Лъвското сърце

Глава 4

— Затворниците ги няма, Лъвско сърце! Всички до един.

С лице, превърнало се в маска на ярост, Лъвското сърце се нахвърли върху Ванора.

— Какво си направила?

Ванора си пое дълбоко дъх, за да укроти бясно туптящото си сърце.

— Аз ли какво съм направила? Не съм се приближавала към кулата. Питай стражите, ако не ми вярваш.

— Така и смятам да направя — изрече Лъвското сърце с измамно тих глас. — Стой където си. Ще се занимая с тебе, след като стигна до дъното на тази работа.

Той излезе от параклиса и дълго време Ванора не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в мястото, където беше стоял. Страхът породи усещане за празнота ниско в корема й.

Какво щеше да й направи Лъвското сърце?

Страхът, че ще обвини отец Кадък, Меър и в края на краищата нея, задето затворниците бяха избягали, я притисна неумолимо. Лъвското сърце беше суров мъж. Дали внезапните й действия не бяха изложили на опасност живота на двамата, които обичаше най-много? Макар да знаеше, че милостта му няма да се разпростре и върху нея, тя искаше… трябваше да вярва, че той няма да нарани приятелите й.

— Той е разгневен, дете — предупреди я отец Кадък. — Най-добре е сега да избягаш, докато още имаш шанс. Може да не ти се предостави друг.

— Може би имате право, отче. Вие с Меър трябва да дойдете с мене.

— Ще остана — възрази свещеникът. — Аз съм божи служител; той не може нищо да ми направи. Но ти и Меър трябва да бягате. Ще я намеря и ще ти я доведа.

— Да, отче, вие сте по-мъдър от мене. Моите рицари си отидоха и не могат да бъдат наказани за онова, което аз съм направила. Време е да изляза оттук. Ще намеря Луелин и Дафид.

Отец Кадък побърза да намери Меър. Ванора коленичи да се помоли за безопасното си пътуване. За съжаление, Лъвското сърце се появи със сър Джайлс точно в този момент.

Сложил ръце на кръста, с лице, изкривено от ярост, той изрева:

— Как го направи?

— Аз… нищо не съм направила.

— Не лъжи, вещице. Ти си пратила Белия рицар да ме примами да изляза от кулата, после си освободила затворниците, докато ме е нямало. — Той протегна ръка, обърнал длан нагоре. — Резервният ключ от кулата… дай ми го.

— Няма резервен ключ. Не съм се приближавала към кулата. Стражите ти не ти ли казаха?

— Да, но хората не изчезват безследно. Казаха ми, че твоят свещеник и камериерката ти донесли вода на затворниците тази сутрин.

Отец Кадък и Меър влязоха в параклиса тъкмо навреме, за да чуят думите на Лъвското сърце.

— Ванора не знае нищо — защити я свещеникът.

Лъвското сърце обърна ледения си поглед към свещеника и камериерката на Ванора.

— Обяснете ми как освободихте затворниците — заповяда той строго. — Знам, че Ванора ви е накарала, така че не се опитвайте да ми говорите небивалици.

— Било е чудо — каза отец Кадък, вдигайки очи към небето. — Стражите ви са били при портите. Как може някой да излезе от замъка без тяхно знание?

— Точно това искам да знам. Ако моите хора са били немарливи, ще ги накажа.

Ванора изпрати предупреждаващ поглед към свещеника. Явно стражите в кулата се страхуваха да признаят, че са напуснали местата си, макар и за кратко. Правосъдието на Лъвското сърце щеше да бъде бързо и жестоко, ако разкриеше това.

— Нищо не знаем — повтори свещеникът. — Занесохме вода в кулата и си тръгнахме.

— Къде беше Ванора през това време?

— В стаята си.

Строгият поглед на Лъвското сърце намери Ванора. Тя го изгледа, без да трепне.

— Не видя ли Белия рицар пред портите?

— Не, моята стая гледа към реката. Нищо не съм видяла.

