Лъвското сърце

Глава 3

Ловците донесоха достатъчно дивеч, за да нахранят всички в кулата. Вечерята беше задоволяваща и Лъвското сърце си легна с пълен стомах. Беше се настанил в дневната и след като беше обезопасил кулата за през нощта, се беше оттеглил с намерение да се наспи добре в удобното легло на лорд Рис.

Нощта обаче беше всичко друго, само не и спокойна. Сънуваше не само Ванора, но и мистериозния Бял рицар, чиято идентичност си оставаше добре пазена тайна.

Черковната камбана тъкмо беше ударила за първа утринна, когато Лъвското сърце се събуди на следващата сутрин с настроение, мрачно като мислите му. Изми се, облече се и слезе в залата, за да закуси. Само няколко души бяха подранили, но духът му се ободри, когато една прислужничка дойде откъм кухнята и постави чаша ябълково вино, пресен хляб и резени сирене пред него, след което бързо се оттегли.

Сър Брандън се присъедини към него и си взе хляб и сирене.

— Затворниците започват да се бунтуват, Лъвско сърце. Не можем да ги държим вечно в кулата.

— Възнамерявам да поговоря с тях, след като закуся. Може би ще позволя на наемниците да си тръгнат, ако се закълнат във вярност на принц Едуард.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

Лъвското сърце вдигна рамене.

— Какъв избор имат? Ако приемат моето предложение за амнистия, могат да продадат услугите си другаде.

— Моите воини няма да се закълнат във вярност пред тебе — обади се Ванора иззад Лъвското сърце.

— Лейди Ванора — изрече Брандън и се надигна. — Ще се присъедините ли към нас?

— Не, закусих в кухнята. Искам да поговоря насаме със сър Лъвско сърце.

Брандън се поклони и се отдалечи.

— Бъди готов да ме съпроводиш в кулата, след като поговоря с Ванора — извика след него Лъвското сърце.

Ванора пребледня.

— Какви са плановете ти за моите стражи? Какво трябва да направя, за да ги спася?

Бавна усмивка разтегна устните на Лъвското сърце. Докъде би стигнала Ванора, за да запази живота на своите хора, запита се той. Нямаше по-подходящ момент.

— Седни, милейди, докато обсъждаме условията — каза той.

Ванора се стегна.

— Условия ли? Не знам какво искаш да кажеш.

— Не знаеш ли? Ще пощадя живота на воините ти в замяна на твоето сътрудничество.

— Как трябва да ти сътруднича? Ти ми ограби всичко, което имах. Нямам какво да ти дам.

Похотлив блясък освети очите на Лъвското сърце.

— Колко от себе си си готова да дадеш, за да спасиш живота на онези, за които казваш, че си загрижена?

Теменужените очи на Ванора потъмняха неразбиращо.

— Говори просто, сър рицарю. Кажи ми какво искаш от мене.

Погледът му се плъзна по тялото й дръзко и неприкрито.

— Мисля, че знаеш какво искам. Отдай ми се и ще пощадя хората ти.

— Това, което предлагате, е греховно и неморално! — извика отец Кадък от мястото си на две стъпки от тях. — Не го слушай, Ванора.

Лъвското сърце изпрати недоволен поглед към свещеника.

— Всеки път, когато се обърна, виждам или вас, или Меър, или Ванора. Вървете си, отче. Искам да говоря насаме с Ванора.

— Не. Аз съм нейният изповедник. Аз опрощавам греховете й и съм длъжен да пазя добродетелта й. Тя няма нужда от такъв като вас да я отклонява.

Лъвското сърце обърна стоманения си поглед към Ванора.

— Отец Кадък вместо тебе ли говори, Ванора? Знаеш какви ще бъдат последиците от твоя отказ, нали?

— Моля ви, отче, оставете ни. Аз съм достатъчно възрастна, за да вземам сама решенията си.

— Ванора, вслушай се в гласа на разума — замоли я свещеникът.

Тя го дръпна настрана и му заговори така, че друг да не може да я чуе.

— Много хора зависят от добрата воля на Лъвското сърце — прошепна тя. — Обещавам да не правя нищо необмислено. Мислите ли, че ще му се подчиня? Имам план, който ще спаси и моята добродетел, и хората ми.

