Лъвското сърце

Глава 2

— Приготви гореща вода за баня и храна за хората ми и за мене — заповяда Лъвското сърце на един прислужник, побутвайки Ванора към каменното стълбище.

С прелестно лице, стегнато в мрачно изражение, тя тръгна пред Лъвското сърце нагоре по стълбите по коридора, водещ към дневната. Чуваше тежките му стъпки зад себе си и се питаше какво ли ще й направи, когато останат насаме. Беше чувала, че англичаните са брутални животни, които вземат каквото си поискат, без да ги е грижа за жертвите им. Макар че английският грубиян не беше показал никакъв сексуален интерес към нея, тя благодари на бога, че не беше безпомощна жена, неспособна да се защитава.

Ванора отвори вратата на дневната и влезе вътре. Лъвското сърце я последва. Тя го загледа внимателно, когато сребристият му поглед заброди по широката стая и мебелировката й. Всичко беше точно така, както баща й го беше оставил преди шест месеца. Ванора не я беше взела за себе си, защото стаята пазеше твърде много спомени.

— Баща ти е живял добре — изрече Лъвското сърце с нотка на сарказъм. — Крагдън ще стане отлично допълнение към уелските притежания на Едуард.

— Сигурно не възнамерявате да останете дълго в Крагдън — отвърна тя, ужасена от тази мисъл.

— Възнамерявам да установя щаба си тук, докато Луелин не се предаде или докато Едуард не ме изпрати другаде. Уморен съм. Помогни ми да си сваля бронята.

Той вдигна ръце, изражението му беше сурово и нетърпеливо. Ванора започна да действа полека, внимавайки в англичанина, който току-що беше предявил претенциите си към нейния замък и земи в името на своя принц. Хващайки ризницата му, тя я дръпна нагоре, но въпреки че и тя беше висока, той беше още по-висок и й беше трудно да я издърпа през главата му.

Изръмжавайки нетърпеливо, той я бутна настрана и сам довърши започнатото от нея, а докато го правеше, ръката му неволно мина по ребрата й. Рязка болка я прониза и тя прехапа език, за да не извика. Без да подозира затрудненото й положение, Лъвското сърце свали ризницата и панталона си и ги хвърли настрана.

После седна на пейката и протегна десния си крак.

— Свали ми ботуша.

Ванора искаше да му каже да върви по дяволите, но предпазливостта надделя. Страхуваше се, че Лъвското сърце може да започне да отмъщава на нейните хора, ако тя се държи войнствено. Хващайки крака му, тя дръпна с всичка сила, но ботушът отказа да помръдне. После внезапно поддаде и тя падна по гръб, държейки ботуша, а полите й се вдигнаха над коленете.

Не беше подготвена за такава силна болка и се прегъна на две, притискайки ребрата си, като се залюля напред-назад.

— За бога! — извика Лъвското сърце. — Какво ти стана? Никога не съм виждал жена с толкова слаб гръб.

Изфучавайки отвратено, той свали другия си ботуш. После стана и смъкна долните си гащи.

— Не! — извика Ванора, извръщайки лице.

Лъвското сърце спря, гащите останаха смъкнати до средата на мускулестите му крака.

— Сега пък какво има?

— Не можете да се събличате, докато не изляза.

— Никога ли не си виждала съблечен мъж?

— Не, никога. Аз съм девица — изрече Ванора, потискайки болката, която й отнемаше силите.

— Пребледняла си. Лошо ли ти е? — Тя поклати отрицателно глава. — Да не си се наранила?

Ванора помисли за миг, преди да отговори с полуистина.

— Наскоро паднах и счупих ребра.

Сребристите му очи блеснаха.

— Да ти ги превържа ли?

Държейки се за хълбока, тя се надигна полека, като гледаше да стои на безопасно разстояние.

— Не. Меър се погрижи за това.

— Коя е Меър?