— Трябва ли да вярвам, че затворниците са излетели през прозореца?

— Това е приемливо обяснение, като всяко друго.

— Джайлс! — изрева Лъвското сърце. — Заведи лейди Ванора в дневната и я заключи там. Ще видим дали тя може да изхвръкне през прозореца. — После се обърна към нея: — Ще продължим този разговор по-късно.

— Не я наранявайте, сър Лъвско сърце — замоли се Меър.

— Освен ако господарката ти не ми каже истината — озъби се Лъвското сърце. — Не обещавам нищо, защото тя подлага търпението ми на голямо изпитание.

— Елате, милейди — каза Джайлс, хващайки я за ръката, за да я изведе от параклиса.

— Аз ще отида с нея — каза Меър.

— Не, няма! — изрева Лъвското сърце. — Не и докато не разплета тази мистерия. Не вярвам в чудеса.

— Може би би трябвало — отвърна сухо отец Кадък.

Когато се разчу за чудодейното изчезване на затворниците, хората на Лъвското сърце започнаха да се кръстят и да си шепнат за вещици и магии. Лъвското сърце не знаеше какво да предприеме. Беше оставил четирима сигурни свои хора, двама при портите и двама в кулата, а стражите при портите се кълняха, че подвижната решетка не е била вдигана в негово отсъствие. Затворниците не биха могли да минат край тях, без да бъдат видени. Ако не притежаваше здрав разум, вероятно също би могъл да повярва, че е станало чудо.

Но тъй като притежаваше здрав разум, единственото обяснение беше таен тунел. Всички замъци ги имаха, защото те осигуряваха път за бягство по време на обсада. С тази мисъл в ума си той нареди на сър Брандън да намери друг изход от кулата.

Беше станало почти време за вечеря, когато гневът на Лъвското сърце най-накрая спадна достатъчно, за да се срещне с Ванора. Той се качи по стълбата към дневната, отключи вратата и влезе в стаята. Искрящият му поглед намери Ванора да седи на скамейката под прозореца. Тя се стегна, когато го видя, но не трепна, когато той пристъпи към нея.

— Направи най-лошото, на което си способен, сър рицарю. Не ме е страх от тебе.

В очите му се появи лошо пламъче.

— Може би трябва. Готова ли си да ми кажеш как са избягали затворниците?

— Не знам. — Погледът й се спусна към колана му. — Ще ме биеш ли?

— Намирам боя за неефективен, когато си имам работа с жени. В кулата има ли таен тунел?

Очите й се разшириха, гласът й не трепна.

— Ако има, татко е пропуснал да ме осведоми за него.

Хващайки я за раменете, той я накара да стане. Цветът се оттече от лицето й.

— Какво ще правиш?

Имаше много неща, които Лъвското сърце искаше да направи с нея. Да я притисне на леглото, да я покрие с тялото си и да вкара члена си в горещия й център. Опита се да възкреси гнева си от преди малко, но не успя. Макар че нямаше никакво доказателство, че Ванора е освободила затворниците, здравият разум подсказваше, че е виновна.

— Нищо, ако ми кажеш истината.

Вгледа се в устните й. Как беше възможно такава пищна и привличаща уста да изрича лъжите толкова лесно? Пристъп на неукротимо желание накара слабините му да се втвърдят.

Пръстите му стиснаха раменете й и противно на предупреждения на здравия разум той сниши уста към нейната. Зацелува я хищнически, устата му беше гореща и властна, ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й към изящните извивки на седалището й, притискайки я към набъбналите му слабини. По реакцията й позна, че е почувствала ерекцията му, и целувката му стана по-дълбока, подтиквайки устата й да се отвори под натиска на мощната атака на езика му.

