Митично подвеждане

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:

— Да откраднем Трофея обратно от Вегас. Нищо повече — изропта за стотен път Аахз.

— Обречени сме — предсказа мрачно Грифин.

— Трай, Грифин — озъбих се аз.

Хрумна ми, че напоследък съм възприел сума ти от лошите навици на моя ментор.

— Пак ви повтарям, че не познавам Вегас — запротестира хлапакът. — Изобщо няма да съм ви в помощ. Моля ви, не може ли да се върна в Та-хоу?

— Просто продължавай да вървиш — насърчих го.

— Погледни истината в лицето, синко — усмихна се Аахз и нехайно украси с ръката си раменете на нашия водач. — Докато не свършим тази работа, няма да те изпуснем от очи. Колкото по-бързо стигнем до Вегас, толкова по-скоро ще се избавиш от нас.

— Но защо? — проплака Грифин.

— Туй вече сме го разисквали — въздъхна люспестият. — Този грабеж се очертава достатъчно труден, дори и без вегасците да са чули предварително за него. А единственият начин да бъдем сигурни, че няма да кажеш на никого, е да те държим покрай себе си. Освен това ти ще си нашият пропуск, ако налетим на някой тахойски патрул.

— Патрулите не е трудно да се избягнат — настояваше хлапакът. — Пък и аз никому няма да спомена за вашата мисия, честна дума. Нима са изключени всички шансове да ви накарам да ми повярвате?

— Ами-и — проточи, сякаш обмисляйки думите си, Аахз — струва ми се, че има нещо, което може да свърши работа.

— Наистина ли? — запита обнадежден водачът ни. — И какво е то?

— К’во смяташ, Скийв? — обърна се към мен моят ментор. — Чувстваш ли се в състояние да преобразиш туй приятелче в скала, дърво или нещо таквоз, докато приключи историята?

— Скала или дърво? — преглътна младокът, ококорил очи.

— Ами да — повдигна рамене Аахз. — Лично аз не съм много склонен. После винаги е зор да откриеш коя точно скала или дърво да превърнеш отново в човек. Понякога се искат години търсене. Друг път магьосникът просто се предава.

— Абе, хора, не можете ли да вървите малко по-бързо? — подкани ни Грифин, като ускори ход. — С тази крачка никога няма да стигнем до Вегас.

— Мисля, че това урежда въпроса — усмихнах се и смигнах на Аахз, за да покажа, че съм оценил блъфа му.

— Да откраднем Трофея обратно от Вегас — повтори первектът, подхващайки великото си остроумие оттам, където го бе оставил. — Нищо повече.

Толкова за смяната на темата.

— Стига вече бре, Аахз, не ме яж — защитих се с насилена словоохотливост. — Ти се съгласи с това, преди още да съм го предложил.

— Нищо не съм казал — оспори той.

— Намигна ми — подчертах на свой ред.

— Откъде знаеш, че нещо не ми е влязло в окото? — долетя контрата.

— Не знам — признах. — А влезе ли?

— Не, действително намигнах. Но само защото туй ми се видя единственият начин да се измъкнем от пачите яйца, на които ти ни насади.

Сега вече ме хвана натясно.

— Как сме стигнали дотук е друг въпрос — реших да му възразя. — Истинският е как да откраднем Трофея.

— Аха — изсумтя Аахз. — Значи когато ни вкараш в беля, това е друг въпрос, така ли?

— Трофея — подхвърлих аз.

— Оу — бавно започна моят ментор, налапвайки стръвта. — Няма да можем да направим какъвто и да било определен план, докато не видим каква е обстановката и не преценим охраната. К’во ще кажеш по въпроса, Грифин? Какво бихме могли да очакваме? Доколко ги бива тези вегасци?

— Вегасците? — сбърчи нос нашият водач. — Ако бях на ваше място, нямаше да се безпокоя за тях. Не са способни да опазят фъстък, даже и да го глътнат.

— Непохватни до немай-къде, а? — промърмори Аахз, като повдигна вежда.

— Непохватни ли? И кокошките им се смеят — захихика Грифин. — Няма жив вегасец, който да е наясно как се пише стратегия, да не говорим пък да я ползва.

— Струва ми се, по едно време ти каза, че не знаеш нищо за Вегас — отбелязах с нотка на съмнение.

