Лъвското сърце

Глава 10

Лъвското сърце се излекува бързо благодарение на всекидневното прилагане на мехлема, който Меър мажеше на раната му. И на отличните грижи на Ванора за него, както и собствената му решимост да възстанови силите си, за да срази Белия рицар. Да бъде победен от едно хлапе, което без съмнение едва наскоро е спечелило шпорите си, го правеше да изглежда пълен глупак.

Седмица след като беше ранен, Лъвското сърце се върна на тренировъчното поле, без да се упражнява, но даваше указания на рицарите си и на и оръженосците им. Когато беше изразил намерението си да се заеме отново със задълженията си, след като закуси тази сутрин, Меър вдигна ръце и изви очи нагоре. Ванора беше по-красноречива.

— Да не си полудял? Много рано е да се занимаваш с натоварващи неща — укори го тя.

— Моите воини трябва да тренират, за да запазят уменията си — възрази Лъвското сърце. — Те са опитни бойци, несвикнали на бездействие. — Изгледа я с горещи очи, гласът му беше нисък и съблазняващ. — Тялото ми копнее за стимулиране след толкова много лежане на легло. Прекалено много време мина, откакто не съм се любил със съпругата си.

Руменина оцвети бузите на Ванора.

— Много рано е и за това.

— Не ме познаваш добре, ако мислиш, че една малка рана може да ми попречи да спя с тебе. Тази вечер, малка вещице, ние с тебе ще правим нещо повече от това, да спим в леглото си. Не ти ли липсваше моето внимание?

— Не, ни най-малко. Извини ме — каза тя, ставайки изведнъж, — имам си задължения.

Усмивка изви чувствените устни на Лъвското сърце, докато наблюдаваше как Ванора се отдалечава бързо. Лъжата й не го заблуди. Когато я вземеше в прегръдките си тази нощ и влезеше в нея, тя щеше да бъде също толкова нетърпелива, колкото и той, също толкова жадна да се любят. Никакво отрицание не можеше да го убеди, че тя не го иска. Да, тази нощ щеше да я има и тя щеше да го моли да я вземе още преди нощта да е свършила.

Тялото му започна да се втвърдява при мисълта за голата Ванора, извиваща се под него, с очи, замъглени от страст, с неговото име на уста. Всеки мъж би умрял щастлив с такава възбуждаща картина, запечатана в ума му.

Тази картина остана у Лъвското сърце през целия ден. Когато започна да се уморява и ребрата му напомниха, че още не е напълно излекуван, само трябваше да си помисли как членът му влиза в мекото тяло на Ванора и умората му се стопяваше.

Щом се върна в кулата за обед, Ванора не се виждаше никаква. Когато запита къде е, казаха му, че е придружила отец Кадък в селото да посети едно болно дете. Тръпка на страх го разтърсваше, докато не разбра, че един въоръжен боец беше тръгнал с нея и свещеника.

Докато още се наслаждаваше на яденето, пристигна пратеник от принц Едуард. Лъвското сърце го посрещна и нетърпеливо прочете посланието, което той му донесе. Това беше първото известие от Едуард за всичките седмици, откакто беше в Крагдън. Джайлс и Брандън го заобиколиха, жадни колкото него за новини от Едуард.

— Какво пише принцът? — запита Джайлс. — Симон дьо Монфор причинява ли безпокойства на Хенри?

— Едуард пише, че Хенри се е освободил от обещанията си към бароните, като е помолил папата да му даде опрощение — разкри Лъвското сърце. — Гражданската война е неизбежна.

— Споменава ли Луелин? — запита Брандън.

— Пише, че носи вести за него и ще ни каже, когато пристигне. Да го очакваме в Крагдън след две седмици.

— Това ли е всичко? — запита Джайлс.

— Не, пише, че има лични новини да ни съобщи и че води някого, с когото ще ни изненада.

— Интересни — изрече замислено Джайлс. — Имаш ли някаква представа за какво говори?

— Не. Едуард обича изненадите. Може да има предвид каквото и да било.

Новините, че Едуард е на път, ободриха неговата армия от недоволни мъже. Щом гражданската война вече беше на дневен ред, нямаха търпение да вземат страна в конфликта. Но чия страна щеше да вземе Едуард, питаше се Лъвското сърце. От едната страна беше Дьо Монфор, съпругът на сестрата на Хенри и един от мъжете, които имаха право да управляват Англия след Едуард, законния наследник на Хенри. Имаше много хора, които мислеха, че Симон дьо Монфор би станал по-добър управник от Хенри.