— Камериерката ми. Много е сръчна в лекуването.

— Тогава може би ще трябва да я повикаш, за да се погрижи за раната ми. Не е нещо голямо, само драскотина, но раните загнояват.

Почукване на вратата му попречи да продължи. Лъвското сърце даде позволение и двама мъже влязоха, влачейки голяма дървена вана, и я поставиха пред огнището. Последва шествие от прислужници, носещи кофи с гореща вода. Когато ваната беше напълнена, Лъвското сърце освободи всички. Но щом Ванора се опита да излезе заедно с прислужниците, той я спря с рязка команда.

— Не! Ти ще останеш тук да ме изкъпеш.

Тя замря, когато той смъкна гащите си, страхувайки се да погледне, но не можеше да се сдържи. Този мъж нямаше ли срам? Потаен поглед й доказа, че Лъвското сърце беше великолепен в голотата си. Нищо в нейното въображение не я беше подготвило за мрачните гравирани линии на лицето му или за мощните очертания на тялото му на боец. Той беше як, силен и строен, като лъв, откъдето идваше и прякорът му. За един кратък, луд миг тя се запита какво ли е да почувства ръцете му да я обгърнат плътно, да почувства широките му гърди притиснати до нежната й гръд, да усети устата му върху своята.

Тя преодоля разсейването и събра мислите си, когато Лъвското сърце влезе във ваната и се отпусна във водата.

— Можеш да започнеш от гърба — каза той, подавайки й кесията за баня.

Ванора я грабна, насапуниса я и мина зад гърба му. После започна да го търка.

Лъвското сърце осъзнаваше присъствието й повече, отколкото я беше накарал да повярва. В мига, когато тя се допря до тялото му, той усети как членът му се втвърдява и тестисите се стягат; осъзна, че отдавна не е вкусвал сладката женска страст.

Когато тя започна да търка раната му, той затаи дъх.

— Полека, жено!

— Нали каза, че е незначителна? — обади се тя със сладък глас.

— Искаш ли да ти покажа нещо, което не е незначително? — изрече той, хващайки ръката й, за да я отведе към слабините си.

Ванора се дръпна шокирана. Плътта му под ръката й се оказа твърда като стомана, но гладка като кадифе. Тъй като беше девица, не я бяха карали да къпе гостите на баща си и никога не беше виждала, още повече пък докосвала мъжкия орган, но гордостта не й позволяваше да се уплаши от крещящата мъжественост на Лъвското сърце.

Залепвайки усмивка на лицето си, тя обхвана ерекцията му и заяви с равнодушен глас:

— Много си суетен, ако смяташ, че това ми прави впечатление. Онова, което е забележително за едни, не е толкова интересно за други.

Тъмните вежди на Лъвското сърце се стрелнаха нагоре.

— Може би ще искаш да ти демонстрирам какво може да прави недотам забележителният ми член.

Ванора дръпна ръка и щеше да избяга, ако той не беше сграбчил роклята й, за да я задържи на място.

— Не си ме доизкъпала.

Тя отвори уста, за да му хвърли презрителен отговор, но не успя, защото вратата се отвори рязко и един мъж с развяващо се около глезените му кафяво расо влетя в стаята; острите му сини очи искряха в основателен гняв.

— Дойдох колкото можах по-скоро, Ванора. Когато чух, че англичанинът те е замъкнал в дневната, се уплаших да не се случи най-лошото. Махнете си ръцете от нея, сър Лъвско сърце.

— Кой сте вие? — Тонът на Лъвското сърце накара тръпки от страх да пробягат по гръбнака на Ванора.

— Отец Кадък няма лоши намерения — извика тя, впускайки се да защити свещеника.

— Не ме защитавай, Ванора — каза отец Кадък, потупвайки я по рамото. — Аз само върша работата на бога.

— Работата на бога ли? — намеси се Лъвското сърце. — Тогава, моля ви, кажете ми какво общо с бога има удоволствието от банята.

