Лъвското сърце

Глава 9

Лъвското сърце нареди да спрат на билото на един скалист хълм и погледът му обходи безплодната земя, докато конете пиеха от ромолящия поток. Не беше видял нищо, което да подсказва присъствието на Черния вълк или неговата армия, и това го озадачаваше.

Беше започнал да вярва, че Луелин е избягал и вече не представлява заплаха. Но още не беше готов да се върне в кулата. Два дни далече от Ванора не бяха достатъчни. Страстта му за нея още бушуваше. Започваше да се страхува, че отдалечаването не е отговорът. Нищо не можеше да утоли жаждата му за страстната малка вещица, за която се беше оженил, освен да я има в леглото си и да се люби с нея, докато не се почувства прекалено изтощен да се движи, камо ли да мисли.

Джайлс забеляза рицаря, яздещ по пътеката под тях, и му го посочи. Възбуда разтърси Лъвското сърце, когато видя поръбената с бяло надризница на рицаря. Тайнственият Бял рицар! Стисна здраво юмруци и потръпна от жаждата да наниже негодника на меча си.

Ако не беше Белият рицар, Луелин нямаше да избяга и той нямаше да се види натоварен със съпруга. Нямаше да срещне Ванора, камо ли пък да се ожени за нея.

— Ще го подгоним ли? — запита Джайлс, изваждайки Лъвското сърце от замислеността му.

— Остани тук с мъжете — заповяда той. — Негодникът е мой. Причини ми много мъка и възнамерявам да сложа край.

С лице, стегнато в твърди линии, Лъвското сърце възседна коня си и препусна. Тръгна по следите на рицаря, изоставайки нарочно, за да не бъде забелязан. Стори му се, че рицарят е прекалено уверен в себе си, твърде самоуверен. Изглежда, не обръщаше внимание на опасността, сякаш тя не съществуваше за него. При Луелин ли отиваше? Лъвското сърце реши да го последва и да разбере.

Ванора яздеше блажено към Драймиър в приятен тръс, надявайки се да намери рицарите на Крагдън благополучно скрити в кулата на Дафид. Трябваше да ги предупреди да не мърдат оттам, за да не би патрулът на Лъвското сърце да ги открие.

Денят беше хубав, макар и малко хладен. Зимата щеше да пристигне неусетно и тя си припомни всички работи, които трябваше да бъдат свършени, преди да настъпи студеното време. Разсеяността й беше толкова голяма, че не разбра, че я следят, докато не усети кожата на тила й да настръхва и долови нечие заплашително присъствие.

Извръщайки се на седлото, тя не видя нищо освен гората и бягащите й сенки. Точно когато започваше да мисли, че въображението й си прави шеги, го видя.

Лъвското сърце!

Защо не го беше видяла по-рано? Колко време я беше следвал? Забивайки шпори в хълбоците на коня си, тя препусна през гората и хлътна в една широка долина, която лежеше между два високи хребета. Ясно осъзнавайки, че не може да отведе Лъвското сърце до Драймиър, тя рязко промени посоката и се насочи към хълмовете. Имаше шанс да се изплъзне на Лъвското сърце на неравна местност, а не на открито.

Хвърляйки поглед през рамо, Ванора бе смутена да види Лъвското сърце бързо да скъсява разстоянието помежду им. Хълмовете даваха единствената възможност за бягство, но тя се страхуваше, че няма да може да стигне навреме до тях. Следващата й възможност, която се беше надявала да избегне, беше да остане и да се бие.

Извръщайки се рязко, с меч в едната ръка и щит в другата, тя зачака Лъвското сърце. Той я настигна в облак прах и спря, а конят му затанцува в кръг около нея. Макар че наличникът му беше спуснат, тя би го познала навсякъде. Мощното му тяло на воин й беше толкова познато, колкото нейното собствено. Никаква ризница не можеше да скрие силата на крайниците му или ширината на раменете му.