От друга страна, Хенри, макар и слаб, беше все още крал на Англия и Лъвското сърце се съмняваше, че Едуард ще изостави баща си, защото ако направеше така, това означаваше, че ще загуби трона след смъртта на Хенри. Едуард беше роден да управлява и не би се отказал доброволно от божественото си право.

Лъвското сърце не се съмняваше, че Едуард ще защитава трона и собственото си наследство, присъединявайки армията си към тази на баща си. Едуард би могъл да накара Дьо Монфор да мисли, че е нерешителен, но принцът беше верен на своята страна и на баща си.

Колкото до личните новини от Едуард, Лъвското сърце беше готов да се обзаложи, че са свързани със съпругата му, принцеса Елеонора Кастилска, за която се беше оженил като момче и я беше оставил в бащината й страна, за да се върне в Англия. Дали младата принцеса беше пристигнала тук?

Хрумна му, че пристигането на Едуард щеше да означава край на дните му в Крагдън. Той беше дал клетва за вярност пред принца и щеше да го следва, каквато и линия да заемеше принцът в конфликта между Дьо Монфор и Хенри. Освен това, помисли с нещо повече от съжаление, щеше да се наложи да се раздели с Ванора.

Мисълта остави странна празнота, която му беше трудно да опише. Никоя жена не му беше липсвала, след като приключеше връзката си с нея и се придвижеше по-нататък. Какво беше това у Ванора, което го караше да усеща, че не иска да я напусне?

Ванора се върна в кулата късно вечерта в меланхолично настроение и отиде право в дневната, за да разчисти преди вечерята. Детето, което беше посетила с отец Кадък, беше умряло. Момичето беше болно по рождение, със слаби бели дробове и смъртта й беше очаквана, но Ванора все пак скърбеше заедно с родителите.

Лъвското сърце я чакаше в дневната.

— Надявах се да не става нужда да те довеждам у дома — приветства я той. — Късно е. Малката добре ли е?

— Умря — каза Ванора.

— Съжалявам. Родителите имат ли други деца?

— Да, но ще скърбят за нея.

— Дойдоха вести от Едуард, които може би ще те зарадват — продължи Лъвското сърце. — Той е на път към Крагдън.

Ванора се намръщи.

— Защо това трябва да ме зарадва?

— Може би защото ще замина с принца, когато се върне в Англия.

Ванора замря. Това беше искала, за това се беше молила, нали? Защо, в такъв случай, усети празнота, сякаш бездна се беше отворила в сърцето й?

— Това наистина са добри новини — изрече тя едва-едва. — Нямам търпение Уелс да се освободи от всички англичани.

— Не си мисли, че ще си възвърнеш контрола над твоята кула — предупреди я Лъвското сърце. — Едуард не изоставя лесно онова, което е спечелил. Крагдън е трофей, който той ще иска да прибави към уелските си владения. Възможно е да остави сенешал и група рицари, които да управляват имението в негово отсъствие.

— Какво ще стане с мене и онези, които зависят от мене? — запита Ванора.

Лъвското сърце вдигна рамене.

— Не знам. Ще помоля Едуард да ти позволи да останеш, ако това е желанието ти.

— Желанието ми е да бъда оставена на спокойствие.

— Това ли е единственото ти желание, Ванора? Не те ли интересува, че щом се разделим, може вече никога да не се срещнем?

Интересува ме, но не се осмелявам да си го призная.

— Не, защо ще ме интересува?

— Ние сме женени и споделяхме едно легло, малка вещице.

— Ще ти липсвам ли, Лъвско сърце? — предизвика го тя.

Ванора беше шокирана, когато лицето му изрази хиляди емоции. Възможно ли беше той да се интересува от нея? Каква безсмислица, укори се тя мислено. Лъвското сърце завладяваше, не се влюбваше.

— Ще ми липсва това да те имам в леглото си — призна той. Вдигна лицето й към себе си. — Ще ми липсват и духовитите ни разговори. Малко жени са ме предизвиквали така, както го правиш ти, и ще съжалявам, че ще трябва да си замина оттук, преди да съм те опитомил.

Ванора изпусна сърдито дъх.

— Не съм животно, което да трябва да се опитомява. Аз съм жена със собствено мнение и със смелост да го изрази.

