце, казва, че ме обича. Как да не я обичам и аз?

— Как, наистина — отвърна Лъвското сърце, обръщайки глава, за да скрие огорчението си, защото знаеше, че любовта не съществува.

— Знам, че не искаш да говориш за Ванора с когото и да било, но няма да си помогнеш, ако държиш чувствата си за себе си. Вярвам, че държиш на нея повече, отколкото си склонен да си признаеш, и нейното отхвърляне ти причинява болка.

— Отхвърлянето от страна на Ванора е поредното в дългата редица отхвърляния, които съм познал през годините — каза Лъвското сърце.

— Не, това е различно, по-болезнено е. Обичаш я. Не отричай, Лъвско сърце, защото аз самият съм влюбен и виждам колко цениш съпругата си.

— Нямаш ли си някаква работа, Джайлс? — изфуча Лъвското сърце.

Джайлс го изгледа втренчено за един момент, после вдигна рамене и се отдалечи. Лъвското сърце върна вниманието си към свещеника, който сега беше само малка точка в далечината.

— Върви с бога — прошепна той.

Думите му отлетяха с вятъра.

Нощта наближаваше, когато отец Кадък, превит от умора и треперещ от студ, стигна Драймиър. Каза си името, когато часовият го попита, и зачака, молейки се безмълвно, дали ще го приемат или ще го отпратят.

Самият Дафид се появи при подвижната решетка след няколко минути.

— Какво правите тук, отче?

— Идвам с мир, синко. Сетих се, че в Драймиър няма свещеник и някои от вашите хора сигурно имат нужда да се изповядат и да получат опрощение.

— Ако сте дошли да отведете Ванора в Крагдън, не сте добре дошъл. Нещо повече, Ванора няма желание да се връща там.

— Аз съм само един старец, Дафид. Няма защо да се страхуваш от мене. Вдигни решетката. Измръзнал съм и имам нужда да си почина и да се подкрепя. След като си почина, ще изслушам изповедите. На сутринта ще отслужа литургия и ще си тръгна.

— Прав сте, отче — съгласи се Дафид. — Няма защо да се страхувам от вас. Много добре, можете да влезете и да се погрижите за онези, които имат нужда.

Ванора беше в градината зад кулата и нямаше представа, че свещеникът е пристигнал. Беше чакала, докато се стъмни, когато сенките и смътната светлина щяха да я прикрият, за да потърси задната врата, която си спомняше от детските си години. Беше успяла да се промъкне два пъти там, за да търси вратата, но не беше успяла да я открие. Стените бяха обрасли с плевели и бръшлян, което правеше търсенето извънредно трудно. Имаше възможност, разбира се, детските й спомени да са й изневерили, да е взела въображаемото за действителност.

— Ванора, къде си?

Тя трепна силно, когато гласът на Дафид се разнесе из кулата като зимна буря. Подбирайки полите си, тя побърза да влезе вътре. Той я пресрещна на вратата.

— Какво правиш навън сама?

— Харесва ми да се разхождам из градината. Успокоява душата ми.

— Няма нищо в тази градина, само плевели и къпини. Едва ли е успокояваща комбинация. Ела с мене, имам изненада за тебе.

Тръпка на предчувствие пропълзя по гръбнака на Ванора. Добре можеше да си представи каква изненада е способен да й поднесе Дафид. Подготвяйки се за най-лошото, тя го последва в залата. Веднага след като влезе, спря на място, сигурна, че очите й я лъжат. Но когато видя отец Кадък да й се усмихва, разбра, че не си въобразява. Той беше тук, действително беше тук.

— Отче Кадък — извика тя, втурвайки се да го приветства.

Макар и уморен, острият поглед на свещеника се впи в лицето й.

— Добре ли си, дете?

— Разбира се, че е добре — отговори Дафид. — Защо да навреждам на бъдещата си невеста?

— Грешиш, Дафид. Ванора е омъжена. Лично аз извърших церемонията.

— Аз имам по-ранна претенция — възрази Дафид. — Бракът й е невалиден. Тя е била принудена да се омъжи за Лъвското сърце.

— Нямаше никакви подписани договори между вас, а Ванора се съгласи да се омъжи за Лъвското сърце.

— Отче! — прекъсна го Ванора, страхувайки се, че Дафид ще направи нещо на свещеника, ако той не си държи езика. Надявайки се да разсее отеца, тя седна до него и го запита:

— Колко време можете да останете?

— Ще си тръгне сутринта след литургията — каза Дафид. — Каза, че е дошъл да изслуша изповядващите се, но мисля, че лъже. Да не ме мислите за глупак? Отец Кадък иска лично да види, че си жива и здрава. Очевидно Лъвското сърце го е пратил. Кажи на добрия свещеник, че си добре и че искаш да останеш при мене, за да отнесе думите ти на Лъвското сърце.

— Вярно ли е, дете? — запита отец Кадък. — Искам да чуя лично от тебе, че не си малтретирана или държана тук против волята си.

Дафид се наведе и изсъска на ухото на Ванора:

— Кажи му, че искаш да бъдеш с мене, иначе свещеникът ще умре.

Отец Кадък, който недочуваше, подръпна Ванора за ръкава и запита:

— Какво казва Дафид?

— Нищо съществено, отче. За да отговоря на въпроса ви, искам да остана при Дафид. Никога не съм искала да се омъжвам за Лъвското сърце.

— Мислех, че вие двамата с Лъвското сърце се разбирате, че си доволна от брака си.