— А — каза свещеникът. — Трябваше да се досетя. Много добре, ще те оставя да успокояваш Лъвското сърце, както можеш.

— Какво му каза? — запита Лъвското сърце, когато свещеникът се оттегли. — Не вярвам и на двама ви.

— Казах му, че съм достатъчно възрастна да вземам сама решенията си — отвърна Ванора.

Веждите на Лъвското сърце се вдигнаха.

— Това означава ли, че ще те имам тази нощ в леглото си?

— Това означава, че ще помисля. Междувременно трябва да се закълнеш, че няма да правиш нищо на моите хора, докато взема решение. В замяна на твоето въздържание обещавам сериозно да си помисля върху искането ти.

Лъвското сърце се отпусна на стола си и се взря във Ванора. Не беше мислил, че ще спечели толкова голяма отстъпка от нейна страна. Очите му се присвиха. Нещо не беше наред. Ванора не го харесваше. Никога не би се съгласила да му стане любовница, ако нямаше нещо наум. Внезапно му хрумна, че тя се пазари, за да спечели време да заговорничи против него. Сподавяйки едва усмивка, той реши да приеме предизвикателството и да осуети всякакви хитрини, които някаква уелска девойка би могла да скрои.

— Давам ти седмица да вземеш решение. Но мисли добре, жено, защото много хора зависят от отговора ти. Когато искам нещо, обикновено го получавам.

Очите на Ванора се разшириха.

— Ще ме насилиш ли?

Погледът му пробяга по нея с нескривана страст.

— Кълна се, че няма да има насилие, когато те отведа в леглото си.

Ванора си пое остро дъх.

— Твоята арогантност ме плаши, рицарю. Не всички жени те намират неустоим. Аз например те намирам самонадеян, властен и достоен за презрение. Ако ме извиниш, работата ме чака.

Подсмихвайки се, Лъвското сърце не се опита да я спре, когато тя се отдалечи. Сковаността на гъвкавата й фигура издаваше колко е оскърбена, но той не можеше да не се възхити на духа й. Тя не вървеше с дребните стъпки на жена; не, крачките й бяха дълги и уверени, като че ли знаеше силата си и се гордееше с нея. Трябва да я наблюдава строго, реши той, защото ако й се отдаде възможност, ще го направи на глупак.

Колкото и да не му се искаше да го признае, отхвърлянето на Ванора беше възбуждащо. Жените рядко, дори никога не го отхвърляха, а повечето мъже мислеха два пъти, преди да му се противопоставят. Независимо дали тя го осъзнаваше или не, но страстната й природа си личеше във всяка нейна дума и постъпка, в начина, по който се движеше, и в гордо вдигнатата й брадичка. Подобен огнен темперамент беше рядкост за жена. Той искаше да потъне в дълбините на страстта й. Сър Брандън прекъсна размишленията му.

— Готов ли си да говориш със затворниците сега?

— Да. Колко стражи си поставил в кулата?

— Двама горе и двама долу.

Разговорът спря, когато Алън се появи, носейки оръжието на Лъвското сърце. Лъвското сърце препаса меча си, после кимна, за да покаже, че е готов да разговаря със затворниците. Докато следваше Брандън по витата стълба на кулата, двамата стражи от долния етаж тръгваха на една крачка след тях.

— Отключете вратата — заповяда Лъвското сърце, когато стигна най-долната площадка. Единият от стражите извади ключ от колана си и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори навътре и Лъвското сърце влезе в помещението.

Затворниците се втурнаха напред. Стражите веднага извадиха мечовете си и ги избутаха назад. Въздухът беше застоял и вмирисан на немити тела и човешки изпражнения. Лъвското сърце би се обзаложил, че след два дни затвор те ще се съгласят с всякакви условия, които им предложи.

— Решихте ли съдбата ни, сър Лъвско сърце? — запита сър Рен, капитан на стражата на Ванора. — Ще бъдем ли екзекутирани?

Припомняйки си своето обещание пред Ванора, Лъвското сърце каза:

— Зависи. Колко наемници служат на замъка?

— Половината от бойците ни са наемници, някои са англичани, има и чужденци — отвърна сър Рен. — Останалите сме уелсци, заклели се да служат на дъщерята на лорд Рис.

— На наемниците предлагам амнистия в замяна на клетва за вярност към принц Едуард — обяви Лъвското сърце. — Те са свободни да служат на друг господар, ако такова е желанието им.