— Значи пак се срещаме — изръмжа Лъвското сърце. Изтегли меча си и вдигна щита. — Приготви се да срещнеш създателя си, негоднико.

Направлявайки коня си с колене, Ванора полетя напред, за да се срещне с противника си. Имаше нужда от предимството на изненадата, за да оцелее. Знаеше, че Лъвското сърце е по-силен от нея и много по-добър в бойното изкуство, но се надяваше, че ще се представи добре. Само да можеше да го свали от коня, би могла да му избяга.

Сблъскаха се със звън на метал срещу метал. Ванора се сниши под резкия замах на меча му, използвайки щита си, за да отклони свирепия му удар. Замахна надолу само за да види удара си париран от щита му. Конят й се вдигна на задните си крака и копитата му удариха коня на Лъвското сърце. Той отвърна, нахвърляйки се срещу по-дребния неин кон, и тя едва не излетя от седлото.

— Предай се, сър рицарю, и може би ще ти пощадя живота — изрева Лъвското сърце над цвиленето на коня й.

Паника обхвана Ванора. Тя се страхуваше от гнева на Лъвското сърце, ако той откриеше идентичността й. Поклати отрицателно глава и предприе нова атака. Лъвското сърце я парира безмилостно. Тя отклони удара му, но пое следващия. Плоското на меча му я запрати на земята. Скачайки от седлото, той се надвеси над нея. Дяволското проблясване в очите му, ясно видимо под наличника, я прикова към земята.

— Свали си шлема — заповяда той. — Искам да видя лицето ти, преди да те пронижа.

Ръцете й трепереха, когато ги вдигна към главата. Точно когато започна да вдига наличника си, една стрела звънна във въздуха, пронизвайки едно слабо звено в ризницата на Лъвското сърце. Сграбчвайки стрелата, той се олюля и започна полека да се свлича.

Извиквайки от страх, Ванора се озърна по околните хълмове, за да види стрелеца, но не видя никого. Надигна се несигурно и коленичи до Лъвското сърце въпреки опасността да стане следващата мишена.

Бавното вдигане и спускане на гърдите му я увериха, че той е жив, но кръвта, която бликаше от раната му, я изплаши. Тя знаеше какво трябва да направи. Хващайки стрелата, напрегна всичките си сили, издърпа върха й от плътта му и я хвърли настрана. Чу стона на Лъвското сърце, но повече никакъв звук не се изтръгна от устните му, макар тя да знаеше, че болката навярно е непоносима. Тя отряза парче от надризницата му с ножа си и затърси раната под ризницата му. Когато я намери, направи възглавничка от плата и я притисна здраво към разкъсаната плът.

Той се взря в нея със замъглени от болка очи.

— Най-добре ме убий, докато още можеш, защото няма да имаш друг шанс.

Ванора се дръпна, думите му й напомниха колко много ненавиждаше той Белия рицар. Отказвайки да проговори, за да не би той да разпознае гласа й, тя поклати отрицателно глава.

Кръвта, която изтичаше от раната на Лъвското сърце, започна да тече по-бавно под натиска на ръката на Ванора, докато тя размишляваше какви възможности има. Не можеше да го остави да умре от загуба на кръв, нито пък можеше да го качи на коня му без чужда помощ. Остана дълго да мисли над дилемата, но внезапно беше спасена от нуждата да взема решение, когато няколко ездачи препуснаха от хълмовете и я обкръжиха.

Ванора разпозна веднага сър Рен и рицарите от Крагдън. Сър Рен слезе и коленичи до нея.

— Добър изстрел — каза той. — Не можех да го оставя да ви нарани. Вървете, не е безопасно да оставате тук. Хората му не може да са далече.

Изправяйки се, тя дръпна настрана сър Рен, където Лъвското сърце не можеше да ги чуе.

— Не мога да го оставя да умре.

— Нямате избор. Знаете какви ще бъдат последиците.