— Наистина — призна той. — Престоят ми в Крагдън беше много интересно преживяване. Има много неща, които ще ми липсват, и други, които няма да ми липсват. Ти си красива жена; моята страст и твоят свещеник ни ожениха, но не мога да съжаля за брака ни, защото той направи престоя ми в Крагдън… забавен, да го кажа така. За едно обаче съжалявам — за недовършената ми работа с Белия рицар.

— Защо не го забравиш? — замоли го Ванора. — Сигурно не е някоя важна личност.

— Може би имаш право, но въпреки това този негодник ме засрами. — Гласът му стана твърд. — Може би един ден ще се върна, ще го открия и ще го убия.

Ванора потръпна. Замоли се този ден никога да не дойде. Денят, в който Лъвското сърце узнаеше истината, щеше да бъде последният ден от живота й.

— Готова ли си да вечеряш? Стомахът ми казва, че е гладен.

— Още не. Ще се присъединя към тебе, след като се измия и преоблека.

Лъвското сърце се отдалечи, оставяйки Ванора с много неща, върху които да мисли. Признанието му, че ще му липсват някои неща, я беше изненадало. Да не би да говореше за нея? Макар да не беше признал, че се интересува от нея, тя щеше да вкусва думите му дълго след като той си заминеше, когато самотата започнеше да я мори.

Лъвското сърце щеше да й липсва повече, отколкото би искала да си признае. Той беше успял да докосне сърцето й, въпреки че умът й го отхвърляше безусловно. Той беше мъж, какъвто нямаше по света. Корав, когато трябва, но нежността му, когато се любеше с нея, опровергаваше тази твърдост. Притежаваше силен ум и тяло, но беше справедлив, когато трябваше да отсъжда. Дафид беше доказателство за справедливостта на Лъвското сърце, защото не беше нито измъчван, нито оставен да умира от глад. Всъщност беше настанен доста удобно в кулата.

Ванора си остави достатъчно време за миене и преобличане, докато мислите й се въртяха около предстоящото заминаване на Лъвското сърце. Добре беше, че си тръгва, защото тя започваше твърде много да става част от живота му. Лъжкиня. Тя осъзна, че не е честна пред себе си. Макар че заминаването му беше онова, за което се беше молила, не искаше Лъвското сърце да си тръгне.

Въздъхвайки със съжаление за това, което можеше да бъде, но което никога нямаше да се състои, тя довърши тоалета си и излезе от стаята си.

През време на продължителната вечеря напрегнатият поглед на Лъвското сърце се спираше толкова често върху Ванора, че тя намери това изнервящо. Очите му бяха с цвета на пушек, а суровите линии на лицето му издаваха едва сдържано желание. Тежката му ръка се отпусна на бедрото й, дразнейки плътта й, докато тя се опитваше да се съсредоточи върху храната си.

— Довърши си яденето — прошепна той на ухото й. — Тази вечер ще ме намериш много нетърпелив любовник.

Кога ли го беше намирала по-малко от нетърпелив?

— Не ме излагай, Лъвско сърце. Хората ти ни гледат.

— Нека. Знаят какво искам. — И я изгледа с вълча усмивка. — Какво искаме и двамата.

— Прекалено си самоуверен, сър рицарю. Не те искам.

Той стана и протегна ръка към нея.

— Ела, съпруго, възнамерявам да ти докажа, че грешиш. Имаме само две седмици да си угаждаме.

С разтуптяно от възбуда сърце тя положи ръка в неговата, хипнотизирана от дрезгавия тон на гласа му и замъгления му поглед. Не чу гласовете, докато двамата напускаха залата, не видя и размяната на многозначителни погледи.

В мига, когато Лъвското сърце затвори вратата зад тях, той прошепна името й.

— Ванора.

Тя вдигна поглед към него. Имаше нещо напрегнато, опасно сексуално в очите му и това събуди съответна реакция у нея.

— Искаш ли ме, Ванора?

Дали го иска? Искаше го, както диво животно копнее за своя другар. Но той несъмнено го знаеше. Тя отвори уста, за да отрече желанията на тялото си, но думите не дойдоха.