Тишина се възцари сред затворниците, докато всеки обмисляше предложението и какво означаваше то за него в смисъл на парична и лична изгода. На наемниците обикновено им беше все едно на кого продават услугите си, стига да им се плаща. Накрая един от мъжете излезе напред, коленичи пред Лъвското сърце и се закле във вярност. Един по един го последваха и други наемници, като накрая всички положиха клетва за вярност пред Лъвското сърце.

— Сър Брандън, върнете на тези мъже оръжията и конете им и ги съпроводете до подвижната решетка.

— Вие изоставяте Крагдън и лейди Ванора — извика сър Рен, когато бойците се заизнизваха през вратата.

— Рицарите се бият когато и където им се плати да го правят — каза Лъвското сърце. — Крагдън вече не принадлежи на лейди Ванора, тя вече не разполага и с пари, за да плаща на наемниците си. Съдите ги твърде сурово, сър Рен. Дори сър Пенрин разбра, че ще постъпи умно, ако служи на Едуард. Той ще остане в Крагдън като иконом на Едуард. Колкото до уелските защитници на замъка, — продължи той, — не предлагам никакви условия. Едуард ще реши съдбата ви. Може да прояви милост, ако му се закълнете във вярност.

— Клели сме се да защитаваме нашата господарка — отговори сър Рен.

— Така да бъде. Ще останете затворени, докато принц Едуард се върне и реши съдбата ви — каза Лъвското сърце и се обърна, за да излезе.

— Не можете ли да намерите по-приемливо място за нас? — запита сър Рен. — Не можем да се изкъпем, не ни е позволено и да ходим навън по нужда. Трябва да вършим всичко в кофи.

— Затворниците не предявяват искания — отвърна сурово Лъвското сърце, — но може би ще обмисля молбата ви, ако ми разкриете кой е рицарят, който водеше битката срещу моите сили.

— Аз бях — каза сър Рен.

Лъвското сърце го изгледа презрително.

— За глупак ли ме мислите? Ако отказвате да разкриете рицаря, може би ще бъдете по-склонен да ми кажете дали замъкът има таен изход.

Устните на рицаря останаха плътно стиснати.

— Много добре, така да бъде. Ще намеря рицаря без ваша помощ и сам ще търся изхода.

След като изрече това, той излезе от помещението, оставяйки недоволните уелсци да мислят над думите му.

Ванора нямаше представа, че половината, от защитниците на Крагдън са се заклели във вярност на врага, но дори да го беше узнала, това нямаше да промени нищо. Тя имаше само една седмица време да намери начин да освободи лоялните си воини. Ако не успееше, нямаше да има друг изход, освен да стане любовница на Лъвското сърце и да унищожи надеждата си да се омъжи за Дафид Девърел, защото отказваше да отиде при годеника си омърсена от англичанин.

Проклет да е всеки англичанин! Проклет да е Лъвското сърце!

Следващите дни бяха изпитание за Ванора. Мрачният, напрегнат поглед на Лъвското сърце като че ли я следваше навсякъде. Макар че тя се опитваше да го избягва, пътищата им, за нейно неудоволствие, като че ли се кръстосваха прекалено често. Единствените й спокойни моменти бяха, когато той отиваше на лов или се присъединяваше към воините си, излизащи да патрулират, или когато тя се криеше от него в своята стая.

Ванора трябваше да признае, че животът в замъкът върви гладко, но това до голяма степен се дължеше на сър Пенрин, който умееше да сплотява хората й. Макар че тя си пожелаваше да не е така, нямаше как в замъка да избухне бунт, щом защитниците му бяха затворени в кулата. За съжаление планът й да освободи затворниците беше отклонен от отец Кадък. Той беше настоял, че е твърде опасно.

Ванора не искаше да се откаже, но времето й изтичаше.

Един ден Лъвското сърце я притисна в един ъгъл на галерията. Тънък лъч гаснеща дневна светлина, който се процеждаше през високата арка на прозореца, осветяваше половината му лице, очертавайки го в сурови линии, подсилвайки агресивно издадената брадичка и искрящия поглед на присвитите му сребристи очи. Другата половина от лицето му оставаше в плътен мрак.

— Отбягваш ли ме? — запита той сурово.