Това, което Лъвското сърце беше възнамерявал да представлява наказание, скоро се превърна в нещо абсолютно неочаквано: той се наслаждаваше, целувайки я така настоятелно. Харесваше му да държи мекото й тяло до своето. Въпреки съпротивата й би могъл да каже, че целувките му не я отблъскват, съдейки по начина, по който устата й омекна, по начина, по който тялото й започна да се извива. Не, това определено не беше наказание. Беше удоволствие. Удоволствие, каквото никога не беше очаквал да намери в далечния Уелс.

Ванора беше същината на страната, в която живееше: дива, неопитомена, с първични вярвания и силно тяло и воля. Господ да му е на помощ, но той я желаеше. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото му, докато смъкваше дрехите й. Беше успял да свали туниката й, преди тя да намери сили да се противопостави.

— Какво правиш?

— Давам ти това, което и двамата искаме — изръмжа той, дърпайки я към леглото.

— Изнасилването ли ще бъде наказанието ми?

Лъвското сърце замря.

— Изнасилване ли? Аз съм рицар и не гледам лекомислено на клетвите си. Никога не съм прибягвал до изнасилване, за да получа каквото искам. Жените се състезават за моето внимание.

Ванора изсумтя.

— Не и тази жена. Пусни ме, сър рицарю.

— Отричай колкото си искаш, но тялото ти ми казва, че не си неподатлива на моето внимание.

— Пазя се за Дафид, моя годеник — изрече Ванора, като се отскубна и отстъпи от него.

— Той никога няма да те има!

Страстта в думите му го сепна. Един ден щеше да напусне Крагдън и никога нямаше да се върне. Какво щеше да прави Ванора след заминаването му не би трябвало да го засяга. На Едуард се падаше да реши съдбата на Крагдън, а и тази на Ванора, така че защо толкова се противеше на идеята за брака й?

— Ела при мене и ще кажа някоя дума в твоя полза пред Едуард.

— Едуард е в Англия — отговори Ванора. — Много неща могат да се случат, преди твоят принц да пристигне. Може би Луелин ще изтръгне Крагдън от тебе.

Лъвското сърце се засмя.

— Много малка е вероятността, вещице. — Тръгна към нея и я притисна към леглото. — Мога да те накарам да ме пожелаеш, и то много лесно. Да ти покажа ли колко лесно ще бъде да те вкарам в леглото си?

Ванора отстъпи, докато не почувства леглото зад гърба си и не можеше да отстъпва повече. Страхуваше се от този мъж, не от силата или от темперамента му, а от способността му да я накара да забрави, че е неин неприятел. Целувките му бяха силен опиат, който я оставяше безпомощна, а проницателният му сребрист поглед дълбаеше прекалено навътре в душата й.

Брадичката й се вирна упорито. Тя не искаше Лъвското сърце. Искаше Дафид. Всички англичани бяха зверове, които изнасилваха родната й страна, както Лъвското сърце искаше да я изнасили. Мислите и спряха, когато той я притисна по гръб на леглото. Тя се стовари там в купчина усукани поли и оголени крайници. Тогава Лъвското сърце се озова върху нея, тялото му я притисна към кожите и устата му затърси пищната мекота на нейните устни.

Ръката му се плъзна нагоре по крака й, гореща, твърда, търсеща. Тя потръпна, когато ръката му се обърна навътре, пъплейки нагоре по вътрешната повърхност на бедрото й, изкачи се още по-нагоре и стигна едно място, което никой мъж не се беше осмелил да наближи.

— Не!

— Защо трепериш? — запита Лъвското сърце. — Годеникът ти никога ли не те е докосвал по този начин?

— Не! Не би се осмелил.

— Тогава аз ще бъда първият — прошепна той с глас, напрегнат от желание.

И я докосна, пръстите му проникнаха през меките косъмчета там, където се съединяваха бедрата й, за да достигнат до влажните й вътрешни гънки. Тя ахна и се опита да отблъсне ръката му, но той просто се засмя и плъзна един пръст в цепнатината й, хлъзгайки се по мъзгата, която намери там. Тя беше така чувствителна към докосването му, че се сгърчи под него и прехапа долната си устна, за да не извика.