Изправяйки се в целия си недотам внушителен ръст, отец Кадък обтегна неодобрително устни.

— Няма да обезчестите Ванора, сър рицарю. Тя е сгодена за един смел уелски воин.

Тъмният поглед на Лъвското сърце се прехвърли към ъглите на стаята. Презрителна нотка прозвуча в гласа му.

— Къде беше смелият уелски воин, когато Ванора имаше нужда от него, за да защитава Крагдън?

Отец Кадък хвърли поглед към Ванора и изрече:

— Той е с…

— Отче! — извика тя. — Внимавайте какво говорите. Не давайте информация на врага.

В миг на прозрение Лъвското сърце сметна, че е открил идентичността на Белия рицар. Това беше годеникът на Ванора. Необяснима ярост го обзе.

— Къде е той?

Ванора го изгледа невинно.

— Кой?

— Годеникът ти. Той водеше воините на Крагдън, той носеше надризница в бяло и златно, нали?

Усмивката й беше прекалено самодоволна, за да му се хареса.

— Не, не беше той.

— Тя казва истината — потвърди отец Кадък.

Лъвското сърце стана; вода капеше от мощната му фигура, докато излизаше от ваната.

— Господ да ти прости лъжите, отче, защото аз няма да прощавам — изръмжа той. — Хората не изчезват безследно. Доведи лечителката да ми зашие раната и кажи на сър Джайлс да дойде тук.

Отец Кадък се взря в голото тяло на рицаря, изпъстрено с белези, помисли за миг и изрече:

— Няма да оставя Ванора сама с вас.

— Казах да вървиш! — ревна Лъвското сърце.

Когато отец Кадък се поколеба, Ванора каза:

— Не се страхувайте, отче, нищо няма да ми се случи.

Отправяйки състрадателен поглед към нея, отецът се обърна и излезе. Ванора се опита да го последва, но Лъвското сърце я спря с една дума.

— Стой. Не съм ти разрешавал да си тръгнеш, жено.

Две дълги стъпки го отведоха достатъчно близо до нея, за да може да я докосне. Той посегна и я накара да се обърне с лице към него. Тя се опита да гледа само към гърдите му, но погледът й сам се отклоняваше към по-интересни части от анатомията му, макар че гърдите му със сигурност бяха забележителни. Тъмни пръстени обграждаха плоските му мъжки зърна. Скулптираните линии на мускулите бяха набраздени от множество белези. Погледът й се спря на необикновената ширина на раменете, после се спусна надолу по изпъкналите бицепси до огромните му длани.

Оттук изглеждаше естествено да погледне към онази част от него, която доказваше мъжествеността му. Беше напълно възбуден, твърд и властен на вид. Дъхът спря в гърлото й и тя върна изумения си поглед към лицето му, където беше по-безопасно да гледа. Погледите им се сблъскаха със силата на вулканично изригване.

— Нагледа ли се на воля? — запита Лъвското сърце. — Как е в сравнение с мене годеникът ти?

Отказвайки да бъде сплашена, Ванора преглътна смущението си и отговори:

— Не съм те зяпала. Освен това — добави тя, отмествайки очи към слабините му, — няма с какво толкова да се гордееш.

Намекът като че ли не се хареса особено на Лъвското сърце, защото Ванора почти усещаше неумолимата жар на гнева му да я залива от глава до пети. Ръцете му стегнаха раменете й, но тя се изтръгна и отстъпи назад.

— Ще ида да видя защо се бави Меър. Раната ти трябва да се зашие.

— Тук съм — каза Меър от вратата.

Двамата бяха толкова заети един с друг, че не чуха кога е влязла камериерката.

Ванора се раздвижи първа. Поставяйки известно разстояние между себе си и Лъвското сърце, тя отстъпи в относителна безопасност зад спасителната едра фигура на Меър.