— Изненадана съм, че си го забелязал — отвърна рязко Ванора.

Той я притисна към студената каменна стена.

— Забелязвам всичко, свързано с тебе. Взе ли решение?

— Ти ми даде една седмица.

— Защо отказваш да приемеш неизбежното? Няма да приема друго освен абсолютно подчинение. Твоите покровители не могат да ти помогнат, а наемниците ти те изоставиха.

— Лъжеш!

— Казвам ти истината. Само шепа упорити уелски рицари останаха в кулата. Другите бяха достатъчно умни, за да приемат условията ми. Избраха живота пред смъртта.

— Проклет да си!

Тя се опита да се отскубне, но твърдото му тяло блокира пътя за отстъпление.

— Не толкова бързо — изръмжа той. — Може би трябва да ти покажа нагледно какво представлява удоволствието да се озовеш в леглото ми.

Сграбчвайки я за талията, той я привлече към себе си за една насилствена, властна целувка. Тя започна да се бори, държейки устата си плътно стисната, докато той се опитваше да я открехне с езика си. Тогава той притисна хълбоците си към нейните, принуждавайки я да усети възбудата ми, и за неин върховен срам тя се притисна към ерекцията му. Когато осъзна какво става, решимостта й се върна и тя тропна с крак по неговия. Той прекъсна целувката със смях.

— Не можеш да ме нараниш, вещице.

С върховната самоувереност на мъж, свикнал да става каквото той пожелае, Лъвското сърце отново плени устата й. Този път не показа никаква милост, заставяйки устата й да се отвори, докато езикът му нахлуваше в нея. Целуваше я като любовник, а не като враг, горещо и дълбоко, ръцете му се плъзнаха надолу, за да обхванат седалището й и да я притиснат към издутината на панталоните му.

Опитвайки различна тактика, Ванора ухапа устната му. Получи се. Той залитна назад, изръмжавайки гневно.

— Кръвожадно момиче! Предай се.

— Никога!

Думите й прозвучаха кухо. Как можеше някоя дума да звучи решително, когато краката й се бяха превърнали в безкостна, трепереща маса желе само от атаката на един мъж, решен да я съблазни?

— Ще видим, Ванора — изрече той с типична мъжка арогантност.

И дръзкият дявол продължи по пътя си. Ванора се отпусна до стената, слаба и трепереща след тази среща. Господ да й е на помощ. Ами ако не успее да освободи хората си? Алтернативата не беше приемлива. Тя или щеше да бъде принудена да ги изостави, или да се отдаде на английския дявол.

Един настойчив глас в главата й шепнеше за заровени чувства, които никога не се бяха пробуждали, преди Лъвското сърце да я беше целунал и докоснал.

Ванора коленичеше в параклиса, молейки се за напътствие. Беше останала в това положение толкова дълго, че влагата беше проникнала в костите й и краката й трепереха от умора. Очакваше отец Кадък да се върне от селото, където беше отишъл да се моли край постелята на една жена с родилна треска. Беше решена да го чака, колкото и да се забавеше свещеникът. Атаката на Лъвското сърце над сетивата й я беше накарала да осъзнае, че той е още по-опасен за нея, отколкото си беше представяла.

— Ванора, защо не си си легнала в този късен час? — каза отец Кадък от вратата. Побърза да се присъедини към нея и коленете му изпукаха, когато коленичи до нея. — Болна ли си?

— Трябваше да говоря с вас, отче — започна тя. — За плана, който обсъждахме.

— Не, дете, твърде опасно е.

— Опасно или не, искам да спася хората си. — Тя сведе поглед към ръцете си, отказвайки да срещне очите на свещеника — Времето изтича. Ако скоро не предприема нещо, ще бъда принудена да се отдам на Лъвското сърце, за да спася живота на нашите смели уелски рицари.

— Ще се моля за тях.

— Не е достатъчно.

— Ами ако Лъвското сърце не захапе примамката?

— Той иска боеца, когото нарича Белия рицар, почти толкова, колкото и мене. Кълна се в бога, няма да има нито единия, нито другия.

Очите на свещеника се сведоха примирено.

— Какво искаш да направя?

— Да ми помогнете да облека бронята си. Възнамерявам да изляза през изхода зад олтара, да доведа коня си от селото и да остана скрита до сутринта. Тогава ще се появя пред стените на замъка и ще привлека вниманието на стражите горе на стената.