Тя наистина знаеше.

— Ще умре от загуба на кръв.

Сър Рен се взря в нея, внезапно разбирайки.

— Съжалявам, милейди, но това ще е за добро.

Ванора погледна пак към Лъвското сърце и нерешителността легна тежко на раменете а. Ако той умреше, щеше да бъде по нейна вина.

— Не мога.

— Чуйте! Приближават конници — предупреди я той. Облак прах се появи в далечината.

— Хората на Лъвското сърце — изрече Ванора, облекчена, че идва помощ.

— Трябва да тръгваме — настоя сър Рен, — за да не ни пленят отново.

— Не мога да го оставя — повтори Ванора.

Можеше да се погрижи за него по-добре от всеки от неговите хора.

— Не мислите ясно, милейди — възрази сър Рен. — Животът ви е в опасност, докато той е жив.

Тя си пое остро дъх.

— Какво ще правите?

— Ще го убия. Точно това смяташе и той да направи с вас.

— Не! Няма да го направите! Чуйте ме добре, сър Рен. Лъвското сърце няма да умре от вашата ръка, ясно ли е?

— Вие сте твърде мекосърдечна, милейди. Позволете ми да го убия за доброто на Уелс.

— Не! Помогнете му да се качи на коня си и да се върне при хората си.

— Сигурна ли сте?

— Напълно сигурна.

Ванора погледна отново към Лъвското сърце. Макар че той не можеше да ги чуе, сребристите му очи искряха зловещо, без никакъв намек за болка. Тръпка я разтърси. Като знаеше, че е обектът на омразата му, това я съсипваше. Направи една стъпка към него, но беше задържана от ръката на сър Рен.

Той издаде къса заповед, двама воини се приближиха към Лъвското сърце и го настаниха на коня му.

— Внимавайте! — извика тя, опитвайки се да се измъкне от здравата хватка на сър Рен. — Пуснете ме. Трябва да отида при него.

Хващайки я за кръста, сър Рен буквално я метна на коня й. Друг рицар хвана юздите й и препусна в галоп, последван от коня й.

Със съкрушено сърце Ванора осъзна, че Лъвското сърце никога нямаше да й прости, ако научеше кой е рицарят, когото се беше заклел да убие.

Стиснал зъби срещу болката, Лъвското сърце загледа как Белият рицар се отдалечава в галоп. Отдалече му се беше сторил страшен, но по-отблизо изглеждаше просто едно момче.

Пот изби по челото му. Ако стрелата на сър Рен не го беше улучила, щеше да убие противника си. Трябваше да не изпитва никаква вина заради това, каза си той, защото рицарят си беше заслужил съдбата, но не можеше да се отърси от усещането, че щеше много да съжалява, ако убиеше момчето. Разсеяно се запита защо рицарят така не желаеше да си тръгне.

Все още в съзнание, но усещайки, че бързо отпада, той очакваше сър Рен да довърши онова, което стрелата не беше успяла да постигне. Затвори очи и се приготви да срещне създателя си, когато двама едри рицари се приближиха и се наведоха над него. Но за негова изненада те го вдигнаха и настаниха на коня му. Държейки се за животното с ръце и колене, той се съсредоточи върху това, да остане изправен, когато сър Рен подгони коня с удар по задницата и силен вик.

Едва тогава Лъвското сърце забеляза конниците, които идваха към него. Още врагове? Разтърсвайки глава, за да прочисти погледа си от мъглата, той разпозна сър Джайлс и Алън начело на групата. Облекчение се разля из тялото му и той изправи рамене, сякаш нова сила се беше породила у него.

С върховно усилие на волята той остана изправен на седлото, когато Джайлс стигна до него и хвана влачещите се по земята юзди на коня му.

— Ранен си! — извика той и пребледня, когато видя окървавената надризница на Лъвското сърце. — Белият рицар ли беше?