— Сър Лъвско сърце се нуждае от твоето внимание, Меър. Получил е „незначителна“ рана, която трябва да се зашие.

Сложила ръце на внушителния си кръст, Меър презрително изгледа голото тяло на Лъвското сърце.

— Прикрийте се, сър Лъвско сърце — изрече тя укорително. — Не е редно да се разголвате пред господарката ми. Не ви ли е срам?

Веждите на Ванора се вдигнаха изненадано, когато Лъвското сърце сграбчи кърпата от скамейката и я уви около стройния си ханш.

— Не те ли е страх от мене, жено?

Погледът на Меър се плъзна тялото му.

— Аз съм стара жена; не ме е страх от никой мъж. Можеш да показваш „оръжието“ си пред мене, но няма да позволя да срамиш Ванора. Не ме е страх какво можеш да ми направиш, а какво възнамеряваш да направиш на господарката ми. Ванора е невинна и не е за такива като тебе да я съсипят. Сега седни и ме остави да те зашия. Донеси ми сандъчето с лекарства от шкафа си, Ванора.

Ванора тръгна веднага да изпълни поръчката, извади сандъчето със скъпоценното съдържание от шкафа, където се пазеше, и го постави на скамейката близо до Меър. Старата жена опипа раната на Лъвското сърце с върха на пръста си, а после обърса кръвта с меко парче плат.

— Вдени ми иглата, Ванора — нареди Меър.

Ванора отвори сандъчето, намери иглата и вдяна в нея тънък копринен конец. После я подаде на Меър.

— Дръж се, сър Лъвско сърце — предупреди камериерката, забождайки иглата.

Ванора наблюдаваше Лъвското сърце изпод полуспуснатите си клепачи, докато Меър продължаваше да го шие. Изражението му не се промени, той не трепна, докато иглата минаваше през плътта му, затваряйки зейналата рана на рамото. Ако изпитваше болка, тя не видя никакъв признак за това. Този мъж не е човек, помисли тя с леко отвращение.

— Готово — каза Меър, връзвайки възела. — Намажи раната с малко мехлем от невен, докато приготвя превръзката, Ванора.

Ванора потопи показалеца си в гърненцето с мехлема и намаза раната на Лъвското сърце. Усети как мускулите му се свиват под допира й и внезапно остро осъзнаване пробяга през ръката й. Той вероятно също го беше почувствал, защото хвана китката й, за да спре чувственото плъзгане на пръстите й по кожата си.

— Стига — изръмжа той. — Оръженосецът ми ще ми помогне да се облека. Сигурен съм, че си имаш задължения другаде. Ние с моите хора сме прегладнели. Яденето може да бъде просто, но ще искаме нещо по-съществено малко по-късно.

Ванора едва не му се изсмя в лицето. Нямаше достатъчно храна дори за собствените й хора, какво остава пък за тези на Лъвското сърце.

— И откъде, ако можеш да ми кажеш, да намеря храна за армията ти? Нашите запаси свършиха по време на обсадата.

Сър Джайлс избра този момент, за да се представи пред Лъвското сърце. Почука на вратата и влезе. Съзирайки благоприятната възможност, Ванора се измъкна от стаята.

— Свещеникът каза, че си ме викал — изрече рицарят.

— Да. Луелин намери ли се?

— Не. Сигурно е избягал в планините, но ние не ги познаваме. Сър Брандън излезе с патрул, за да претърси околността.

— Трябва да пратя съобщение на Едуард, веднага. Той трябва да узнае, че сме превзели Крагдън. Междувременно ще установя щабквартирата си тук. Има обаче едно затруднение. Запасите от храна не са достатъчни и не можем да се изхраним. Веднага щом се облека, ще разясня на крепостните какви са задълженията им за снабдяването ни с храна. Градините и бостаните трябва да са пълни по това време на годината.