— Престани!

— Наранявам ли те?

Ванора не чувстваше никаква болка, само копнеж, който с лекота би могъл да се превърне в удоволствие, стига да му се поддаде. Да излъже за чувствата си й се видя най-добрата тактика за момента.

— Да, нараняваш ме.

— Лъжкиня.

Пръстът му се оттегли, после се плъзна по-дълбоко, изследвайки горещия мед на нейната ножница. Стон се изтръгна неволно от устните й. Усещаше се размекната и набъбнала. Това чувство, макар и чуждо, не беше неприятно. Единственото оскърбително в ласката беше самият мъж. Желаеща или не, ако не спреше атаката му сега, щеше да стане поредната жертва на страстта на Лъвското сърце.

Събирайки всичките си сили, тя сви юмрук и го удари в стомаха. Дъхът излезе със съскане от гърдите му и той отстъпи, а очите му се разшириха в неверие.

— Ти ме удари!

Тя се изплъзна изпод него.

— Ти ме нападна.

— Ти ме подмами.

— Сега кой е лъжецът?

Лъвското сърце се отпусна назад на пети със замислено изражение на лицето. Господи, да не е полудял? Когато беше влязъл в тази стая, всичко, което искаше от Ванора, беше истината. Но в мига, когато я беше зърнал, страстта му се беше разпалила. Жаждата да я направи своя беше го превърнала в бясно куче. Почувства се разтърсен до дъно. Чувствата му никога не бяха излизали от контрол до такава степен.

Оправи дрехите си и се опита да се съсредоточи, но беше невъзможно с нейния аромат, все още полепнал по него. Толкова силно я желаеше, че можеше да усети вкуса й, но разтърси глава, за да я изхвърли от ума си и да си припомни причината за тази среща с нея.

— Още ли отричаш, че си помогнала на затворниците да избягат от кулата?

Тя го изгледа предпазливо.

— Да.

Той й се усмихна лукаво.

— Може би питам не когото трябва. Свещеникът и камериерката ти са били в кулата, преди бягството да бъде открито. Ще ги разпитам незабавно.

Ванора пребледня.

— Те са невинни. Прави каквото искаш с мене, но ги остави на мира. Поемам цялата вина.

— Аха, сега признаваш, че си виновна. Как го направи?

Устните й останаха здраво стиснати и тя поклати отрицателно глава.

— Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал. Тъй като няма вероятност да се огънеш под натиск, ще отложа наказанието, докато не науча как си улеснила хората си да избягат. В момента моите хора търсят тайния изход. Истината ще излезе наяве, милейди, и когато това стане, нищо няма да те спаси от гнева ми.

— Няма таен изход.

— Не ти вярвам. Чуй ме добре, Ванора. Наказанието има много форми. — С тези загадъчни думи той отвори вратата. — Ела, време е за вечеря. Ще ядем от един поднос и ще пием от една чаша.

Когато Ванора се поколеба, Лъвското сърце положи ръка на гърба й и решително я поведе към вратата. Тя тръгна пред него по галерията и надолу по стълбите, спирайки, когато стигна до залата.

— Седни до мене на подиума, милейди — нареди с недвусмислен тон Лъвското сърце.

Ванора не знаеше какво да очаква от него и това я объркваше. Той беше прекалено любезен, прекалено нежен. Мислеше, че най-малкото ще я набие, хрумна й и че може да заповяда да я затворят като възможно наказание. Но той беше направил точно обратното на това, което беше очаквала. Трябваше да бъде предпазлива. Не можеше да му вярва.

Преди Ванора да стигне до подиума, Меър се приближи към нея. Старата бавачка пое двете й ръце в своите и се вгледа в лицето й.

— Какво ти направи той, агънце? Нарани ли те? Докосна ли те неприлично?

Ванора стисна ръцете на Меър.

— Добре съм, не се безпокой. Мога да се грижа за себе си.