— Довършете си яденето, отче — изръмжа Дафид. — Късно е, а има много мъже, които искат да се изповядат.

Ванора трескаво търсеше начин да говори насаме със свещеника.

— Ще чуете и моята изповед, преди да си тръгнете, нали, отче?

— Да, нали затова съм тук.

— Не, Ванора, не е необходимо — възрази Дафид. — Няма какво да изповядваш. Можеш да се върнеш в стаята си, след като се нахраниш.

Отец Кадък понечи да протестира, но очите на Ванора му пратиха послание, което той разбра, и се подчини, макар и неохотно. Ванора довърши вечерята си в мълчание и се извини. Но вместо да се върне в стаята си, тя се промъкна през задната врата в градината. Пробивайки си път сред бръшляна и плевелите, прокара ръце по стената, търсейки отвора, който си спомняше от детските години. Треперейки от пронизителния студ, тя се отчая, когато ръцете й не напипваха нищо друго освен грапав камък и тръни. Шумолене зад гърба й привлече вниманието й и тя се обърна.

— Търсиш ли нещо?

Дафид.

— Аз… наслаждавах се на свежия въздух — заекна тя.

— Знам какво си намислила, Ванора.

— Така ли?

— Да. Стражите ми те държат под око и ми съобщават къде ходиш. Тъй като в градината няма нищо друго освен тръни и плевели, разбрах, че си си спомнила за задната врата и я търсиш.

— Не направи нищо, за да ме спреш — нападна го Ванора. Предпазливостта й изчезна, когато Дафид се развесели, вместо да избухне. — Сигурно знаеш, че нямам намерение да оставам при тебе.

— Много отдавна го разбрах, но няма значение. Искам Лъвското сърце да умре и ти ще ми помогнеш да го постигна. Колкото до вратата, която търсиш, тя вече не съществува. Наредих да я премахнат и да зазидат стената след смъртта на баща ми.

— Защо?

— Не беше необходима. Има и друг изход от кулата. Никой освен мене не го знае, защото Драймиър никога не е бил обсаждан.

— Ще го намеря — заяви Ванора.

— Няма. Лъвското сърце ще умре дълго преди да го намериш.

— Няма да дойде — възрази Ванора.

Дафид я изгледа свирепо в сгъстяващия се здрач.

— Промених намерението си и няма да чакам, докато Лъвското сърце умре, за да спя с тебе.

Ванора отвори уста, за да протестира, но той спря думите й с насилствена целувка, от която на нея и се повдигна. Тя ухапа силно езика му. Той изруга и я зашлеви с опакото на дланта си. Главата й отхвръкна назад от силата на удара, пред очите й избухнаха звезди. Отблъсквайки болката, тя плю, за да се освободи от вкуса му, и изтри уста с опакото на дланта си.

— Отвращаваш ме!

— Няма никакво значение. Ще те имам. Исках да бъда нежен с тебе, но ти като че ли искаш да бъде другояче.

Тя се обърна, за да избяга, но той я сграбчи през кръста и я завлече в кулата.

— Отец Кадък ще те спре! — викна Ванора.

— Той изслушва изповеди в параклиса. Престани да се бориш. Може да си силна, но аз съм по-силен. Щом моето дете започне да расте в тебе, ще промениш мнението си.

— Планът ти е обречен — заяви дръзко Ванора, — аз вече нося детето на Лъвското сърце.

Молеше се дано изчисленията й да са верни, дано това, че беше пропуснала последния си женски период, да означаваше, че семето на Лъвското сърце расте в нея. Не беше казала на никого, защото искаше да бъде сигурна, преди да осведоми Лъвското сърце. Нямаше представа как ще реагира Дафид или дали новината ще има някакво значение за това, което възнамеряваше да прави с нея. Думите изскочиха нечакани от устата й.

Реакцията на Дафид беше непосредствена и силна. Той я бутна на пода и застана над нея, изкривил лице в неописуем гняв.

— Кучка! Курва! Отвращаваш ме. Детето ти няма да доживее да види светлината на деня. Ще го убия, преди да излезе от тялото ти.

Ванора се опита да не трепне, но не можа. Жестоката, садистична усмивка, която изкривяваше устата му, я изплаши. Не беше мислила, че Дафид е способен да убие невинно дете.

Ванора беше там, когато отец Кадък си тръгна на следващата сутрин.

— Сбогом, отче — каза Дафид. — Предайте на Лъвското сърце моите поздрави и му кажете, че ако не излезе от Крагдън след два дни, ще убия Ванора.

Свещеникът пребледня.

— Не говориш сериозно, Дафид!

— Говоря напълно сериозно — отвърна Дафид. — Кажете на Лъвското сърце, че ще доведа Ванора в Крагдън. Когато ни види, той и неговите хора трябва да излязат невъоръжени и без никакви брони. Чак тогава ще пусна Ванора при него и ще му позволя да напусне кулата заедно с хората си.

— Не! Не му вярвайте — извика Ванора. — Той иска да убие Лъвското сърце. Кажете му да не излиза от Крагдън независимо какво обещава Дафид.

Ударът на Дафид простря Ванора на земята. Отец Кадък понечи да слезе, за да и помогне, но Дафид тупна мулето му с плоското на меча си и то потегли.

— Отче — извика Дафид след него, — кажете на Лъвското сърце да направи каквото му казвам, ако иска детето, което Ванора носи, да види бял свят.