— Страхувам се за живота ти, дете.

— Не бива, отче, всичко ще бъде наред. Щом привлека вниманието на Лъвското сърце, той ще изведе бойците си от замъка, за да подгонят Белия рицар. Те не познават тези земи като мене. Ще ги отведа в планините, а после ще изчезна в една от многото пещери. Останалото се пада на вас с Меър. Мислите ли, че ще можете да освободите хората от кулата?

— Как ще минем покрай часовите?

— Меър ще им каже за появяването на Белия рицар пред портите и ще ги примами навън, уж за да го видят. Докато тя ги разсейва, вие можете да откраднете ключа от стража.

— Това не ми харесва, Ванора. Лъвското сърце не е глупав. Ще заподозре измама.

— Той иска този рицар толкова, колкото и Луелин. Нищо няма да се обърка.

— Моля се на бога дано си права — изрече разгорещено отец Кадък.

— Ще имам нужда от нещо повече от молитвите ви, ако е съдено да успея. Помогнете ми да си облека ризницата.

Отец Кадък я придружи до една малка стая зад олтара, където имаше различни предмети с религиозно предназначение. Отвори един сандък, разбута расата и извади плетената от железни бримки ризница на Ванора, панталоните, меча и бялата надризница. Излезе, за да може тя да съблече роклята и да облече бронята, и се върна, когато тя беше готова.

— Конят ти е в конюшнята зад ковачницата в селото — каза отец Кадък. — Единият от конярите го хвана и го отведе, преди войниците на Лъвското сърце да затворят портите.

— Знам, Меър ми каза. Нейният внук е завел Барон в селото. Дрем се грижи добре за него. Готова съм, отче. Отворете вратата.

Свещеникът докосна един панел зад олтара и отвори врата, водеща към проход, който излизаше при брега на реката. Оттук се отиваше бързо до селото. Ванора смяташе да не бърза, да изчака до разсъмване, за после да се покаже на хората на Лъвското сърце.

Отец Кадък взе един факел от халката, забита в стената, и го подаде на Ванора.

— Ще ти трябва светлина да виждаш къде вървиш. Вземи факела и го остави на входа на пещерата, да ти е под ръка, когато се връщаш. Аз ще се моля за успеха ни.

— Благодаря, отче. Ще намерите Меър в залата утре при първата утринна. Аз ще се покажа на часовите на Лъвското сърце малко след разсъмване. Двамата знаете какво да правите.

Тя сложи шлема на главата си и хлътна в коридора.

— Господ да е с тебе — прошепна отец Кадък, докато Ванора изчезваше в мрака.

Лъвското сърце се мяташе и се обръщаше през по-голямата част от нощта. Чу камбаните да звънят за предсънна, после за първа утринна, но поради някаква причина умът му беше неспокоен и той не можеше да заспи. Предупреждаващи камбани звъняха в мозъка му, сетивата му тръпнеха в напрежение. Но не разбираше какво не е наред. Затворниците бяха на сигурно място, Ванора също беше на сигурно място в леглото си, където не можеше да направи никаква пакост.

Може би точно това не беше наред с него. Искаше я в своето легло. Не остава много време, помисли той самодоволно. Заплахата му да екзекутира нейните воини щеше да я доведе в леглото му много скоро. Не й беше дал почти никакъв избор. Когато желаеше нещо, го преследваше така упорито, че обикновено получаваше желаното.

Би могъл да я принуди да дойде в леглото му, ако пожелаеше, но използването на сила не му доставяше никакво удоволствие. Обичаше жените да му се подчиняват и да го желаят. Мисълта как Ванора се подчинява доброволно го накара да се изсмее презрително. Тази малка вещица беше прекалено горда и независима, но той беше сигурен, че щом тя влезе в леглото му, ще я накара да го пожелае. Мисълта за една нетърпелива, топла и страстна Ванора накара гореща кръв да нахлуе в слабините му. Ако скоро не вкараше малката вещица в леглото си, ерекцията щеше да стане неизменна част от анатомията му.

Лъвското сърце задрямваше и се будеше, докато звънът на черковните камбани за утринна не го събуди. Той се протегна и стана, за да започне новия си ден. Точно беше приключил с миенето, когато Джайлс нахлу в стаята, осезаемо възбуден.

