Митично подвеждане

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА:

— Нищо не стана.

— Знам — простена Аахз, втренчен в И-скачача. — Това е белята, когато разчиташ на механични джаджи. Само им се довери и веднага те подвеждат.

— Какво не е наред? — притиснах го.

— Проклетото чудо иска презареждане — ядно изруга демонът от Перв. — И няма никакъв начин да го направим, преди армията да се е върнала.

— Тогава дай да се скрием, докато…

— Къде да се скрием? — сряза ме моят наставник. — Имаш ли мерак да помолиш някой гражданин тук да ни скрие? Може би ще им хрумне някакъв въпрос за Трофея, дето го влачим с нас.

— Добре, ти предложи нещо! — озъбих се.

— Работя над проблема — изръмжа Аахз, като се озърташе. — Това, което ни трябва, е… ей там!

Преди да успея да попитам какви ги върши, той отпраши към близкия магазин, дръпна от стената една животинска кожа и започна да увива статуята с нея.

— Страхотно — сухо отбелязах аз. — Сега разполагаме с вълнест Трофей. Не мисля, че той ще заблуди стражите.

— Ще ги заблуди, щом направиш магията — ухили се Аахз.

— Казах ти, че не мога. Това е метал!

— Не Трофея бе, глупако! — кресна менторът. — Кожата. Хващай се на работа! Преобрази я на каквото щеш. Не… превърни я в ранен войник!

Не бях сигурен дали ще стане, но затворих очи и опитах. Един пострадал войник — барабар с разкъсаната и окървавена униформа и влачещите се нозе.

— Не е лошо, момче — кимна Аахз и тикна пакета под мишница.

Въздъхнах дълбоко.

Както обикновено, аз не виждах резултата от своята работа. Колчем погледнех, не съзирах никакъв офицер от стражата с ранен другар под мишницата. Съзирах люспестия Аахз, който държи подозрително издут пакет.

— Уверен ли си, че нещата са наред? — запитах със съмнение.

— Разбира се. Само… о-оп! Ето ги. Остави всичко на мен.

Това ми звучеше коварно познато, ала в момента не разполагах с много други възможности. Солдатите вече се виждаха и се носеха към нас с мрачни и яростни гримаси върху лицата.

— Натам! Бързо! Измъкват се!

Ревът на первекта така ме стресна, че душата ми слезе в петите, но аз удържах. Бях почти привикнал към неговите неочаквани гамбити — да, почти.

— След тях! — повтаряше Аахз. — Раниха Чарли!

— Кой е Чарли? — удивих се.

— Трай, момче — изсъска моят учител, като ме награди с кръвнишки поглед, преди да насочи пак вниманието си към войниците.

Те позабавяха лудешкия си бяг и се оглеждаха по напречните улици, щом стигнеха до тях, обаче не променяха посоката. Единственото добро нещо бе, че офицерът, когото Аахз превъплъщаваше, не се забелязваше никъде.

— Не разбирате ли? — изкрещя им маскираният мъж. — Откраднаха Трофея! Натам!

Това свърши работа. С яростен животински рев войниците се извърнаха и потеглиха в направлението, което Аахз им показа.

— Леле-е — промърморих аз с истинско възхищение. — Не ми се ще да ме настигнат, когато държа този Трофей.

— Май ще е определено неприятно — съгласи се менторът. — Така че ако нямаш нищо против, дали можем да тръгнем? Ммм?

— Ох! Веднага, Аахз.

Той вече бе поел и гълташе пътя на едри хапки с мощната си ускорена крачка. Докато бързах да го догоня, реших да не питам за плановете му как да минем покрай стражите на Северната порта. Дразнех го с постоянните си въпроси, а в добавка отговорите му само ме разстройваха.

Щом обаче наближихме портата, започнах все повече да се изнервям и решителността ми все повече да намалява.

— Ъ-ъ-ъ… Искаш ли да сменя маскировката на Трофея? — запитах колебливо.

— Не — долетя резкият отговор. — Но можеш леко да ни пооцапаш.

— Да ни пооцапам? — сконфузих се аз.

— С малко кал и кръв по униформите — поясниха ми. — Колкото да изглежда, че сме участвали в схватка.

Не бях сигурен какво крие в ръкава си, ала побързах да доукрася нашата дегизировка. Между другото това не е толкова лесно, както би ви прозвучало. Опитайте се да си затворите очите и да си представите мръсни униформи, докато се носите почти в тръс по някоя непозната улица. За късмет животът ми с Аахз ме бе обучил да работя в отчаяни условия, така че приключих със задачата си точно когато излизахме на портата.

Като похвала за моето ръкоделие стражът дори не си даде труд да се обърне към нас. Просто се облещи за миг и взе да вика колкото му глас държи дежурния офицер. Докато онзи се появи, ние се бяхме приближили достатъчно, та да можем да преброим зъбите му, когато неговата челюст увисна.

— Какво става тук? — запита той най-подир, вече възвърнал си самообладанието.

— Боища по улиците — изпухтя Аахз, реалистично имитирайки уморен войн. — Имат нужда от помощта ви. Ние сме вашата смяна.

— Нашата смяна! — начумери се офицерът. — Но този човек е в безсъзнание, а вие изглеждате като… Боища ли рече?

— Достатъчно сме годни да стоим на вратата — настоя Аахз и с мъка се поизправи. — Ще сторим всичко, за да освободим неколцина по-годни за битка мъже.

— Каква битка? — изпищя другият, като с мъка потисна желанието си да раздруса первекта, дано го освести.

— Бунтове — примигна моят ментор. — Букитата са сменили залозите за войната и не зачитат по-раншните залагания. Ужасно е.

Офицерът пребледня и се присви, сякаш го бяха ударили.