— Късмет — пожела му Джайлс. — Хората на Крагдън ми се струват враждебни, не са по-добри от нецивилизованите диваци, които се изсипват от хълмовете, за да тормозят пограничните ни барони.

Лъвското сърце размишляваше над думите на Джайлс, докато слизаше по стълбите към залата. Уелсците не харесваха англичаните, но Едуард беше решил да обедини Уелс и Англия, щом станеше крал, а когато Едуард решеше нещо, никой не можеше да го спре.

Тишина последва влизането му в препълнената зала; враждебността беше силно осезаема. Той се качи на подиума и зачака всички да насочат вниманието си към него, преди да заговори с глас, който прозвуча авторитетно:

— Хора на Крагдън, чуете ме. Предявявам претенции към Крагдън и всичко, което го заобикаля, от името на принц Едуард Английски.

Нервно раздвижване последва изявлението му.

— Нищо няма да се промени. Ще ви бъде позволено да се върнете по домовете си невредими и ще продължите да принадлежите на замъка. Заради дългата обсада ще имаме нужда от храна. Приберете се по домовете си, ожънете реколтата и донесете десятъка си, както винаги сте правили. Възнамерявам да пратя хора да идат на лов, но говеждо, агнешко и свинско ще бъдат вкусно допълнение към дивеча. Гарантирам, че никой мъж, жена или дете няма да останат гладни през идващата зима.

Море от намусени лица посрещна погледа му. После той се досети. Те не разбираха какво им говори. Откритието му се потвърди, когато Ванора се приближи към него и изрече:

— Малцина от хората ми разбират английски, сър Лъвско сърце.

— Преведи им — заповяда той. — Накарай ги да разберат, че никой няма да пострада, ако изпълняват заповедите ми.

Лъвското сърце разбираше малко уелски и слушаше внимателно, за да се убеди, че Ванора предава вярно думите му. Беше решил, още преди да влезе в Крагдън, че ще пази в тайна ограничените си познания по уелски, защото това би му послужило по-добре, отколкото да признае, че разбира какво се говори за него.

Ванора преведе всичко и се обърна към Лъвското сърце.

— Това ли е? Свободни ли да се върнат по домовете си сега?

— Да, но очаквам скоро в замъка да пристигне храна.

Щом Ванора преведе думите му, селяните събраха децата и вещите си и започнаха да излизат от залата. Тя се накани да ги последва, но Лъвското сърце й нареди да остане.

— Стомахът ми се е залепил за гръбнака. Кога можем да очакваме яденето?

— В килера няма нищо друго освен овес. Искаш ли овесена каша, сър Лъвско сърце?

Стомахът му се сви.

— Трябва ни месо, за да си напълним коремите.

Той извика сър Осгуд, един от своите рицари.

— Сър Брандън върна ли се?

— Не, Лъвско сърце. Още е навън, с патрула си.

— Трябва ни храна, но тук няма никаква. Организирай един лов. Трябва да има много дивеч по това време на годината. Може би ще се натъкнете и на добитъка, който селяните са скрили в гората, когато са бягали към кулата.

Осгуд излезе веднага, за да изпълни нарежданията на Лъвското сърце.

— Ами воините, затворени долу в кулата? — запита Ванора. — Ще получат ли храна и вода?

— Да. Когато ние ядем, и те ще ядат.

— Какво ще стане с тях?

— Ще получат възможност да се присъединят към армията на Едуард.

Ванора изпръхтя неженствено.

— Това никога няма да стане. Моите хора са верни на Уелс и на Луелин.

— И на тебе — допълни Лъвското сърце.

Ванора изфуча.

— Баща ми ги беше натоварил да ме защитават по време на дългите му отсъствия от дома. Службата в армията на Едуард ще бъде предателство и спрямо татко, и спрямо Крагдън. Не очаквай да се отрекат от наследството си.

— Сега Крагдън принадлежи на Англия. Може би ще приемат предложението ми за амнистия от практически съображения.