— Той е тук! Смелостта на това копеле е невероятна. Трябва да дойдеш да видиш сам.

— Поеми си дъх, Джайлс, и ми кажи за какво говориш. Кой е тук?

— Той, Белият рицар! Пристигна пред портите на разсъмване, с невероятна дързост. Стражите горе на стената го видели първи и алармираха гарнизона.

Лъвското сърце подаде глава в коридора и извика Алън. След няколко мига момчето се появи, запъхтяно и зачервено от възбуда.

— Видях го! — изграчи той. — Него и големия му бял кон.

— Помогни ми да си сложа бронята, момче — заповяда строго Лъвското сърце.

Алън побърза да изпълни заповедта.

— Сам ли е, Джайлс? — запита Лъвското сърце с приглушен глас, докато Алън навличаше ризницата над главата му.

— Да — отвърна Джайлс, — но армията на Луелин може да се крие сред хълмовете и да чака Белия рицар да ни примами навън.

Лъвското сърце грабна меча си и излезе от стаята.

— Искам с очите си да видя това копеле, преди да реша какво да направя.

Изтича нагоре по витата каменна стълба към пътеката на стената и надникна през парапета. Това, което видя, накара гняв да пробяга през него. Облечен в отличителната си бяло-златиста надризница, с шлем, блестящ под слънцето, рицарят, възседнал снежнобелия си кон, се взираше нагоре. Когато видя Лъвското сърце, вдигна меча си в предизвикателен жест.

— Копеле такова! — изфуча Лъвското сърце.

— Какво смяташ, че иска? — запита Джайлс.

— Очевидно е. Предизвиква ме.

— Мисля, че ще ни вкара в капан, ако го подгоним.

— Може би ще ни отведе право при Луелин — изрече замислено Лъвското сърце. — Ние това искаме, нали? Търсехме Черния вълк на Сноудония още откакто дойдохме в Уелс. Сблъсъкът с него е това, за което се подготвяхме през тези дълги седмици. Ще оставим рицаря ренегат да ни отведе до него.

— Да — съгласи се Джайлс. — Хората жадуват за една хубава битка.

— Вдигни гарнизона по тревога — заповяда Лъвското сърце. — Остави двама на портата. При никакви обстоятелства подвижната решетка не бива да се вдига, докато ни няма. Сложи и двама часови да пазят затворниците в кулата. Останалите да се съберат в двора в пълно бойно снаряжение.

— Приготви се да умреш — извика Лъвското сърце към Белия рицар. — Когато се срещнем в боя, само един от нас ще си тръгне жив!

След малко подвижната решетка беше вдигната и Лъвското сърце излезе начело на внушителната си армия. Когато Белият рицар напълно се увери, че го следват, вдигна меча към шлема си в подигравателен поздрав и препусна в галоп към далечните хълмове.

Лъвското сърце изруга под нос. Белият кон беше бърз, а рицарят като че ли знаеше точно къде отива. Лъвското сърце не го изпускаше от поглед, докато галопираше неудържимо нагоре към хълмовете. Преследването стана трудно, когато стигнаха гъстите гори, но решимостта на Лъвското сърце не отслабваше.

— Отваряйте си очите за засади — предупреди той лейтенантите си.

Не се натъкнаха на засада. Вместо това рицарят водеше патрула все по-високо и по-високо, навлизайки още по-навътре в гъстата гора. Лъвското сърце тъкмо беше стигнал до хълма, когато рицарят внезапно изчезна. Предполагайки, че негодникът е слязъл по другата страна на хълма, Лъвското сърце поведе воините си по стръмния склон. Когато стигнаха дъното, разбра, че е бил измамен. Но с каква цел?

С каква цел рицарят ги беше подмамил да излязат от кулата?

Патрулът на Лъвското сърце вече се беше отдалечил, когато Меър и отец Кадък отидоха в кулата. Всеки от двамата носеше по една кофа прясна вода.

— Какво носите? — запита сър Осгуд, един от двамата стражи.

— Вода за затворниците — отвърна отец Кадък.

— Каква е тази суматоха в двора? — запита другият страж, наемник на име Фенууд.

— Не знаете ли? — изрече Меър с престорено вълнение. — Тайнственият рицар, когото Лъвското сърце търси, се появи пред стените малко след утринна. Лъвското сърце събра хората си и го подгони.

