Лъвското сърце

Глава 6

— Какво искаше да каже Лъвското сърце, дете? — запита отец Кадък. — Меър ме накара да дойда, когато го видя да влиза в стаята ти. Страхуваме се, че той ще те накара да извършиш грях срещу божиите предписания.

— Не се безпокойте, отче — успокои го Ванора с желание да притъпи страховете му. — Ще се справя с Лъвското сърце. Не биваше да говорите за брак пред него, аз съм сгодена за Дафид.

— Не е имало официални документи. Освен това, отказът от годеж е по-малък грях от блудството. По-добре да се омъжиш за дявола, отколкото да бъдеш похитена от него. Искаш ли Лъвското сърце, дете?

— Не! Как можахте да помислите такова нещо?

— Живял съм достатъчно дълго и съм виждал неща, които другите не виждат. Ако греша, прости ми. Сигурно много обичаш Дафид.

Колебанието й му говореше много относно чувствата към годеника й.

— Както знаете, годежът беше устно договорен между Дафид и баща ми, но знам, че ще се науча да го обичам.

Отец Кадък не изглеждаше убеден.

— Ще се моля бог да ти даде сили да се противопоставиш на съблазънта на Лъвското сърце, защото се страхувам, че това е замислил той за тебе.

Само ако знаехте, отче, помисли Ванора, припомняйки си твърдото решение на Лъвското сърце да я има в леглото си.

— Знаехте ли, че Дафид е пленен и затворен в тъмницата на Крагдън? Лъвското сърце възнамерява да го екзекутира.

Отец Кадък пребледня и бързо се прекръсти.

— Господ да пази всички ни. Ще се моля за безсмъртната му душа.

— Още не е умрял, отче. Може би трябва да се помолите да избегне съдбата, която му е приготвил Лъвското сърце.

— Така и ще направя, дете. Кураж, не всичко е загубено. Ще бъда в параклиса, ако имаш нужда от мене.

Ванора спусна резето на вратата, след като свещеникът излезе, за да се облече без страх, че Лъвското сърце ще нахлуе в спалнята й. Никога повече нямаше да допусне да остане насаме с него. Той беше твърде силен, твърде мъжествен, прекалено сексуално привлекателен, за да остане безразлична. В сравнение с Дафид, когото никога не беше дори целунала, Лъвското сърце беше олицетворение на греха.

Не биваше да се остави той да я въведе в изкушение.

Дори за да спаси живота на Дафид ли, запита едно гласче у нея.

Тук се криеше дилемата й. Имаше ли избор? Не би могла да се понася, ако оставеше Дафид да умре, докато начинът да го спаси беше на нейно разположение. Ако се отдадеше на Лъвското сърце, това беше твърде малка цена в сравнение с живота на годеника й. От нейната девственост нямаше да има голяма полза, ако Дафид умре. Тази мисъл породи друга. Той вече вярваше, че Лъвското сърце е отнел невинността й.

Решението й обаче не беше лесно. Преди да се съгласи да легне с Лъвското сърце, беше решена да потърси и други начини да спаси Дафид. Молеше се дано търпението на англичанина да издържи.

Малко по-късно тя се опита да посети Дафид и беше отпратена. Задълженията я държаха заета чак докато прислужниците не започнаха да подреждат масите за вечеря. След това тя пак се опита да посети годеника си.

— Позволете ми да му занеса малко храна — помоли тя стража. — Дори затворниците ядат.

— На затворника не му липсва храна — отговори стражът.

— Какво лошо има да го посетя? — възрази Ванора.

— Лъвското сърце решава — отвърна стражът, явно без да се трогва от молбата й.

Сложила ръце на кръста, тя изрече:

— Много добре, ще отнеса молбата си до него.

— Искали сте да говорите с мене, милейди?

Чувайки гласа на Лъвското сърце, Ванора се извърна и застана пред него.

— Искам да видя Дафид. Откъде да знам, че към него не се отнасят зле?