— Не, бях хванах копелето под меча си. Стрелата дойде от един от сънародниците му — изпъшка Лъвското сърце. — Не го разбирам. Остави ме жив, когато можеше да ме убие, докато лежах безпомощен на земята.

Останалите от патрула настигнаха Джайлс и по лицата им се изписа загриженост, щом видяха бледото лице на Лъвското сърце и окървавената му надризница.

— Какво правите тук? — запита Лъвското сърце. — Не ви ли казах да ме чакате близо до потока?

Джайлс направи нетърпелив жест.

— Аз съм виновен, не хората, Лъвско сърце. След като се отдалечи, аз се уплаших, че може да се натъкнеш на опасност. Опитах се да не обръщам внимание на предчувствието, но колкото повече време те нямаше, толкова повече се боях. Направих това, което мислех, че е необходимо. — Той погледна към хълмовете. — Врагът се оттегля.

— Остави ги. Никога няма да ги намерим в тази пресечена местност.

— Можеш ли да слезеш сам? Ще се погрижа за раната ти.

— Дребна работа — каза Лъвското сърце, махвайки нехайно с ръка. — Меър ще ме превърже, щом се върнем в Крагдън.

Това, което искаше да каже, но не каза, беше, че иска да почувства лекуващата ръка на Ванора на трескавото си чело. Удивително, но стремежът да се върне при съпругата си беше движещата сила, която го задържаше изправен на седлото. Може би умираше, защото не можеше да си представи да изразява такива чувства, освен ако времето му на земята не изтичаше.

Джайлс го погледна внимателно.

— Достатъчно силен ли си, за да яздиш до Крагдън? Може би трябва да потърсим помощ в най-близката кула.

— Не — отвърна Лъвското сърце. — Никой в околността няма да ни приеме с отворени обятия. Отведете ме в Крагдън. Вържете ме за седлото, ако покажа признаци, че ще загубя съзнание.

— Къде отиваме? — запита Ванора, когато сър Рен даде заповед за спиране, за да си починат конете.

Те бяха яздили бързо и яростно, докато не се увериха, че никой не ги следва.

— Тъй като Луелин изостави армията си, ние останахме в имението, което баща ви ми даде като награда за годините вярна служба. Кулата има нужда от поправка, но състоянието й е задоволително. Страхувахме се да напуснем околността, защото може да имате нужда от нас.

— Луелин ви е изоставил ли? Какво те кара да говориш така?

— Истина е, милейди. Армията му се разпръсна и той изчезна. Говори се, че отишъл в Англия да търси мир с крал Хенри.

— Не! Не казвай, че това е истина!

— Страхувам се, че е вярно.

Ванора не можеше да повярва, че Черният вълк на Сноудония е изоставил Уелс. Какво щеше да стане с неговите хора? Какво щеше да стане с Крагдън?

— Ще ме придружите ли до кулата ми, лейди Ванора? Не е толкова величествена като Крагдън, но е уединена и безопасна.

— Не, сър Рен, не мога. Трябва да се върна в Крагдън при хората си. Единствената причина, поради която излязох, беше да ви предупредя, че Лъвското сърце е разширил търсенето на Луелин и неговата армия.

— Ще ви придружа.

— Благодаря ви, но недейте. Най-добре е да яздя сама. Лъвското сърце ще язди бавно заради раната си и аз възнамерявам да бъда там, когато пристигне в Крагдън.

— Минете напряко през гората, по-близо е — предложи сър Рен. — Сега, когато знаете къде да ни намерите, пратете вест, ако имате нужда от нас. Не сте в безопасност в Крагдън. Страхувам се за живота ви, ако Лъвското сърце разбере коя сте. Баща ви ви остави под моя грижа и аз се заклех да ви пазя. — Той наведе глава. — Не се справям много добре.

— Никой не можеше да предвиди това, което се случи — каза Ванора. — Най-съкровеното ми желание е да видя вас и всички онези рицари, които не са положили клетва пред друг, да се върнете в Крагдън.