Той се усмихна иронично, после плени устата й и я зацелува безкрайно, със смайваща страст. Тя издаде задавени звуци дълбоко в гърлото си и реагира бързо и интензивно, болезнено осъзнавайки, че когато той си замине, вече никога няма да го види. Езиците им се срещнаха и се вплетоха един в друг, дъхът им се смеси, ръцете им се намериха. Имаше ярка непосредственост в неговите целувки, като че ли и той осъзнаваше, че времето им заедно е ограничено, и искаше да го използва възможно най-добре.

Лъвското сърце смъкна дрехите й с неприлична бързина, после свали своите и хвърли всичко настрана с небрежно безразличие. Най-вероятно никога повече нямаше да познае страстта на Ванора, след като замине оттук. Никога нямаше да почувства топлия натиск на кожата й. Или да усети грапавата текстура на зърната й с езика си. Или да чува стоновете й на наслада, докато гали влажната й интимна плът.

Вдигайки я на ръце, той я отнесе в леглото и легна до нея. Макар да копнееше да влезе в нея, нарочно се успокояваше, искайки да удължи удоволствието й, както и своето. Целуна я по устата, по брадичката, намери пулсиращата вена в основата на шията й. Лявата му ръка се спусна по седалището й, задържайки я на място, докато пръстите на дясната се промъкваха през тъмните къдрици и копринените гънки, за да погалят чувствителните листчета на секса й.

Горещи вълни се разляха из нея. Беше на стъпка от разпадането, когато ръката му внезапно се отдели от нея. Задавен звук на протест се изплъзна от устните й и тя хвана ръката му, опитвайки се да я върне.

— Още не, скъпа, много рано е — измърмори Лъвското сърце.

Тежкото й дишане се забави, докато той я гледаше със замаяни очи. Тя колебливо се притисна към него; думите бяха излишни, когато тя безмълвно започна да го моли за още. Той целуна рамото й; тя изви шия към него. Свеждайки глава, той хвана гърдата й с уста, засмуквайки силно зърното. Тя се задъха, увиснала на ръба на трептящата страст. Зърната й се втвърдиха, дъхът й започна да дращи, тя се заизвива под него.

Замаяна от страст, тя едва дишаше, не можейки да мисли, докато пръстите му се връщаха към влажния й център. Тогава тези умели пръсти влязоха в нея, плъзгайки се навътре и навън, докато в същото време палецът докосваше чувствителната й пъпка. Вик се надигна в гърлото й. Той го хвана в устата си, заглушавайки го с целувка.

— Моля те — измърмори тя накъсано.

— Моля какво?

— М-моля те, люби ме.

— Скоро, много скоро.

Тогава внезапно пръстите му изчезнаха, заменени от устата; дъхът му беше горещ и я изгаряше, докато той дразнеше набъбналите гънки с езика и устата си.

Лъвското сърце почувства как крайниците й треперят, чу я да изпуска дъх, когато дойде експлозията й. Когато тя се успокои, той се надигна и смени мястото си с нея, накарвайки я да го възседне. Тогава се заби дълбоко в нея. Блаженият й поглед го накара да пламне. Гърдите й, зрели и твърди, се люлееха пред него в безсрамно отдаване. Вдигайки глава, той обхвана едно зърно и го засмука, вкусвайки топлината на копринената й ножница, докато тя започваше да се движи върху него.

Тя щеше да го убие. Извиваше шия и той започна да я целува там. Сърцето му се разтуптя, докато двамата се придвижваха към удовлетворението си. Той искаше да стисне ханша й и да ускори ритъма, но стисна зъби и издържа. Вместо това се движеше така, както тя налагаше, толкова близо до експлозията, че стенеше при всеки тласък. Щеше да умре като щастлив мъж… жертва на сексуално прекаляване.

Най-после тя извика и тялото й започна да се разтърсва с всяка контракция. Той я наблюдаваше през присвитите си клепачи, наслаждавайки се на усещането на нейната ножница, която плътно обхващаше члена му. Едва когато тя се отпусна на гърдите му, той си позволи да се зарови дълбоко и да я изпълни със семето си.

Ванора въздъхна и се отпусна върху него, очаквайки той да се раздвижи. Той не помръдна, оставайки още в нея, част от нея. След малко тя го усети отново да се втвърдява. Очите й, все още замъглени от любенето му, се отвориха и тя изненадана го видя да се взира в нея с любопитство, като че ли озадачен от реакцията си спрямо нея.

Мъничка надежда разцъфна в гърдите й, трепкащо пламъче на копнеж, че той може би се интересува от нея, че тя щеше да му липсва, макар той да не я обичаше, уверена беше тя. Тогава внезапно се намери по гръб, а Лъвското сърце беше надвесен над нея, със свирепо властно изражение и очи, блеснали с подновено желание.