— От това, че аз казвам, че е така.

— Не ти вярвам!

Той я хвана за лакътя и я поведе далече от тъмницата.

— Ела. Време е за вечеря.

Тя упорито отказа да помръдне от мястото си.

— Кога мога да видя Дафид?

— Не е достоен за тебе.

— Как можеш да говориш така? Не го познаваш.

— Обичаш ли го?

— Той е моят годеник.

— Не те питах това. Питах те наистина ли го обичаш.

— Ра… разбира се. Мой дълг е да обичам годеника си.

Отговорът й като че ли му хареса.

— Реши ли да приемеш предложението ми?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще реша, след като говоря с Дафид, не преди това.

— Упорито момиче — изръмжа Лъвското сърце, привличайки я към себе си. Щеше да я целуне, ако тя не беше обърната лицето си настрани.

— Стражът — изсъска тя. — Не ме излагай пред хората си.

— Повечето жени биха сметнали за чест да станат мои любовници. Дори кралят си има любовници.

— Ти не си крал — изрече Ванора с надменно презрение.

Смях избоботи в гърдите на Лъвското сърце. Изтривайки сълзите, които бяха избили в очите му, той каза:

— Как само ме дразниш, момиче. Нямам търпение да те имам гърчеща се под мене. Ела, яденето ни очаква.

— Кога ще ми позволиш да посетя Дафид? — настоя Ванора.

— Никога. Освен ако — добави той с глас, напрегнат от желание — не дойдеш тази нощ в леглото ми.

— Значи сме в задънена улица, сър рицарю, защото трябва да видя Дафид, преди да взема решение.

— Предлагам да вземеш решение преди насрочената екзекуция на годеника ти.

Ванора пребледня и замря.

— Определил ли си я вече?

— Да. Главата му ще падне от раменете след три дни. Само ти можеш да предотвратиш смъртта му.

— Копеле! — изсъска тя. — Тласкаш ме твърде далече.

Извърна се рязко и се отдалечи.

Лъвското сърце не можа да попречи на усмивката да повдигне ъгълчетата на устата му. Да, беше я тласнал право в леглото си. Угризението на съвестта, което почувства, бързо беше задушено, когато си представи Ванора легнала под него, прекрасните й руси коси разпилени по възглавницата, а членът му заровен дълбоко в нея.

Инстинктивно знаеше, че тя щеше да бъде много страстна, и сериозно възнамеряваше да изследва страстта й възможно най-пълно. Не беше егоистичен любовник. Щеше да направи така, че тя да изпита удоволствие, и щеше да я въведе нежно в секса. Не беше похитител на жени. Използването на принуда срещу същества, по-слаби от него, не му беше присъщо; предпочиташе жените покорни и изпълнени с желание. Гордееше се, че следва рицарския кодекс на честта. Никога не беше изнасилвал жена и не се беше натрапвал на нежелаеща девица. Съблазняването обаче беше изкуство, което прилагаше без вина или самообвинения.

Дафид не заслужава Ванора, реши Лъвското сърце. Съмняваше се дали да го екзекутира, дори ако тя остане непреклонна. В едно нещо обаче беше сигурен: Дафид нямаше да притежава Ванора. Този мъж не оценяваше изключителните й качества.

След една неспокойна нощ Ванора се взираше през прозореца навън към сивото небе и проливния дъжд, увивайки се по-плътно в наметалото си, за да прогони студа. Крагдън беше приятно място през по-голямата част от времето, но дебелите каменни стени не можеха да спрат влагата. Само днешният и утрешният ден оставаха, преди Дафид да бъде обезглавен, и тя единствена можеше да предотврати тази трагедия. Това беше тежко бреме.