— Чул ви господ, милейди. Верните на баща ви остават верни и на вас.

Подтиквана от потребността да се погрижи за раната на Лъвското сърце, Ванора препусна към Крагдън. Смрачаваше се бързо, когато стигна до селото. Остави коня си в конюшнята зад ковачницата и под прикритието на мрака се промъкна към реката. Следвайки брега, намери скрития проход и влезе в тунела. Вратата зад олтара отскочи при докосването й и тя влезе в параклиса.

Само сенки се стелеха в смътно осветеното малко пространство, когато тя смъкна плетената ризница и я прибра. После облече роклята и тръгна бързо през двора.

Тъкмо беше стигнала стълбището, когато патрулът влезе през портата. Сърцето й заседна в гърлото, щом видя как Лъвското сърце се люлее на седлото и осъзна, че е вързан, за да не падне. Надавайки уплашен вик, тя се втурна към него.

— Развържете го! Бързо! — Тя докосна крака му и той извърна очи към нея. — Доведи Меър — нареди тя на Алън, който беше слязъл от седлото и се въртеше край тях.

Набръчкал загрижено чело, той се отдалечи бързо.

Джайлс и сър Осгуд свалиха Лъвското сърце от седлото и щяха да го внесат в кулата, ако не беше настоял да влезе сам. Обграден от двамата, той успя да стигне криво-ляво до средата на стълбите, преди краката му да поддадат под него.

— Не го оставяйте да падне! — извика Ванора, втурвайки се да им помогне. — Отведете го в дневната.

— Раната е само една драскотина — изпъшка Лъвското сърце с безкръвни устни. — Преживявал съм и по лоши неща.

Меър и отец Кадък ги чакаха в дневната. Докато отнасяха Лъвското сърце в леглото и сваляха ризницата и наколенниците му, отец Кадък дръпна Ванора настрана.

— Това ти ли го направи, дете?

— Не, отче, беше сър Рен. Той го рани, за да спаси живота ми. Лъвското сърце ме настигна на половин ден път от Крагдън. Кръстосахме мечове и аз загубих.

Отец Кадък се прекръсти.

— Представих се добре, отче, но силите ми не издържаха свирепата атака на Лъвското сърце.

— Сгреши, като излезе от кулата. Къде беше патрулът на Лъвското сърце, когато се сбихте?

— Не знам, макар че пристигнаха малко след това. Не исках да го оставя, отче, но сър Рен настоя. Щом се уверихме, че никой не ни следи, пратих сър Рен да си върви и се върнах в Крагдън. Исках да бъда тук, когато Лъвското сърце пристигне. Извинете ме, трябва да отида при съпруга си.

— Ще остана, ако трябва да се дава последно причастие.

Кръвта се оттегли от лицето на Ванора.

— Няма да има нужда от последно причастие. Той със сигурност няма да умре.

Обръщайки се рязко, тя се втурна към леглото на Лъвското сърце.

Меър вече беше започнала да изследва раната. Лъвското сърце я наблюдаваше с предпазливо изражение.

— Внимавай, жено, не възнамерявам да умра от ръката ти.

— Меър е лечителка, няма да ти навреди — каза Ванора в стремежа си да го успокои.

Замъглените от болката очи на Лъвското сърце се вдигнаха към нея и подобие на усмивка се мярна в ъгълчето на устата му.

— Сърцето ми се радва да те чуе да казваш това.

— Загубили сте много кръв, сър Лъвско сърце — изрече Меър, след като завърши огледа. — Но можеше и да е по-зле. Кой извади стрелата и спря кръвта?

— Той — каза Лъвското сърце с глас, снишил се до едва доловим шепот. — Белият рицар. Беше под върха на меча ми. Знаеш ли името му, Меър?

Тя наведе глава, със забулен поглед.

— Не, не познавам такъв рицар. Но е направил нещо добро. Може би ви е спасил живота.