— Ще видим — отвърна Ванора.

Лъвското сърце я загледа как се отдалечава. Главата й беше високо вдигната, раменете изправени, което подчертаваше необикновената й височина. Той не можа да не се възхити на неукротимия й дух, макар и да не му се искаше.

Изпълнената с живот красота на Ванора и изящните й извивки му харесваха. Умът му го накара да види дългите й крака увити около кръста му, докато той прониква в горещия й център. Тази замайваща мисъл плени въображението му. Нейният темперамент показваше страстна натура и той искаше да бъде първият, който ще го отприщи.

Ванора беше съвършената противоположност на любовницата му, която той държеше в Дънсфорд, едно село близо до именията на Едуард, където отсядаха често. Алтея, дъщерята на селския кръчмар, беше дребна, нежна и покорна, но страстна и откликваща на нуждите му. Лъвското сърце беше повече от доволен от нея и посещаваше Дънсфорд всеки път, когато можеше.

Не чувстваше нужда да се жени. Бракът на родителите му беше катастрофален. Майка му беше родила желания наследник и веднага беше напуснала леглото и дома на баща му. Лъвското сърце нямаше представа къде е тя и не се интересуваше. Баща му му беше казал, че си е намерила любовник и го е изоставила, когато е бил много малък. Не я беше виждал и чувал оттогава и дори не си я спомняше как изглежда. Смътно си спомняше нежен глас и успокояващи ръце, но нищо повече.

Макар че баща му лорд Робърт беше граф и придворен на крал Хенри, той прекаляваше с пиенето и хазарта и се наложи да продаде бедните си и зле управлявани земи, за да си плати дълговете. На седем години Лъвското сърце беше даден за отглеждане в чуждо семейство и оттогава не беше виждал баща си, което не му пречеше ни най-малко.

Беше срещнал младия Едуард, когато и двамата живееха като възпитаници в дома на Симон дьо Монфор. Десет години по-голям от принца, Лъвското сърце беше станал негов защитник още тогава. Ако не беше приятелството на младия Едуард, Лъвското сърце щеше да се принуди да продаде услугите си на онзи, който даде най-много, след като бъдеше посветен в рицарство. Той беше придружил Едуард до Франция и когато Едуард получи собствено владение, младият принц беше помолил Лъвското сърце да остане на служба при него.

Обръщайки мислите си в друга посока, Лъвското сърце тръгна да търси иконома на Крагдън. Все още не можеше да реши дали да замени сър Пенрин с някого от своите хора; не беше и сигурен дали Пенрин ще приеме, ако му предложи да остане на служба. Намери иконома в една малка стая, която служеше за канцелария на замъка.

— Предполагам, че възнамерявате да ме замените с някого от вашите хора — каза Пенрин, сякаш прочел мислите му.

— Зависи дали искате да служите на принц Едуард — беше отговорът на Лъвското сърце.

— Сър Пенрин е верен на Крагдън — обади се Ванора от вратата. — Той няма да служи нито на принц Едуард, нито на тебе.

Лъвското сърце се извърна рязко и се намръщи, когато зърна решителното изражение на лицето на Ванора.

— Защо не му позволиш сам да отговори? Ако е верен на Крагдън, значи ще иска замъкът да бъде добре. Това може да стане само с опитен иконом начело. Какво ще кажете, сър Пенрин? Ще останете ли иконом на Крагдън, докато Едуард не реши друго?

— Няма да го направи! — настоя Ванора.

— Ванора, не мислиш ясно — предупреди я Пенрин. — Лъвското сърце завоюва Крагдън за Англия, но ако Луелин успее да го отвоюва? Ти искаш земите ти да ти бъдат върнати в добро състояние, нали?

— Това няма да се случи — възрази убедено Лъвското сърце. — Крагдън със сигурност ще остане в английски ръце.