— Ти сигурно няма да… — ахна Ванора. — Ти току-що…

— Постоянно подценяваш мъжествеността ми — изсъска, той, докато започваше да се движи с резки тласъци в нея.

Тя стисна с крака кръста му и изви ханша си така, че да го поеме по-дълбоко, да посреща тласъците му отново и отново, докато слабините й започваха да се движат все по-бързо и дъхът й започна да замира. Вълни на шок запулсираха през цялото й тяло, изпращайки я към мига на удовлетворението. Как можеше да реагира толкова бързо след мощната си кулминация само преди мигове, запита се тя, преди мислите й да се пръснат. Каква магия упражняваше Лъвското сърце над сетивата й? Тогава земята се изплъзна изпод нея. Усещането се разля из тялото й като изригване на вулкан. Смътно почувства как тръпки минават по тялото на Лъвското сърце, преди той да се строполи върху нея като безкостна купчина.

Чу го да изстенва, когато излезе от нея и се отпусна отстрани. Тя се надигна на лакът, очите й се изпълниха със загриженост.

— Заболя те — укори го тя.

— Няма ми нищо.

— Не даде достатъчно време на ребрата си да заздравеят. Мъже — изсумтя тя. — Буйни като козли и винаги готови за чифтосване.

— Струваше си — каза Лъвското сърце, трепвайки, когато се размърда.

— Дай да видя превръзката. Може раната ти да се е отворила.

Изскачайки от леглото, Ванора взе свещника и го вдигна над бинтованите му гърди.

— Няма кръв — изрече тя с въздишка на облекчение. — Натъртените ребра имат нужда от време, за да заздравеят. Не изчака достатъчно дълго, преди — и тя се изчерви — да започнеш да се занимаваш със силови упражнения.

— Не ти ли казах, че възнамерявам да извлека колкото може повече от тези две седмици, които ни остават? — Той й се усмихна подигравателно. — Ти ме помоли да се любя с тебе, нали?

— Самомнението ти е безгранично — нападна го Ванора. — Както много добре знаеш, нямах избор по този въпрос. Ти имаш опитността и познанията, с които да ме накараш да те искам. Тялото ми не ми принадлежи, то е твое и ти го командваш.

— Така и трябва да бъде — каза Лъвското сърце с арогантността на мъж, съзнаващ привлекателността си и гордеещ се с нея.

Ванора знаеше, че няма защо да спори с него по този въпрос, защото съзнаваше, че няма да има особена полза. Вместо това тя промени темата.

— Мислиш ли, че Едуард ще приеме брака ни?

Усети го как се вцепенява.

— Това ли искаш?

Ванора дълго се бави с отговора. Не, не искаше това, реши тя. Отвори уста, за да отговори, когато я връхлетя внезапна мисъл. Ами ако Лъвското сърце й е дал дете? Семето му още не беше намерило плодородна почва, но все още възможността си оставаше. Ако краткият им съюз беше създал дете, тя искаше Лъвското сърце да го признае.

Преглъщайки трудно, Ванора изрече:

— Може би ще е по-добре, ако бракът ни си остане.

Той я изгледа безизразно.

— Искаш да останеш омъжена за мене, макар че е неизбежно да се разделим?

Тя кимна.

— Ако сме създали дете в нашия кратък брак, искам да бъде законно.

Лъвското сърце не отговори. Не можеше. Беше се лишил от дар слово. Не беше мислил за деца, защото не беше възнамерявал да се жени. Женитбата за Ванора беше моментно решение. Разбира се, харесваше му да спи с нея, харесваха му дори и словесните им престрелки. Но децата никога не бяха представлявали приоритет за него. Нямаше какво да остави на съпруга и дете освен името си. Баща му се беше погрижил за това.

Наистина, щеше да наследи титлата на баща си след неговата смърт, но не смяташе да я използва, защото искаше да го разпознават по делата му като рицар, а не по неподплатеното му с нищо графство. Не беше безпаричен, защото рицарството си имаше своята отплата, но не притежаваше никакви земи.

— Лъвско сърце, не ме ли чуваш? — сепна го Ванора. — Съгласен ли си с мене?

— Никога не съм мислил за дете. Ти не си… създал ли съм ти дете, Ванора?