Още повече я безпокоеше това, че не можеше да престане да се пита какво би било да се люби с Лъвското сърце. Привличането помежду им беше интензивно, макар че тя би го отрекла с всички сили. Неговите целувки я караха да трепери от копнеж за нещо, което знаеше, че е порочно, а ръцете му по нея извикваха в ума й греховни мисли. Извръщайки се от прозореца, Ванора притисна по-плътно наметалото към себе си и излезе от стаята. Трябваше да се види с Дафид, преди да отговори на ултиматума на Лъвското сърце. Дафид щеше ли да пожелае тя да приеме неприличното предложение на англичанина? Или по-скоро би умрял, вместо да види годеницата си обезчестена? Тя се надяваше да може скоро да му зададе тези въпроси.

Залата беше доста оживена, когато Ванора седна да закуси след утринната литургия. Лошото време не позволяваше да се работи навън и групи мъже седяха край огнището, убивайки времето с игра на зарове и карти. Лъвското сърце не се виждаше никакъв.

Една прислужничка сложи пред нея хляб, сирене и бира и тя се нахрани добре. Видя Меър и я повика да дойде при нея.

— Какви новини има от Луелин? — запита Ванора с тих глас.

— Нищо не съм чувала — отвърна Меър. — Може би трябва да питаш отец Кадък. Беше вчера в селото.

— Къде е Лъвското сърце?

— Излезе с ловците рано сутринта.

— Сигурно ще се върне изморен, премръзнал и в лошо настроение — предсказа Ванора.

Тя прекара цялата сутрин да надзирава правенето на свещи, но не беше забравила съвета на Меър да пита отец Кадък за новини от Луелин. По-късно същия ден го потърси в параклиса.

— Какви новини имате от Луелин? — запита го тя тревожно.

— Никакви, дете. Никой като че ли не знае къде е отишъл. Армията му се разпиля.

— Колко странно. Англичанинът ще остане господар на Крагдън, ако Луелин се откаже от борбата, а това не предвещава нищо добро за Уелс и за нашите хора. Ако Луелин изостави Крагдън на англичаните, ще избягам.

— Не прибързвай, дете — предупреди я отец Кадък. — Не всичко е загубено.

— Лъвското сърце позволи ли ви да посетите Дафид?

Отец Кадък въздъхна.

— Не. Няма ми доверие. Както добре знаеш, никой досега не е избягал от тъмницата.

— Да, отче, знам. Дафид е обречен и аз съм единствената, която може да го спаси.

— Как, дете? Какво можеш да направиш, което аз не мога?

Ванора нарочно не каза на добрия свещеник какви са условията на Лъвското сърце, защото се страхуваше да не би той да се спречка с англичанина и да си навлече гнева му. Не мислеше, че Лъвското сърце физически ще нарани отеца, но с англичаните не можеше да бъде сигурна в нищо.

— Простете, отче, но трябва да вървя. Докато Лъвското сърце го няма, може би ще успея да убедя стражата да ме пусне в тъмницата.

Макар на отеца да му се беше сторило странно, че тя не отговаря на въпроса му, той изрече:

— Бог да е с тебе, дете.

Ванора се върна в кулата под проливния дъжд. Хладният бриз предвещаваше края на лятото, но тя не очакваше с нетърпение идването на зимата. Ако бъде принудена да напусне Крагдън, не знаеше как ще оцелее, освен ако не потърси подслон у някой от съседите си.

Стражът не беше по-склонен да я пусне да посети Дафид, отколкото предния ден. Тя нерешително се извърна и се прибра в залата. Тъкмо беше седнала пред огнището и беше взела бродерията си, когато Лъвското сърце и ловците нахлуха в залата.

— Бира! — викна той приближавайки се към огнището и протягайки ръце към огъня. — Ужасен ден — оплака се неизвестно на кого.

Ванора не каза нищо, докато той сваляше наметалото си и се обръщаше с гръб към огъня, но не можа да откъсне поглед от него. Туниката и панталонът му бяха мокри, обгръщайки мускулестото му тяло и краката му като втора кожа. Като го виждаше така, не й беше възможно да отрече, че той представлява прекрасен образец на мъжественост. Висок и едър, със здрави мускули по гърдите, тънка талия и тесен ханш, той притежаваше гъвкавата грация на лъв, съчетана със силата на бик. Беше упорит, непредсказуем и арогантен. Когато си наумеше нещо, нищо не беше в състояние да го отклони от пътя му.