— Баща ми щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че неговите хора служат на английския принц — каза Ванора.

— Баща ти е мъртъв — напомни й Пенрин. — А ние правим каквото трябва, да за оцелеем.

— Послушай го — намеси се Лъвското сърце. — Той е по-стар и по-мъдър от тебе. Можеш най-добре да служиш на хората си, като ни сътрудничиш. Нищо няма да се промени за тях под английско управление. Те пак ще сеят нивите ти, ще жънат реколтата ти, ще отглеждат добитъка ти, ще плащат десятък. Единствената разлика е, че сега десятъкът принадлежи на принц Едуард.

— Аз ще продължа да изпълнявам задълженията си като иконом, ако сте съгласен — каза Пенрин. — Служил към на Крагдън прекалено дълго, за да го видя сега разорен заради липса на управление. Знам, че сте воин и не можете да стоите тук, за да се грижите за благополучието на замъка, затова аз ще го правя, защото това е моят дом и обичам земята, на която е изграден Крагдън.

— Няма да съжалявате, сър Пенрин — каза Лъвското сърце. — Моля, пригответе пълен списък на състоянието на Крагдън, включително складовете и парите. Едуард ще иска да знае стойността на плячката, която съм спечелил за него.

— Няма пари — настоя Ванора. — Произвеждаме всичко, което ни е необходимо за оцеляване.

Тъмните вежди на Лъвското сърце се вдигнаха невярващо.

— Сигурно има пари за купуване на онова, което земите ви не произвеждат. Правите ли собствени съдове и земеделски сечива? Отглеждате ли подправки? Не мисля, но съм сигурен, че притежавате такива неща. Не ме лъжи, Ванора.

— Казах ти, нямаме пари.

Лъвското сърце я изгледа втренчено за един дълъг момент, после изрече:

— Много добре, щом искаш така. И аз мога да бъда упорит. По един от твоите хора ще бъде екзекутиран за всеки ден, в който отказваш да предадеш хазната на Крагдън, и ще започна със сър Рен.

Пенрин протестира енергично:

— Ванора, твоето упорство няма нищо да спечели. Ако не му предадеш парите, аз ще му ги дам.

— Има златни и сребърни монети в бойния сандък на баща ми. Ще го намериш в дневната — изфуча Ванора. — Сър Пенрин е прав. Животът на един уелсец е по-ценен от всякакви иманета.

— Оставете ни, сър Пенрин — заповяда Лъвското сърце.

Пенрин се поклони сковано и излезе от стаята. Ванора се обърна към Лъвското сърце в момента, когато рицарят вече не можеше да ги чуе.

— Само един звяр би екзекутирал хладнокръвно когото и да било. Дори самото ти име ми казва на какво си способен. Можеш да вземеш златото и среброто, но Крагдън е мой. Когато се омъжа за Дафид Девърел, той ще стане господар на замъка.

— Дафид Девърел няма да те има — изръмжа Лъвското сърце. Това пък защо го каза? — Принц Едуард ще реши съдбата ти. Може би ще те омъжи за някой от доверените си лейтенанти. Какво ще кажеш за това, Ванора Крагдън?

— Ще убия всеки англичанин, който се опита да ме докосне — зарече се тя.

Смях се разнесе от устните на Лъвското сърце.

— Една обикновена уелска девойка не става за съпруга на английски боец. Мислиш ли, че годеникът ти има достатъчно смелост, за да се бие за тебе?

— Дафид ще се бие за Крагдън; негово право е да защитава онова, което ще бъде негово, когато се оженим.

С грацията на хищник Лъвското сърце се приближи към Ванора. Тя отстъпи, с поглед, изпълнен с презрение. Той не спря, докато не я притисна към стената.

— Твоето презрение не ми харесва — каза той.

И тъй като искаше да я постави на мястото й или може би понеже устните й изглеждаха толкова изкусителни, че не можеше да устои на предизвикателството, той повдигна брадичката й с върха на показалеца си и я целуна.