— Ако не беше той, нищо нямаше да ми има. За още едно нещо има да гоня този младеж. По-млад е, отколкото го мислех, но сръчен е за годините си.

— Не говори, Лъвско сърце — посъветва го Ванора. — Пази си силите.

— Имали сте късмет — каза Меър. — Стрелата е пронизала плътта под ръката ви, но е била спряна от ребрата и не е могла да нанесе повече вреда. Може да имате спукани ребра. Ще ги превържа, след като зашия раната ви.

— Побързай — каза Лъвското сърце. — Лежането в леглото е губене на време.

Меър вдигна очи към тавана.

— Раната ви може да не е фатална, но е болезнена. Няма да можете да яздите или да въртите меч поне две седмици.

Лъвското сърце скръцна със зъби.

— Прави каквото трябва, жено, и ме остави да решавам какво мога и какво не мога.

Меър внимателно почисти раната и вдяна фин копринен конец в една игла.

— Отче Кадък, дръжте ръцете му — нареди тя.

— Не — възрази Лъвското сърце. — Ванора ще ти помага. Нека отецът да си върви. Не е необходим тук. Няма да умра тази нощ.

Отец Кадък погледна към Ванора и когато тя кимна, той излезе от стаята.

— Давай, Меър. Готов съм.

Ванора хвана ръката му и я отдели от тялото, за да разкрие раната пред иглата на Меър. Усилията й обаче не бяха необходими. Лъвското сърце само трепна леко, когато иглата на Меър прониза плътта му.

Ванора се зачуди на силата му. Плътта му под ръцете й беше топла, мускулите — солидни. Лицето му беше донякъде бледо, но очите не издаваха слабост.

Беше мъж, който внимателно пази сърцето си. Би ли могла да стигне до него? Искаше ли да го достигне? Отговорът й се изплъзваше. Но в едно нещо беше сигурна: не искаше смъртта му.

Лъвското сърце се вглеждаше в лицето на Ванора, докато тя държеше ръката му. Тя трепваше всеки път, когато иглата пронизваше плътта му, сякаш нея я заболяваше. Наистина ли изпитваше нещо към него? Това интересуваше ли го? Отговорът го изненада.

Да, интересуваше го.

— Готово — каза Меър, докато връзваше възел и откъсваше излишния конец. — Ванора може да ви намаже с мехлема и да превърже ребрата ви.

— Помоли готвачката да приготви силен говежди бульон — нареди Ванора.

Лъвското сърце се опита да не трепне, докато тя превързваше раната и ребрата му с ивици плат. Макар и със замаяна глава от загубата на кръв, той не смяташе да остава на легло. Нямаше да е спокоен, докато Белият рицар не бъдеше пленен и идентичността му разкрита. Нямаше значение къде се крие този рицар със съучастниците си, той възнамеряваше да ги срази.

Не беше получавал никаква вест от Едуард и се питаше какво става в Англия. Дали Симон дьо Монфор е победил крал Хенри? Дали Хенри е подписал Оксфордските споразумения, които налагаха събранието на бароните да съветва краля? Дали Едуард още се колебае между Монфор и баща си?

Мислите му се пръснаха, когато Ванора стана, за да излезе.

— Почакай, искам да говоря с тебе.

Тя спря и го изгледа внимателно.

— Трябва да си почиваш.

— Ще си почивам, но след като поговорим. Мисля, че знаеш за Белия рицар повече, отколкото казваш. Кажи ми името му и къде се крие.

— Нищо не знам — отвърна Ванора.

— Така казваш. Знаеш ли, че сър Рен, капитанът на собствената ти стража, дойде на помощ на Белия рицар, когато го бях притиснал под меча си?

— Ти го наричаш Белия рицар?

— Да, това име му дадох, защото не знам друго. Той е по-млад, отколкото очаквах, и не толкова як, колкото изглежда отдалече, но все пак е много опасен. Искам го, Ванора. Няма да спра, докато мечът ми не опита вкуса на кръвта му, кълна се.