— Ами… всъщност не знам — призна хлапакът, — обаче съм гледал как техният отбор играе Голямата игра и ако това са най-добрите, които могат да съберат…

— Значи всичко, което си ни разправял, са били размишления, основаващи се на начина, по който се състезава техният отбор? — прекъсна го Аахз.

— Точно така — кимна Грифин.

— Същият онзи отбор, дето е съдирал от бой Та-хоу през последните пет години?

Главата на нашия гид се отметна, сякаш му бяха ударили шамар.

— Тази година спечелихме ние! — декларира той разпалено.

— При което те са се върнали и са ви отмъкнали Трофея изпод носа — изтъкна моят учител. — Струва ми се, че може и да не са толкова непохватни, колкото на теб ти се ще да бъдат.

— От време на време им върви — смотолеви глухо Грифин.

— Може би не е лошо да поразмислиш малко — посъветвах го. — Искам да знам дали наистина умираш от мерак навсякъде да тръбиш, че вашият отбор е бил победен от един слаб противник. Ако тахойци са толкоз добри, а вегасци — тъй немощни, как ще обясниш петте поредни загуби? Само късметът не е достатъчен, за да се обърне чак толкова много играта.

— Станахме прекалено самоуверени — сподели водачът ни. — Ако си можещ, колкото сме ние, това е постоянна опасност, от която трябва да се вардиш.

— Ясно ми е какво имаш предвид — изпъчи се Аахз. — Моят партньор и аз се натъкваме на същия проблем.

Е, скромността никога не е била силна страна у люспестия. Все пак беше приятно да го чуя, че включва и мен в нахаканите си приказки. Това ме накара да почувствам, че най-после моето учене е започнало да носи плодове и че напредвам.

— Като се изключат военните, с какви препятствия ще се сблъскаме? — запита Аахз. — Какво ще речеш относно магията, за която току споменаваш? Имат ли магьосник?

— Имат и още как — закима енергично Грифин. — Маша се казва. Ако изобщо ви се отворят някакви проблеми, ще са с нея. Бива си я.

— Като способности ли си я бива или като характер? — подложи го на кръстосан разпит Аахз.

— И двете — уверено заяви нашият водач. — Виждате ли, аз никога не съм бил много сигурен, че магьосникът на Та-хоу е толкова добър, колкото са му претенциите, обаче Маша е същинска фурия. Дори не мога да изброя какви фантастични неща съм я виждал да прави.

— Ммм… а защо мислиш, че характера й си го бива? — полюбопитствах сякаш между другото, опитвайки се да скрия спадналата ми самоувереност.

— Ами ще го кажа така — заобяснява Грифин. — Ако трябва да се свърши някоя мръсна работа и ако на човек могат да му дойдат наум три начина как да я свърши, тя ще открие четвърти, дето е по-гаден от другите три, взети заедно. Дойде ли до воюване, Маша е истински гений.

— Страхотно — направих гримаса аз.

— Това какво означава? — намръщи се гидът.

— Наш Скийв винаги се радва на предизвикателствата — реагира бързо Аахз и с елегантен жест обгърна с приятелска ръка раменете ми.

Щях да схвана предупреждението дори и да не беше забил почти до кръв острите си нокти. Той обаче все пак го стори, превръщайки усмивката ми в същинско постижение.

— Точно така — разсмях се аз, за да скрия изохкването си. — И по-рано сме се справяли с бойци от тежка категория.

Да, не лъжех. Онова, което пропуснах да спомена и за което усилено се опитвах да не мисля, бе, че ние оцелявахме в тези сблъсъци благодарение на смесица от сляп късмет и безсрамна измама.

— Чудесно — просия Грифин. — Даже да не успеете да откраднете Трофея, Та-хоу може с лекота да спечели войната, ако съумеете да извадите Маша от строя.

— Виж какво, Грифин — отбеляза Аахз, като повдигна вежда, — за човек, който не познава Вегас, ти комай знаеш страшно много за техния чародей.

— Разбира се, че знам — засмя се насила нашият водач. — Тя беше магьосник на Та-хоу, докато вегасци не я назначиха. Често изпълнявах нейни поръчки и… — той изведнъж спря на място и насред изречението едновременно. — Хей, точно така, бе! — възкликна. — Ако желаете да се срещнете с Маша, аз не мога да дойда с вас. Тя ме помни. Щом вегаските органи открият, че съм от Та-хоу, ще помислят, че съм шпионин. Направо ще ме разкъсат на парчета.