Устните й бяха сладко предизвикателни; вкусът й беше вкусът на презрението, на неотприщената страст, на предизвикателството. Когато тялото й се вцепени, устните й се открехнаха под натиска на езика му. Хващайки лицето й в дланите си, той започна да я целува още по-дълбоко, вкусвайки я изцяло, изследвайки горещата пещера на устата й с езика си. Стон се изтръгна от гърлото му. Тестисите му бяха натежали и го боляха; той искаше тази огнена уелска девойка в леглото си за всичкото време, през което щеше да остане в Крагдън.

Сетивата на Ванора бяха изпаднали в несвяст. Устата и езикът на Лъвското сърце унищожаваха самообладанието й. Никога не беше изпитвала нещо толкова разтърсващо като целувката му. Това беше нейната първа целувка и ни най-малко не беше това, което тя беше очаквала. Същото ли щеше да бъде и с Дафид?

Макар да знаеше, че Лъвското сърце използва устата си като средство да я покори на своите желания, тя осъзнаваше, че той извлича наслада от това. Собствената й наслада от нежеланата целувка я смайваше. Неговата целувка беше властна, но в същото време удивително нежна. Той можеше да вдигне пешите й над главата й и да я вземе без нейно съгласие, ако поискаше, и тя благодари на Създателя, че не стана така.

Когато ръцете му се отделиха от лицето й и се спуснаха по гърба към талията й, тя се опита да го отблъсне, но той представляваше непоклатима сила въпреки забележителната здравина на нейните ръце. Той отмести тежестта си, притискайки гърдите си към нейните, и това я накара да осъзнае напора на ерекцията му. Със сила, родена от отчаяние, тя прекъсна целувката.

— Не, не ми отнемай честта.

Той й се усмихна криво.

— Повечето жени не биха сметнали, че честта им е отнета, щом им окажа внимание.

— Но тази смята така.

— Мина много време, откакто съм имал жена. Няма по-голямо удоволствие от това, с изключение, разбира се, на тръпката от боя. Твоят „храбър“ уелсец спал ли е вече с тебе?

— Когато се омъжа за Дафид, възнамерявам да отида при него чиста, както в деня, когато съм се родила — закле се Ванора.

— Не разчитай на това, милейди — изрече подигравателно Лъвското сърце. — Ако те пожелая, ще дойдеш при мене и никой няма да ми каже „не“.

— Тогава ще направя така, че да не ме пожелаеш, сър рицарю. Само да ме докоснеш отново, ще те пронижа с меча на баща си. Няма да се дам доброволно.

И тя се дръпна. Смеейки се, той посегна към нея и я привлече в прегръдките си.

— Това започва да ми харесва, малка вещице. Това е игра, която не можеш да спечелиш, колкото и да се опитваш.

— Ще видим — отвърна тя, като се отдалечаваше.

Смехът му я следваше, докато бягаше от него. Нямаше ли място в замъка, където да бъде в безопасност от него? Можеше да избяга, ако пожелаеше. Бягството през тайния изход винаги беше възможно. Но за щастие, тя нямаше сърце да изостави хората си. Ако ги напуснеше, нямаше да има кой да ги защитава от Лъвското сърце.

Имаше все пак нещо, която би могла да направи. Можеше да уреди бягството на воините, затворени в кулата. С тази мисъл в главата Ванора побърза към кухнята, за да помогне да се приготви яденето за нейния противник.

Лъвското сърце разтърси смутено глава. Какво го беше прихванало да целува Ванора? Винаги се беше гордял със способността си да контролира сексуалните си подтици, но Ванора беше проникнала през защитата му почти без никакво усилие. Слабините още го боляха и тялото му беше твърдо като камък. Един ден, закле се той, щеше да я има по гръб, отворила крака за него, а ръцете й щяха да го прегръщат.