— Да, познавам способностите ти по-добре от всеки друг — каза Меър. — Той знае ли? — прошепна тя, извръщайки очи към Лъвското сърце.

— Меър, тихо! — предупреди я Ванора.

Не знаеше какво може да направи Лъвското сърце, ако научи, че тя е тайнственият рицар, когото той търсеше. Противникът му нямаше да получи същото снизхождение, каквото беше проявил към лейди Ванора, предположи тя.

— Седни си на мястото, Меър — каза Лъвското сърце снизходително. — Както виждаш, господарката ти е невредима. Но не съм свършил с нея. Някой трябва да бъде наказан заради бягството на затворниците.

— Тогава трябва да накажете мене, господарю — каза Меър. — Аз отключих вратата.

— Какво говориш, Меър? — изрече отец Кадък иззад старата жена. — Аз отключих вратата.

Страх разшири виолетовите очи на Ванора. Да не са полудели?

— Не! Аз, само аз съм виновна!

— Стига! — изрева Лъвското сърце. — Онзи, който ми предаде резервния ключ от вратата, ще бъде държан отговорен и надлежно наказан.

Ванора осъзнаваше, че няма да има резервен ключ, защото такъв просто нямаше.

— Моля ви, не казвайте нищо повече — изшептя тя предупредително към Меър и свещеника, в очите й се четеше страх за тях. — Ще говоря и с двама ви по-късно.

Кършейки ръце, Меър побърза да се отдалечи, но отец Кадък остана с поглед, изпълнен с оправдан гняв.

— Само да я докоснете и гневът божий ще се стовари върху вас.

— Не се съмнявам, отче — каза Лъвското сърце. — Бъдете спокоен, оставих девствеността на милейди непокътната.

— Ще те чакам в параклиса да чуя изповедта ти, дете — обърна се отец Кадък към Ванора, преди да си тръгне.

— Колко често се изповядваш? — запита Лъвското сърце с нотка на развеселеност.

— По-често от тебе, обзалагам се — отвърна тя. — Да не би да ми забраняваш да потърся опрощение от изповедника си?

— Не, изповядай съдържанието на сърцето си. Гледай да му кажеш, че редовно лъжеш. — Той я изгледа многозначително. — Мисля, че Крагдън гъмжи от лъжци. Ти, свещеникът ти, камериерката ти, всички криете нещо. Но аз съм търпелив.

Той притегли един стол и изчака Ванора да се настани, преди сам да седне. Оръженосецът му веднага напълни чашата му с вино. Тогава Лъвското сърце насипа храна на подноса си и предложи на Ванора късче крехко телешко.

— Аз съм напълно способна да се храня сама — каза тя, изтривайки ножа си за хранене, за да си бодне парче месо.

— Да, ти си способна на много неща — изрече многозначително Лъвското сърце.

Ванора му отправи самодоволна усмивка.

— Нямаш представа, сър рицарю.

Черковните камбани биеха за предсънна, всичко беше тихо в кулата, когато Ванора излезе от стаята си. Загърната в наметалото си, тя прекоси коридора и измина краткото разстояние до параклиса, сгушен до крепостната стена, която се извисяваше над речния бряг. Отец Кадък я очакваше.

— Сигурна ли си, че нищо ти няма? — запита свещеникът.

— Добре съм, отче. Има ли нещо неотложно, което да искате да ми кажете? Имате ли новини от Луелин или Дафид?

— Да. Днес посетих селото и научих, че Луелин и Дафид са в кулата Драймиър, владението на Дафид. Събират сили, за да нападнат Крагдън.

— Драймиър е на половин ден път с кон оттук — изрече възбудено Ванора. — Когато бях дете, често ходехме там с татко. Ще се присъединя към тях и ще се бия с армията на Луелин.

— Какво да кажа на Лъвското сърце, когато научи, че си излязла от кулата?