Сребристите му очи се забиха в нея.

— Кажи ми каквото искам. Ако не беше Белият рицар, нямаше да лежа в това легло.

Зашеметена от свирепите му думи, Ванора избяга от стаята. Омразата му към Белия рицар я плашеше. Заради собственото си благополучие трябваше да се откаже от рицарското си превъплъщение. Лъвското сърце беше твърде близо до истината.

Меър и отец Кадък я чакаха, когато се върна в залата.

— Спи ли? — запита Меър.

— Не, ще стане от леглото, преди да е оздравял както трябва. Упорит човек — измърмори тя.

— Кажи ни какво стана — подкани я свещеникът.

— Лъвското сърце ме беше притиснал към земята с меча си. Ако не беше сър Рен и точният му прицел, щях да бъда мъртва — каза Ванора, потрепервайки. — Слава на бога, че беше наблизо, когато Лъвското сърце ме изненада.

— Не трябваше да излизаш от кулата, когато Лъвското сърце и патрулът му са навън — укори я Меър.

— Ако те беше убил, щеше да бъде съкрушен, узнавайки, че е убил собствената си съпруга — смъмри я отец Кадък.

— Може би — отвърна неуверено Ванора. — Омразата му към мене е страшна. Сякаш целта му в живота е да убие онзи, когото нарича Белия рицар.

— Все пак вече не бива да излизаш като рицар, дете. Ако цениш живота си, трябва да вземеш мерки да го защитиш. Моля се за това и съм убеден, че господ няма да ни изостави. Англичаните може да не напуснат Уелс, докато сме живи, но съм сигурен, че ще победим. Лъвското сърце не е лош човек и вярвам, че не е безразличен към тебе, доколкото мъж като него може да не е безразличен към жена.

Ако Лъвското сърце наистина се интересуваше от нея, помисли тя, това щеше да й хареса.

— Оставете моите проблеми за малко — каза тя. — Как е Дафид?

— Говорих със стражата точно днес сутринта — отвърна отец Кадък. — Той не страда. Хранят го, позволяват му да се къпе. Подозирам, че отегчението е най-лошият му неприятел точно сега.

— Имаш ли още чувства към Дафид? — запита Меър.

— Не. Нямам чувства към него, само го съжалявам заради изпитанието, което преживява.

— Ела в параклиса с мене, Ванора — подкани я отец Кадък. — Ще се помолим страната ни да оцелее.

Макар че Ванора по-скоро би се молила да се отърве от един англичанин, тя тръгна на драго сърце със свещеника. Почти беше стигнала до вратата, когато чу Меър да казва:

— Сър Лъвско сърце! Какво правите извън леглото?

Извръщайки се, Ванора беше шокирана да види Лъвското сърце да влиза, олюлявайки се, в залата. Тя нададе уплашен вик и изтича към него.

— Да не си полудял! — ахна тя. — Трябва да лежиш.

Той опита една неубедителна усмивка.

— Не ме глези. Къде е сър Джайлс?

— Тук съм, Лъвско сърце — каза Джайлс, ставайки иззад една от масите, наредени за вечерята. — Имаш ли нужда от мене?

Лъвското сърце седна на близката пейка.

— Да. Искам да изведеш патрула на разсъмване и да продължиш търсенето на Белия рицар и съучастниците му. Ще се присъединя към вас, ако мога…

— Няма — каза Ванора.

Той не й обърна внимание.

— Искам Белия рицар повече, отколкото някога съм искал нещо в живота си. Той е наблизо, чувствам го в костите си. Доведи ми го, Джайлс, и ще представя главата му на поднос пред Едуард.

Сър Джайлс отдаде чест и се отдалечи. Лъвското сърце усети вцепенението на Ванора и погледна към нея. Лицето й беше пребледняло като надризницата на Белия рицар.