— Не, доколкото ми е известно. — Брадичката й се вирна. — Не ме интересува какво мислиш за мене, но бих искала да признаеш нашето дете, ако има такова. Не мога да понеса мисълта нашето дете да бъде наричано копеле. Мисля, че е най-добре да оставим брака ни валиден.

— Може би няма да заченеш — осмели се той.

— Може да си прав, но само бог има контрол над това. Може вече да си посял семето си в мене.

Погледът му се плъзна надолу към корема й.

— Предполагам, че детето няма да бъде най-лошото, което може да ми се случи.

— Колко мило от твоя страна да го кажеш. — Твърдата нотка в гласа й би трябвало да му послужи като предупреждение. — Но понеже детето е просто предположение в този момент, може би трябва да забравиш, че съм го споменала. Щом напуснеш Крагдън, няма нужда да поглеждаш назад. Забрави, че съм съществувала.

Да не поглежда назад? Да забрави Ванора? По някакъв начин тази мисъл създаде празнота ниско в корема му. Той си пожела да можеше просто да изтрие тези седмици в Крагдън от ума си. За съжаление, беше невъзможно. Ванора му беше дала нещо, което никоя друга жена не му беше давала. Той нямаше представа какво е то, дори не можеше да го опише, но знаеше, че то съществува.

Внезапно го осъзна. Никой се не беше интересувал какво ще стане с него. Независимо дали го признаваше или не, Ванора се интересуваше. Лъвското сърце беше достатъчно прозорлив, за да разбере кога чувствата на една жена са събудени.

Ами неговите чувства? Не можеше да си позволи да има чувства, реши той. Беше човек на Едуард и щеше да го следва до края на света, ако потрябваше. Нямаше място в живота му за съпруга, още по-малко пък за дете.

— Независимо какво мислиш, Ванора, не съм напълно лишен от чувство. Ще призная всяко дете, което създадем по време на краткия ни брак. И ще помоля Едуард да ти позволя да останеш в Крагдън. Не притежавам никаква земя или кула, където да живееш, така че не може да става и дума да те отведа в Англия.

— Отказвам да живея в Англия, така че това няма значение. Ако бъда принудена да напусна Крагдън, ще намеря как да живея, но ще бъде в собствената ми страна.

— Трябва да направиш това, което е най-доброто за тебе. Знай, обаче, че ще се върна, за да науча дали имам дете. Където и да отидеш, ще те намеря.

Лъвското сърце с изненада осъзна, че казва истината. Искаше, не, имаше нужда да знае дали се е заченало дете от съвкуплението им. Нямаше да изостави сина си или дъщеря си. Нямаше представа как възнамерява да държи връзка с Ванора и потомството си, докато воюва редом с Едуард, но не му и хрумваше, че ще занемари задълженията си.

Следващите дни протекоха с невъзможна бързина. Ванора се опитваше да се занимава с всякакви неща и умът й да бъде зает с мисли, различни от тези за бъдещето й. Двамата с Лъвското сърце не бяха имали друг сериозен разговор и тя предположи, че той иска да бъде така. За съжаление, не й беше толкова лесно. Беше стигнала до болезненото осъзнаване, че Лъвското сърце е ангажирал чувствата й, макар отчаяно да се беше опитвала да избягва такова обвързване. Кога се беше случило това? Как нейният враг беше успял да я накара да се интересува от него?

Какво щеше да направи той с нея, ако научеше, че тя е Белият рицар?

Потръпна. Мисълта беше плашеща и тя се замоли Лъвското сърце никога да не научи тайната й.

Авангардът на дружината на Едуард пристигна, за да съобщи за предстоящото идване на принца. Пътят от Лондон беше отнел по-малко време от очакваното и принцът беше само на два дни път от Крагдън. Лъвското сърце реши да излезе на следващата сутрин, за да го посрещне, и посъветва сър Джайлс да подготви десетина мъже, които да излязат с него на разсъмване.

Тази нощ той се люби с Ванора, докато изтощението не ги надви. После я събуди посреднощ, изтръгвайки още една реакция от нея. А след това, когато камбаната удари за първа утринна, тя се извърна в прегръдките му и той отново се люби с нея, сякаш щеше да му е за последен път. Възможно беше да е точно така. Едуард би могъл да тръгне ден след като пристигне, вземайки го със себе си.