— Кажете му… — Нищо не й идваше на ума. Помисли малко, после изведнъж получи вдъхновение. — Ще се направя на болна и ще си остана в леглото. Вие и Меър можете да държите Лъвското сърце далеч от моята стая, докато се върна с воините на Луелин. Кажете му, че ме мъчи нещо много опасно и заразно. Повечето мъже се страхуват от всякакви болести.

— Кога ще те повали тази внезапна болест? — запита отец Кадък.

— Ще има внезапни симптоми утре сутрин. Ще се оттегля в стаята си и ще изляза за утрина. Чакайте ме в параклиса.

— Знам, че те посъветвах да заминеш, дете, но имам лоши предчувствия — каза свещеникът, поклащайки глава. — Може би трябва да останеш тук, в безопасност, докато Луелин и Дафид започнат да обсаждат Крагдън. Няма да спечелиш нищо, като се изложиш на опасност. Ами ако те ранят? Дори най-добрите воини получават рани.

— Не мога да остана тук — изрече мрачно тя. — Страх ме е…

— От какво се боиш, дете?

Боя се за сърцето си, за душата си, за тялото си. Лъвското сърце заплашваше всичко скъпо за нея, всичко, което тя представляваше. Неговите целувки я вълнуваха силно; само като го погледнеше, и се разтреперваше. Враг или не, но той я караше да копнее за неща, които само съпруг би имал право да й предложи. Очите му, бляскави и приковаващи със своята интензивност, се отправяха към нея прекалено често, за да остава спокойна.

— Нищо, не се боя от нищо — излъга тя. — Домът ми вече не е мой дом. Не е възможно да живея под гнета на врага си.

Проницателният поглед на отец Кадък проникваше по-навътре и виждаше повече, отколкото Ванора би искала.

— Сигурна ли си, че това е причината да пожелаеш да излезеш оттук, дете? Какво има между тебе и Лъвското сърце, което не ми казваш?

— Нищо освен неприязън, отче. Не мога да направя нищо тук, за да помогна на Луелин. Ще се присъединя към неговата армия и ще се бия за Крагдън, както баща ми би се сражавал, ако беше жив. Не се опитвайте да ме разубеждавате, защото съм взела решение. Ще ми помогнете ли? Вече говорих с Меър и тя е съгласна.

След дълга пауза, свещеникът въздъхна и каза:

— Добре и дано господ ми прости, ако ти се случи нещо лошо.

— Нищо няма да ми се случи, отче. — Тя го целуна импулсивно по бузата. — Лека нощ.

— Още малко брашно на лицето ми, Меър — каза Ванора, докато се приготвяше да слезе в залата за обяда.

— Още малко и ще заприличаш на призрак — предупреди я Меър. — Лъвското сърце не е глупав. Ще разкрие измамата, ако прекалиш.

— Много добре. Само направи така, че да изглеждам достатъчно бледа, все едно че съм болна от нещо, дето ще ме принуди да пазя стаята няколко дни.

Меър отстъпи назад, за да види какво е свършила.

— Направих всичко, каквото можах, за да изглеждаш зле. Останалото зависи от тебе. Не забравяй, не бъди толкова оживена, колкото си обикновено.

— Пожелай ми късмет — каза Ванора, докато излизаше.

Лъвското сърце не беше виждал Ванора целия ден и се питаше каква ли пакост е замислила. Ако не се появеше на обяд, той смяташе да иде до стаята й и да я доведе. Но не стана нужда да праща да я викат, защото тя влезе в залата след няколко минути.

Мръщейки се, той загледа провлачените й стъпки и веднага разбра, че нещо не е наред. Настоятелен страх го нападна, когато забеляза нездравия й тен. Изглеждаше пребледняла и изтощена, обичайната й жизненост я нямаше.

— Зле ли ти е? — запита той.

Ванора му се усмихна отпаднало.

— Страхувам се, че е така. Останах си в леглото тази сутрин, надявах се да ми мине, но не се чувствам много по-добре, отколкото като се събудих.