— Кълна се в бога, как ми се иска да бяхме с тях — измърмори Фенууд. — Този рицар ще отведе нашите хора право при Луелин.

— Може би бихте могли да го видите от стената — намекна хитро Меър.

Стражите размениха многозначителни погледи.

— Оставете водата — заповяда сър Осгуд. — Ще я отнесем на затворниците, след като се върнем.

Когато отец Кадък остави долу кофата, се блъсна неволно във Фенууд.

— Господ да ми прости — измърмори той под нос, докато ловко измъкваше ключа от колана на наемника.

Нямайки търпение да видят какво става, двамата стражи се качиха бързешком по стълбите, оставяйки свещеника и Меър сами.

— Взехте ли го? — изшептя Меър.

— Да — отвърна отец Кадък, изваждайки ключа изпод черното си расо.

Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Отец Кадък! Какво правите тук? — запита сър Рен, когато видя свещеника застанал в рамката на отворената врата.

— Къде са стражите?

Меър надникна над рамото на свещеника.

— Побързайте. Нямаме време за губене. Бързо по стълбите и в параклиса.

Мъжете, мръсни и брадясали, изскочиха от помещението и хукнаха нагоре по стълбите. Меър запуши носа си и трепна, докато минаваха покрай нея, но геройски остана да пази, докато и последният мъж не мина край нея.

Тогава отец Кадък заключи вратата, предаде ключа на Меър и тръгна подир мъжете. Меър се качи по стълбата на крепостната стена с треперещи крака и се приближи към стражите.

— Виждате ли нещо, сър Осгуд? — запита тя невинно.

— Не. Сигурно са навлезли в горите.

Тя се обърна, за да си тръгне, престори се, че стъпва накриво, и се облегна тежко на Фенууд, хващайки се за туниката му, за да се задържи. С леко движение на китката върна ключа, пъхвайки го обратно в колана му.

— Добре ли си? — запита Фенууд, посягайки, за да я задържи.

— Да, благодаря.

Тя направи реверанс и побърза да се отдалечи.

— Готово — каза, когато стигна параклиса. — Може да заподозрат нещо, но нямат доказателство. Молете се господарката ни да се върне жива и здрава.

Меър гледаше тревожно как и последните уелсци минават пред вратата зад олтара. Щом стигнеха брега на реката, щяха да бъдат свободни да се присъединят към силите на Луелин или да се върнат по домовете си. Отец Кадък затвори вратата и въздъхна облекчено.

— Върни се в кулата, Меър. Аз ще чакам тук Ванора.

Ванора остави коня си при Дрем и се върна към реката, промъквайки се покрай стръмния бряг, докато не стигна до пещерата. Убеди се, че никой не я е последвал, после хлътна вътре, взе факела от халката и се върна в параклиса. Отец Кадък я чакаше, когато се появи иззад олтара.

— Слава на бога — въздъхна облекчено той.

— Стана ли всичко по плана?

— Да, мина добре. С божията помощ твоите рицари избягаха през тунела — каза отец Кадък, сваляйки шлема от главата й, за да го върне в сандъка.

Двамата смъкнаха ризницата й. Докато Ванора се преобличаше в роклята си, свещеникът прибра бронята и меча и подреди отгоре расата, за да ги скрие.

— Ела, дете, ще се помолим заедно. Мисля, че ще ти трябва цялата помощ, която можеш да получиш, когато Лъвското сърце се върне.

Ванора беше още на колене в параклиса, когато Лъвското сърце нахлу вътре. Свирепият му поглед не предвещаваше нищо добро.

— Значи тук си била — изръмжа той. — Търсих те. Предполагам, знаеш какво се случи. Белият рицар ни подмами да го гоним из хълмовете. После изчезна. Имаш ли пръст в това? Имаше ли причина аз и моите хора да бъдем примамени извън замъка?

— Не съм излизала от кулата; не можеш да ме обвиняваш за нещо, за което не знам нищичко — изрече сладко Ванора.

— Така ли? — изрече неуверено Лъвското сърце. — Бъди сигурна, че няма да си дам почивка, докато не хвана това копеле. Моли се за безсмъртната му душа, жено, защото дните му са преброени.

Думите бяха едва излезли от устата на Лъвското сърце, когато сър Брандън влетя в параклиса и спря пред него.