— Да не би да ми е пораснала опашка? — запита той.

Ясно осъзнавайки, че се е зазяпала в него, Ванора върна вниманието си към бродерията.

— Всички дяволи имат опашки, нали?

— Играеш си с мене, момиче. Премръзнал съм, умирам от глад и нямам настроение за обидите ти. Като господарка на кулата твое задължение е да се погрижиш за удобството ми.

Ванора остави бродерията си и стана.

— Ще кажа на прислужниците да занесат вана и гореща вода в стаята ти.

— Вечеряла ли си?

— Не.

— Тогава ще вечеряш с мене в стаята ми, след като се изкъпя.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямам апетит.

— Тогава можеш да задоволиш моя. — Той тръгна към стълбите, обърна се рязко и изрече с глас, който не търпеше възражения: — Не ме карай да чакам.

Ванора се ужасяваше от мисълта за още един сблъсък с Лъвското сърце. Само утрешният ден оставаше от трите дни, които той й беше дал да реши дали Дафид ще живее. Тя би могла да избяга, но това щеше да бъде избор на страхливец и нямаше да реши нищо. Бягството нямаше да помогне на Дафид, нито пък щеше да й помогне по-лесно да понася живота си.

Отиде в кухнята да поръча храна и вана за Лъвското сърце, после бавно се изкачи по стълбите към дневната. Алън беше с Лъвското сърце, приготвяше му чисти дрехи и му помагаше да се съблече. Тя спря пред прага на стаята, забелязвайки голите гърди на Лъвското сърце, и щеше да избяга, но той също я забеляза.

— Влез — заповяда той. — Можеш да си вървиш, Алън — обърна се към оръженосеца си. — Ще вечеряме, след като се изкъпя.

Прислужниците пристигнаха с ваната, горещата вода, сапуна и кърпите. Напълниха ваната и побързаха да излязат, без да поглеждат към Ванора.

— Можеш да ми изтриеш гърба — каза Лъвското сърце, сваляйки панталоните си без никакъв намек за смущение.

Ванора се извърна с пламнали бузи.

— Е, чакам.

Тя хвърли бегъл поглед през рамо, облекчена да види, че Лъвското сърце е седнал във ваната, свил дългите си крака така, че коленете почти докосваха брадичката му. Приближавайки се предпазливо към ваната, тя взе сапуна и насапуниса кесията за къпане. После я притисна към гърба му и започна да я движи в кръг. Почувства как мускулите му се напрягат, усети тръпката, която пробяга по него при допира й, и преглътна мъчително.

— За бога — изръмжа той, хващайки китката й, за да я дръпне към себе си и да я вижда. — Какво правиш с мене, жено?

— Нищо! Само изпълнявам заповедите ти. Нараних ли те? — запита тя сладко.

Той бръкна във водата, напипа кесията за къпане, която тя беше изпуснала, и я пъхна в ръката й.

— Измий ми гърдите.

Пръстите на Ванора стиснаха плата.

— Пусни ми ръката.

В мига, когато натискът отслабна, тя запрати кесията в лицето му. Обърна се и побягна. Изгуби скъпоценно време, опитвайки се неуспешно да вдигне резето с хлъзгавите си от сапуна ръце. Когато опита отново, ръката й беше отметната настрана.

Извръщайки се, тя се озова лице в лице с Лъвското сърце в цялата му разкошна голота… гол и напълно възбуден. Не искаше да се заглежда в него, но не можеше да гледа другаде. Ако това искаше той да вкара в нея, беше сигурна, че няма да оживее, за да разказва.

Изражението и сигурно беше издало страха й, защото Лъвското сърце подпря с пръст брадичката й и повдигна лицето й към себе си.