— Не се тревожи — успокоих го, — изобщо не смятаме да се доближаваме до тази Маша.

— Напротив, смятаме — намеси се Аахз.

— Смятаме ли? — учудих се.

— Момче, необходимо ли е да ти обяснявам всичко отначало? Трябва да проверим местния магьоснически талант, както постъпихме, когато отидохме в Та-хоу.

— И виждаш ли докъде ни докара това? — измърморих мрачно.

— Виждаш ли докъде ни докара кой? — попита с невинен тон люспестият. — Нещо не чух съвсем добре.

— Добре! Добре! — предадох се. — Ще идем на гости у Маша. Предполагам, че ще се наложи да измислим маскировка за Грифин, така че да не го разпознае.

— Тя ще се досети по гласа ми — възрази нашият гид.

— Не говорѝ! — наредих аз, без да пояснявам дали става дума за непосредствена или бъдеща инструкция.

— Този път ще кажа, че е прав — прекъсна ни замислен Аахз. — За туй предприятие може би ще е най-разумно да оставим Грифин тук.

— Уверен ли си? — примигнах насреща му.

— Ей! Чакайте малко — вметна нервно младокът. — Не искам да бъда скала или камък.

— О, синко, сигурен съм, че можем да направим нещо не толкова драстично — усмихна се успокояващо моят ментор. — Извини ни за момент, докато се съвещаваме.

Мислех си, че Аахз се кани да ме отмъкне настрани за разговор насаме, но вместо това той просто изхлузи своя амулет-преводач. С известно сплашване Куигли ни бе снабдил с допълнителен амулет, така че сега и двамата си имахме по екземпляр. Можехме да ги махнем и да бъбрим без опасения, че ще ни подслушват, като същевременно държим Грифин на една ръка разстояние. Последвах примера му и свалих моя.

— Какво става, сър? — попитах, веднага щом се освободих от устройството. — Защо е тая изненада в плана?

— Работата се усложни прекалено — обясни Аахз. — Време е да започнем да намаляваме броя на нашите променливи.

— Нашите какви? — озадачих се аз.

— Слушай! — скръцна със зъби первектът. — Скоро ще се чудим как да се измъкнем от военните и от девицата Маша, без при това да ни се налага да следим под око и Грифин. Той не може да ни помогне кой знае колко, а щом е така, значи ще пречи.

— Грифин не е в състояние да ни създаде и кой знае колко грижи — запротестирах.

— И най-малката грижа ще бъде прекалено голяма — поправи ме твърдо моят учител. — Засега младокът е само невинен страничен наблюдател, когото сме въвлекли в тази история. Това означава, че ако го вкараме във Вегас, ще трябва да сме сигурни, че можем да го изкараме. Е, толкова ли си сигурен? Или не ти пука от мисълта да го оставиш на сухо в един враждебен град?

Аахз не излага често хуманитарни аргументи, но когато го предприеме, те винаги имат смисъл.

— Добре де — въздъхнах. — Но какво да сторим с него? Ти си наясно, че не мога да го превърна в скала или дърво. Не че ако умеех, щях да си го позволя.

— Лесна работа — мръдна с рамене Аахз. — Ще му направиш сънна магия. Тя ще му попречи да върши щуротии, докато се върнем тук.

— Сър — рекох кротко, като притворих очи, — аз не знам как да правя такава магия. Забрави ли?

— Изобщо не е проблем — намигна ми наставникът. — Ще те науча.

— Точно сега? — запитах невярващо.

— Ами да. Не чу ли Куигли? Задачката не е сложна — убедено заяви Аахз. — Разбира се, ти вдяваш, че това не представлява точно сънна магия. По скоро действа като летаргия.

— Като какво? — облещих се.

— То е един вид магическо забавяне метаболизма на тялото — поясниха ми услужливо. — Ако беше сън, както го схващаш, щеше да се набуташ в проблемите на дехидратацията и…

— Аахз! — прекъснах го аз, вдигайки ръка. — Заклинанието по-лесно ли е от обяснението?

— Хм, да — призна той. — Но си помислих, че ще поискаш да разбереш.

— Тогава просто ме научи на това заклинание. Става ли?