Остави Ванора дълбоко заспала, изтощена от яростното любене. Намери Алън да го чака в залата. След като закуси с хляб, сирене и бира, двамата с Алън слязоха по стълбите в оръжейната, където оръженосецът му помогна да облече плетената ризница. Сър Джайлс пристигна след няколко минути.

— Мъжете са готови за тръгване — каза Джайлс.

Лъвското сърце се обърна към Алън.

— Погрижи ли се за провизиите?

— Да, Лъвско сърце. Всичко е готово.

Той кимна одобрително.

— Нямам търпение да видя Едуард. Без съмнение, в Англия са се случили много неща в наше отсъствие.

— Мислиш ли, че ще напуснем Крагдън? — запита Джайлс.

— Да. Неизбежно е.

— Аз поне се радвам — призна Джайлс. — И съм сигурен, че говоря от името на всички мъже. Започваме да се отегчаваме от бездействието. Уелсците не са никаква заплаха за Англия без Луелин. Ние сме воини, готови да отидат там, където Едуард ни отведе.

Групата рицари и оръженосци излезе от Крагдън точно когато слънцето се подаде иззад надвисналите облаци, обещавайки хубав ден. Те се разположиха на лагер за през нощта на един скалист склон, вечеряха от припасите си и се приготвиха за сън. Напуснаха завивките си призори и продължиха по пътя си. Слънцето тъкмо беше изгряло, когато Лъвското сърце забеляза дружината на Едуард, предвождана от самия него, седнал горд и висок на седлото.

Пришпорвайки коня си, Лъвското сърце препусна да посрещне своя принц. Едуард го видя и му махна с ръка.

— Време беше да се върнеш, лорд Едуард — каза Лъвското сърце, докато спираше коня си до принца. — Съсипваме се от безделие в Крагдън.

Едуард свали шлема си; слънцето блесна в златистата му коса, създавайки ореол около главата му. Лъвското сърце помисли, че принцът никога не е изглеждал по-царствено.

— Хубаво е да те видя здрав и боеспособен — отвърна Едуард.

— Какви са вестите за Симон дьо Монфор? С него ли реши да се обвържеш?

— Не. Промених намеренията си и сега съм с Хенри. Ако Дьо Монфор победи, ще се провъзгласи за крал и ще отрече рожденото ми право. Не мога да му позволя да направя това. Короната е моя по божието право. Никой няма да ми я отнеме.

— Имаш ли новини за Луелин?

— Да. Избягал в Лондон и подписал мирен договор между Англия и Уелс. Говори се, че се е сгодил за дъщерята на Симон Дьо Монфор.

— Господи! Значи сега сме в мир с Уелс.

— Да, но когато стана крал, решил съм да присъединя Уелс и Шотландия към английската корона. Ще говорим за плановете ми по-късно. Трябва да ти съобщя най-вълнуващата новина.

— По-добре ми кажи, преди да съм се пръснал — засмя се Лъвското сърце.

— Влюбен съм! — призна Едуард.

— Това не е новина. Не мога да преброя вече колко пъти си бил влюбен.

— Елеонора… моята Елинър е дошла от Кастилия.

— Съпругата ти? Влюбен си в съпругата си?

— Трябва да я видиш, Лъвско сърце. Тя е сладка и плаха, и невероятно красива. Наистина си загубих сърцето по нея.

Лъвското сърце щеше да се разсмее на влюбения висок златокос младеж, но не посмя. Очевидно, любовта беше нещо много сериозно за момчето, което един ден щеше да стане крал.

— Тя отвръща ли на чувствата ти?

— Да, така ми се струва. Готов съм да се посветя изцяло на съпругата си. Ако Елинър желае, ще консумираме брака си, когато се върна в Лондон.

Лъвското сърце безмълвно пожела на Едуард щастие с неговата булка. Повече, отколкото самият той имаше със своята съпруга. Тази мисъл доведе друга. Трябваше да съобщи на Едуард за брака си с Ванора.

Все още мислеше как да поднесе новината, когато Едуард изрече:

— Стига толкова за мене и за сериозните неща. Не си ли любопитен каква изненада съм ти приготвил?

— Не мога да се сетя за нищо, което да ме изненада.

Усмихнат, Едуард се обърна на седлото и вдигна ръка. Лъвското сърце не обърна внимание на думите му, защото още се чудеше каква ли е изненадата на принца.

— Лъвско сърце, виж си изненадата — изрече развеселен Едуард.