— Ще бъда нежен с тебе, Ванора. Кълна се, ще ти хареса.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще ме убиеш с твоето оръжие.

— Моето оръжие ще ти даде наслада. — Той стисна ръката й и я привлече към слабините си. — Докосни ме.

— Не мога.

Но докато думите излизаха от устата й, пръстите й се обвиха около члена му.

— Меко е — промърмори тя, изненадана, че не изпитва отвращение. — Но и твърдо. Има сила под мекотата.

— Да, бих искал да ти покажа, Ванора. — И отстрани ръката й. — Ела. Легни с мене. Позволи ми да прогоня страховете ти. Кълна се, няма да те нараня.

— Обеща ми три дни, за да взема решение — прошепна тя, разтърсена от вълна на желание, което едва не я накара да се строполи на колене.

— Утре е последният ден. Защо да отлагаме неизбежното? Когато напусна Крагдън, ще бъдеш свободна от мене. Има и по-лоши неща в живота от това, да ми се подчиниш.

— Назови едно — предизвика го тя.

— Да гледаш екзекуцията на твоя годеник.

— Ако се съглася на твоите условия, ще освободиш ли Дафид?

Тъмните вежди на Лъвското сърце се стрелнаха нагоре.

— Да го освободя?

— Да. Екзекуцията му няма да послужи за нищо. Сам каза, че армията на Луелин се е разпаднала и е малко вероятно да представлява заплаха в близко бъдеще.

— Не мога да обещая такова нещо, но няма и да ти отказвам веднага. Ще помисля. — Той се приближи към нея, оттласквайки я към вратата. — Бих искал да те чуя да казваш думите, Ванора. Кажи, че ще станеш моя любовница.

— Позволи ми да поговоря насаме с Дафид и ще направя каквото искаш.

— Имам ли думата ти? — Тя кимна. — Щом това е необходимо, за да те доведе в леглото ми, можеш да посетиш Дафид.

— Сега.

— Ванора… не ме притискай.

— Сега.

Нетърпението правеше гласа му дрезгав.

— Ако това е единственият начин да те имам, в такъв случай много добре, ще те заведа лично при него. Дай ми един момент да се облека.

Докато Ванора чакаше Лъвското сърце да облече жакета и панталоните си, мислите й се обърнаха навътре, към това грешно нещо, което искаше той от нея. Блудството беше грях, но да не направи нищо и един човек да умре без нужда беше още по-голям грях в нейните очи. Тя хвърли бегъл поглед към Лъвското сърце, после стисна клепачи. Господ да й прости, но мисълта да се люби с него накара тръпки да пробягат по гръбнака й. Усещаше как тялото й омеква и течна топлина се събира на места, които не биваше да назовава. Ако сърцето й започнеше да бие по-силно, тя се страхуваше, че Лъвското сърце ще усети блудните й мисли, а не искаше да подхранва суетата му.

Когато изповядаше греховете си, отец Кадък сигурно щеше да й наложи покаяние, което да я държи на колене цяла вечност.

— Готов съм — каза Лъвското сърце, изтръгвайки я от безмълвните й размисли.

Докато слизаха по стълбите, тя започна да съжалява за обещанието си пред Лъвското сърце. Ами ако я лъжеше, че няма да я нарани? Ами ако излезеше, че е брутален любовник?

Ами ако любенето му й хареса? Това щеше ли да я превърне в предателка на своите поданици?

— Стигнахме — изрече Лъвското сърце, когато спряха пред вратата, водеща към тъмницата.

Стражът я отвори, Лъвското сърце взе факела от халката, забита в стената, и тръгна пред нея надолу по витата стълба.

Бяха минали години от последното влизане на Ванора в тъмницата и имаше защо. Помещенията под замъка не бяха годни за живеене. Няколко малки, тъмни килии се редяха покрай стените на голяма, добре осветена зала за стражите. Дъбовите врати на килиите бяха запречени отвън и имаха малки зарешетени прозорчета. Един страж, който лежеше на одъра, стана, когато Лъвското сърце влезе в залата.