Тя започна да побутва храната в подноса си, после се извърна с изражение, изпълнено с отврата.

— Яденето не ти ли харесва? Може би готвачката може да ти направи нещо, което да ти се яде.

— Нямам апетит — изрече Ванора с въздишка.

Лъвското сърце се вгледа в наведената й глава и усети безпомощност, която не можеше да обясни. Не знаеше нищо за болестите, защото никога не беше се разболявал. Ами ако тя умре? Тази мисъл накара тръпки да полазят по гръбнака му. Той отказваше да помисли, че тя може и да умре.

— Повикай камериерката си — каза той. — Ще поговоря с нея за болестта ти.

Лъвското сърце не видя как Ванора се усмихва, докато повиква Меър с махване на ръка. Меър веднага се приближи към нея, на лицето й беше изписана сериозна загриженост.

— Виж се само — занарежда старата жена. — Казах ти да си останеш в леглото. Ами ако си заразена и разболееш цялата кула?

Думите й предизвикаха желания ефект. Вроденият страх от болести караше повечето мъже да се разтреперват, а събраните в кулата не бяха по-различни от другите.

— Мислиш ли, че Ванора се е заразила? — запита Лъвското сърце.

Меър вдигна рамене.

— Не знам, сър Лъвско сърце. Трябва да изчакаме да се появят петна, за да разберем дали не е дребна шарка. Може да е потната болест, но симптомите още не са ясни.

— Ти си лечителка. Не можеш ли да излекуваш собствената си господарка?

— Ванора е упорита — каза Меър. — Казах й да си остане в леглото, обаче тя отказа да ме послуша.

Внезапно Ванора се отпусна премаляла. Лъвското сърце скочи на крака и я подхвана.

— Проклета да си, жено — изрева той, като изгледа Меър с ледени очи. — Ще отнеса Ванора в леглото й, но на тебе оставям да я държиш там, докато не се поправи. Съобщавай ми всеки ден как се чувства. Ако умре, тебе ще държа отговорна и ще си понесеш наказанието.

— Ще направя всичко по силите си, господарю — изхленчи Меър. — Но може да минат дни, преди да разбера с какво се е заразила господарката ми.

Лъвското сърце изтича нагоре по стълбите, носейки отпуснатото тяло на Ванора. Не му се искаше да я остави на леглото, когато стигна до стаята й, но здравият разум надделя и той нежно я положи на леглото й.

— Грижи се добре за нея, Меър — нареди той строго. — Ако има промяна, искам да разбера незабавно.

Лъвското сърце се върна в залата, за да си довърши яденето, но умът му не беше в храната. Бледото лице на Ванора беше отпечатано в мозъка му. Изразителните й очи бяха загубили обичайния си блясък, а в тялото й го нямаше онзи дух, който отличаваше характера й. Пламъкът у нея беше угаснал.

Никога досега не беше помислял, че така ще се притеснява за здравето на някоя жена. Беше израснал без майка, а баща му не се интересуваше много от жените, след като майката на сина му ги беше изоставила. Лъвското сърце не презираше жените, но макар че ги харесваше заради удоволствието, което му даваха, не им вярваше. От най-ранно детство беше запомнил баща си да казва, че жените са невярно племе, че собствената му майка го е изоставила заради любовник.

Сър Робърт живееше като прахосник, но всъщност беше пострадал от брака, затова Лъвското сърце отрано беше решил, че няма да обича със сърцето си, а само с тялото. И тъй като не разполагаше с богатство или земи, които да остави на своя наследник, нямаше причина да се жени. Освен това, щом собствената му майка не го беше обичала, коя жена щеше да го обикне?

Деликатното здраве на Ванора обаче му създаваше грижи. Искаше да вярва, че се безпокои, защото тя може да зарази хората му, но един вътрешен глас шепнеше друго. Отблъсквайки тези вредящи мисли, Лъвското сърце довърши яденето си и обърна мислите си към планирания лов. Най-добре беше да се ангажира с нещо, докато чака как ще се развие болестта на Ванора. Разхождането из залата и мрачните мисли нямаше да помогнат с нищо — нито на него, нито на нея.