— Лейди Ванора желае да говори със затворника — изрече той рязко.

— Насаме — помоли тя. Той я изгледа предупредително. — Ти обеща.

Едва тогава Лъвското сърце освободи стража.

— Дафид е в последната килия — каза той, преди да излезе. — Ще те чакам на стълбите.

Ванора предпазливо се приближи към килията. Повдигна се на пръсти и се взря през отворчето. За нейна изненада един факел осветяваше килийката и тя не беше толкова потискаща, колкото си мислеше. Табуретка и маса с остатъци от ядене бяха единствените мебели в килията освен широката скамейка с тънък сламеник, която служеше за легло.

Дафид седеше на леглото, подпрял глава в дланите си. Тя го повика тихо, стремейки се да не го стресне. Главата му се вдигна рязко, когато дочу гласа й. Скачайки от одъра, той изтича към вратата.

— Ванора! Слава богу! Дойде да ме освободиш ли?

— Опитах се, Дафид, наистина, но Лъвското сърце се съгласи само да се срещна с тебе. Как си?

Гняв се изписа на лицето му.

— Питаш как съм, когато сама виждаш как съм принуден да живея? Това място не става дори за животно, камо ли за човек. Не можеш ли да направиш нищо, за да ме освободиш? Казаха ми, че Лъвското сърце възнамерява да ми вземе главата.

— Какво искаш да направя? — запита Ванора.

— Каквото е необходимо, за да ме измъкнеш от тази адска дупка — изфуча Дафид. — Ти си находчиво момиче; със сигурност можеш да измислиш нещо, което да подейства. Успя да освободиш воините на Крагдън от кулата, нали?

— При тях положението беше различно. От тъмницата не може да се избяга.

Очите на Дафид се присвиха.

— Лъвското сърце насити ли ти се? Вече не те ли иска в леглото си?

— Дафид! Не съм му любовница! — Все още… — Защо не ми вярваш?

— Защото, ако бях на негово място, щях да взема девствеността ти още в деня, когато превзема замъка. Аз съм мъж, Ванора, и знам как мислят мъжете. — Присви хитро очи. — Може би предпочита момчета.

— Не! — отрече тя, смразена от намека. — Иска мене.

— Достатъчно, за да изслуша молбата ти в моя полза? — запита с надежда Дафид. — Не искам да умирам, Ванора. Искам да живея и да помогна на Луелин да изгони англичаните от Уелс. Направи каквото трябва, за да ме освободиш.

— Искаш да легна с Лъвското сърце? А годежът ни?

— Ако още пазиш невинността си, което е малко вероятно, загубата на девствеността ти е малка цена за свободата ми. Колкото до годежа ни, аз все още искам Крагдън и ще се оженя за тебе, дори да не си вече девствена.

— Ти си ужасен лицемер, Дафид — изсъска Ванора. — Искаш земите ми, не те е грижа за мене. Искаш да се жертвам заради мизерния ти живот.

— Това е твой дълг. Животът на една жена е нищо в сравнение с този на един мъж. Ако бяхме женени, щеше да бъдеш длъжна да ми се подчиняваш във всичко. Можех да те пратя в манастир или да те убия, ако поискам.

Тя го изгледа хладно.

— Може би аз щях да те убия първа. Обучавана съм на воински умения и няма да позволя никой мъж да злоупотребява с мене. Развалям годежа. Сбогом, Дафид.

— Ванора, почакай! Прости ми. Осъден съм на смърт и съм обсебен от дяволи. Не исках да кажа това. Ще те почитам като моя съпруга, каквото и да си била принудена да направиш, за да спасиш живота ми. Просто предлагам да се възползваш от желанията на Лъвското сърце и да спечелиш свободата ми. Моят живот е важен за бъдещето на Уелс. Няма ли да се съгласиш да ми помогнеш?

— Ще направя това, което мога — каза тя и се отдалечи.

Запъти се с натежало сърце към ненавистния англичанин. Винаги се беше възхищавала на Дафид и усещаше, че от него ще излезе добър съпруг, но той беше разбил мечтите й с няколко лекомислено изречени думи. Може би наистина беше изтерзан от тревога, но това не му даваше правото да й говори така непочтително или да я презира, защото е жена.

Дафид дори не беше благодарен за воинските й умения. Беше пожертвала воините си заради неговия и на Луелин живот, беше се изложила на риск. Той смяташе, че тя ще стане негова играчка, щом се оженят. Тя се беше надявала той да види, че е по-различна от другите жени, и да уважава това различие.

Той трябваше да оцени нейната способност да защитава себе си и думите си, но не го беше направил.

— Чух високи гласове. Да не би посещението при Дафид да не е минало добре?

Ванора ахна изненадана; беше се замислила така дълбоко, че едва не се беше блъснала в Лъвското сърце. Отказа да го погледне.

— Всичко е наред. Намерих Дафид в изненадващо добро здраве. Това твоя заслуга ли е?

— Рядко изтезавам затворниците си.

Тя се извърна и се заизкачва по стълбите. Лъвското сърце я сграбчи за раменете и я накара да застане с лице към него.

— Не си променила решението си, нали? Бъди сигурна, че не смятам да се отказвам от това, което ми обеща.

Тя вече не мислеше, че животът на Дафид има някаква цена за нея, но беше дала на Лъвското сърце обещание и не виждаше никакъв начин да отбегне изпълнението му.

Ако първо беше поговорила с Дафид, нямаше да се съгласи толкова лесно да приеме условията на Лъвското сърце. Но дълбоко в себе си знаеше, че би направила необходимото, за да спаси живота на един свой сънародник уелсец.

— Не съм променила решението си — увери го тя. Тръгна нагоре по стълбата пред него. — Нека да свършваме с това.

Веждите на Лъвското сърце литнаха нагоре.

— Ентусиазмът ти ме изненадва, милейди. Може да не споделяш възбудата ми, но не можеш ли да проявиш малко готовност за съвкуплението ни?

— Ти не си мъжът, когото съм си представяла, когато съм мислила как се любя за първи път.

— Дафид не е мъжът за тебе — изрече той строго.

Честно казано, Ванора беше съгласна, но нямаше да признае такова нещо пред Лъвското сърце. Този мъж и така беше достатъчно самонадеян.

— А ти си, предполагам — предизвика го тя. Очите му блеснаха като излъскано сребро.

— Ще те оставя да решиш, след като се любя с тебе.

— Не ми предлагаш нищо освен мимолетно удоволствие. Какво ще стане с мене, когато си заминеш? Всички ще знаят, че съм била твоя курва, и ще прекарам остатъка от живота си без съпруг. Искам мъж, който да бъде мой партньор в живота, който ще отнася към мене като към равна на него, и искам деца. Всички тези неща ще ми бъдат отказани, ако ме направиш своя курва.

След като помисли задълбочено над думите й, Лъвското сърце изрече:

— Ще помоля Едуард да ти намери подходящ съпруг.

Макар че това изглеждаше разумна идея, тази мисъл не му хареса. Представата за Ванора в леглото на друг мъж не беше нещо, за което би искал да се сеща.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Едуард сигурно ще ми избере някой англичанин, за когото да ме омъжи, а аз не мога да понеса тази мисъл.

Тя се извърна и се отдалечи.

Лъвското сърце я застигна с две дълги крачки. Настъпи тишина сред мъжете, събрани в залата. Строгият му поглед беше всичко, от което имаше нужда, за да възобновят разговорите помежду си.