Когато Лъвското сърце се върна от лова по-късно този ден, прати да повикат Меър и беше осведомен, че Ванора е получила треска, но си почива, доколкото е възможно в тези обстоятелства. Когато изрази намерението си да я посети, Меър възрази.

— Никой не може да я вижда, докато не разбера от какво е болна — каза му тя.

— Излекувай я, жено. Заповядвам ти — отвърна Лъвското сърце.

Тази нощ, когато всички си легнаха, Ванора излезе от кулата и се запъти към параклиса. Облечена в плетена ризница и с шлем на главата, тя взе коня си от селото и препусна в осветената от луната нощ към Драймиър, сигурна, че отсъствието й няма да бъде забелязано поне няколко дни. Докато Лъвското сърце открие измамата, тя вече ще е на път обратно към Крагдън заедно с армията на Луелин.

Мъглив здрач се стелеше над земята, когато Ванора най-накрая стигна Драймиър. Дръзко се приближи към подвижната решетка на малката крепост, поздрави стражата и каза името си. Минаха дълги мигове, преди Луелин и Дафид да излязат от кулата. Когато стигнаха портите, тя свали шлема си и им се усмихна. Луелин веднага нареди да вдигнат подвижната решетка.

— Познах бялата ти надризница — каза Луелин, когато тя влезе в крепостта.

— Какво правиш тук? — запита Дафид. — Не ми харесва, когато се обличаш като боец и се излагаш на опасност.

— Мога да се бия точно като тебе или който и да било мъж — възрази Ванора. — Нали кръстосах меч с Лъвското сърце, за да можете вие с Луелин да избягате? Макар да знаех, че не мога да победя, направих бягството ви възможно.

— Ванора има право, Дафид — призна Луелин. — Тя се изложи на голяма опасност заради нас.

— Въпреки това предпочитам годеницата ми да изглежда като жена. Какво правиш тук, Ванора?

— Чух, че събирате сили, за да нападнете Лъвското сърце, и дойдох да ви помогна.

— Той направи ли ти нещо? — запита мрачно Дафид. — Чух, че не проявявал милосърдие към пленниците си.

— Нищо не ми е направил — увери го тя.

— Как успя да излезеш, без да те проследят?

— Направих се на болна и си останах в леглото. Исках да бъда с вас, когато нападнете Крагдън. И исках да ви кажа, че сега армията на Лъвското сърце е по-многочислена от вашата. Казармите бяха твърде малки за всичките му войници, затова някои са се настанили на лагер във външния двор.

— Имаме план — каза Дафид. — Докато половината от силите ни нападат външната стена, другата половина ще влезе в тунела и ще изненада нищо неподозиращите англичани.

— Добър план — каза тя, — но не бива да убивате Лъвското сърце. Той е любимец на Едуард и трябва да бъде пленен и задържан за откуп.

— Не мога да ти обещая нищо — отговори Дафид. — Не биваше да излизаш от Крагдън. Когато тръгнем да обсаждаме крепостта, ще останеш тук, в Драймиър, на сигурно място.

— Не! Излязох от Крагдън, за да се присъединя към армията ви.

Мисълта за смъртта на Лъвското сърце не й харесваше. Трябваше да бъде там, за да предотврати ненужното клане. Когато силите на Луелин овладееха Крагдън, възнамеряваше да се убеди, че кръвопролитието ще се сведе до минимум. Англичаните бяха по-ценни за Луелин живи, отколкото мъртви, особено Лъвското сърце. Откупът би свършил добра работа за каузата на нейния народ.

— Не! — възрази упорито Дафид.

Ванора се обърна към Луелин.

— Какво ще кажеш, Луелин?

— Решимостта ти е непоклатима като десницата ти, Ванора — отвърна той. — Не намирам причина да откажа на молбата ти.