— Не им обръщай внимание — каза той, когато забеляза изчервеното й лице и скованите рамене. — Ако някой каже лоша дума за тебе заради това, което ще направим, ще бъде строго смъмрен. Ще направя така, че на всички да им стане ясно, че не си имала никакъв избор.

Шокът й беше осезаем.

— Ще го направиш ли?

— Да. Това изненадва ли те?

Тя вдигна рамене.

— Не се иска много, щом става дума за тебе.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора.

— Шокирана ли си, че те искам? Че ще направя всичко, само и само да те имам в леглото си?

— Ти си англичанин — изрече тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Да, такъв съм. — Той се пресегна и докосна копринената й коса, оставяйки ръката си да падне на рамото й. — А ти си желана жена. Можех да те взема отдавна, ако бях такъв, който насилва жени, но не съм. — Ръката му се спусна към гърдата й. — Кълна се, че ще получиш удоволствие в ръцете ми, Ванора, и обещавам, че ще дойдеш при мене с желание… не, ще ме молиш да те взема.

— Никога! — закле се тя.

Той отвори вратата на дневната и я въведе вътре.

— Никога е много дълго време, скъпа. Решителен мъж като мене винаги получава това, което желае, а аз те желая.

Той я привлече в прегръдките си, притискайки я към твърдия хребет на желанието си. После я целуна, проследявайки очертанията на устните й, сякаш за да запомни всяка извивка, всеки детайл от пищните им форми. Макар че тя се опита да му се противопостави, волята й не беше толкова силна като неговата. Той разтвори устните й, разделяйки ги с езика си, и я съблазни с настоятелната си целувка.

Нетърпеливо я съблече, докато тя не остана пред него облечена единствено в тънка риза. Очите му потъмняха от гореща жажда, когато посегна да измъкне дрехата над главата й.

— Спрете!

Лъвското сърце изруга яростно, когато отец Кадък нахлу в стаята.

— За бога! — изрева той. — Пак ли вие! Оставете ни.

— Не. Няма да позволя да оскверните Ванора.

— Мога да направя всичко, което реша, със или без вашето позволение. Ванора е съгласна. Питайте я сам, ако не ми вярвате.

Пронизителният поглед на отец Кадък се отклони към Ванора.

— Истина ли е това, дете?

Лъвското сърце затаи дъх, очаквайки отговора й. Тя го искаше, той знаеше, че е така. Разпознаваше всичките признаци на възбудена жена.

— Да, отче — измърмори тя.

Бурното облекчение накара главата на Лъвското сърце почти да се замае, но той се принуди да скрие възторга си.

— Чухте я, отче. Сега ни оставете.

— Ако трябва да направите това, в такъв случай позволете ми да ви оженя. Женитбата с Ванора ще направи действието допустимо в очите на бога.

Лъвското сърце се изсмя.

— Сигурно се шегувате, отче.

— Не се шегувам, синко. За да легнете с Ванора, трябва да се ожените за нея.

Лъвското сърце се почувства като животно, хванато в клопка. Беше твърд и готов да се пръсне, би направил почти всичко, само и само да утоли жаждата си. Но да се ожени…? Нелепо. Опита се да изтласка свещеника от стаята, но той се противопостави със сила, изненадваща за човек на неговата напреднала възраст.

— Не го наранявай — замоли се Ванора.

— Готов съм да изпълня обреда веднага — каза отецът, измъквайки библията си някъде изпод избелялото си расо.

— Проклет да сте, че се месите! — извика Лъвското сърце. — Да не мислите, ме имам нужда от съвест?

— Подозирам, че имате — изрече спокойно отец Кадък.

Членът на Лъвското сърце беше набъбнал и болезнен, готов да експлодира, и той не се интересуваше какво точно трябва да направи, за да вкара Ванора в леглото си.

— Много добре, оженете ни, отче, но това няма да промени нищо. Няма място за съпруга в живота ми.

— Искате ли Ванора, синко?

— Да.

Отговорът му, макар и неохотен, подпечата съдбата му.

— Тогава да продължим с церемонията.