— Но това означава… Че аз съм заложил на тази война спестяванията си за цял живот. Не могат да го направят.

— По-добре побързай — подкани го Аахз. — Ако тълпите разкъсат букитата, никой няма да си получи парите обратно.

— След мен! Всички до един! — изрева с пълно гърло дежурният офицер, въпреки че не бе нужно. Стражите вече бяха тръгнали. Очевидно той не беше единственият, чиито мангизи бяха оставени на грижите на господа букмейкърите.

Началникът закрачи подир войниците си, след туй поспря да ни метне одобрителен поглед.

— Не знам дали ще получите медал за това — заяви мрачно той, — но аз няма да го забравя. Имате личната ми благодарност.

— Няма защо, пуяк такъв — промърмори Аахз, когато човекът хукна с все сила.

— Знаеш ли, бас държа, че наистина никога няма да го забрави — усмихнах се.

— Май се чувстваш много доволен, а, момче? — отбеляза люспестият, като повдигна критично вежда към мен.

— Да — потвърдих скромно.

— Е, полага ти се — разсмя се той и ме тупна по гърба. — Мисля обаче, че ще е най-добре да празнуваме на известно разстояние.

— Съвсем вярно — съгласих се аз и махнах великодушно към отворената врата. — След вас.

— Не, след вас! — контрира ме учителят, повтаряйки жеста ми.

Тъй като не желаехме да прахосаме в спор още време, минахме рамо до рамо сега непазената от никого северна порта на Вегас, понесли триумфално нашата плячка. Това би трябвало да реши нещата. Щом отмъкнахме успешно Трофея, би било нищо работа да го върнем на Та-хоу, да го разменим за Тананда и да се поотпуснем на едно празнуване у дома на Буна.

Всъщност редно бе да съм по-наясно с живота.

Всеки път, когато ситуацията изглежда кротка и спокойна, се случва нещичко, което да ни обърка картите. Ако не се появят непредвидени външни усложнения, то или се развихря нравът на Аахз, или аз си отварям голямата уста. В този случай външни усложнения нямаше, но късметът ни се изчерпа. Нито пък можеше да укоряваме някого от нас: и двамата търпяхме критика. Аахз — за своя нрав, а моя милост — заради голямата си уста.

Почти се бяхме върнали на мястото, където скрихме Грифин, когато первектът отправи едно неочаквано искане:

— Слушай, момче, какво ще речеш да махнеш маскировките ни за малко?

— Защо? — попитах логично.

— Без специална причина — сви рамене той. — Просто желая да погледна този Трофей, който ни създаде толкова много грижи.

— Че не го ли видя във Вегас? — сбърчих чело аз.

— Не истински — призна моят ментор. — Отначало бях зает да прогоня войниците и цивилните, а след това пък беше нещо едро и тежко за носене. Така и не се спрях да го разгледам, както следва.

За да отстраня маскировките, ми бяха нужни само няколко секунди. По-лесно е да ги махнеш, отколкото да ги създадеш, понеже можеш да видиш как трябва ди изглежда крайният резултат.

— Заповядай! — обявих.

— Благодаря, момче — ухили се Аахз, остави Трофея на земята и бързо го разви.

Въпросният Трофей си бе все тъй грозен, както винаги; не че бях очаквал това да се промени. Дори отблизо — докато наставникът ми го съзерцаваше — изглеждаше още по-зле. След малко той се дръпна назад и се вторачи отново в него. Накрая го обиколи, изучавайки чудовището от всички ъгли.

По някаква причина мълчаливата му съсредоточеност ме накара да се чувствам неловко.

— Е, какво мислиш? — попитах в старанието си пак да завържа разговор.

Аахз бавно се извърна към мен и забелязах, че люспите му са забележимо по-тъмни от обичайното.

— Това ли е то? — блъвна той, като махна с палец назад през рамото си към статуята. — Това ли е Трофеят? Значи ти остави да заловят Танда и ни прекара през всичко туй заради едно противно парче скулптура?

Нещо изщрака меко в мозъка ми, запалвайки въгленче гняв. Искам да кажа, че никога не съм се преструвал, че харесвам Трофея, и всъщност го беше избрала Тананда.

— Да, Аахз — произнесох отчетливо. — Сам виждаш.

— От всичките ви тъпи номера, които сте правили, този е върхът! — разбесня се моят ментор. — Ти си заряза учението, профука цяло състояние, да не говоря пък, че сложи вратовете на всинца ни на ешафода, и за какво?

— Да, Аахз — успях да отвърна.

— И Танда! Знам, че си е малко смахната, но чак пък толкова! Много ми се ще да я оставя там, където е сега.

Опитах се да кажа нещо, ама нищо не излезе.

— Всичко, което искам да чуя от теб, чирако, е: защо?

Беше се надвесил заплашително над мен.

— Дори немощните умове се нуждаят от мотив. Какво смятахте да правите вие двамката с тая купчина боклук, когато я откраднехте? Това ми обясни!

— Щеше да е подарък за рождения ти ден! — креснах аз, тъй като бентът най-сетне се отприщи.

Аахз застина на място и по лицето му бавно се разля израз на удивление.

— По… подарък за моя рожден ден? — запита с изтънял гласец.

— Точно така, господине — изръмжах. — Изненада. Искахме да ти намерим нещо специално. Нещо, което никой друг не е имал, независимо колко ще ни коства. Сигурно е било глупаво от наша страна, нали?

— Моят подарък за рождения ден — отрони той, извърнал се да погледне отново Трофея.

— Е, вече всичко приключи — озъбих се диво насреща му. — Нали сме си дръвници с немощни умове, лапнахме такъв голям залък, че трябваше ти да ни отърваваш. Хайде да освободим Танда и да си вървим у дома. Може би тогава ще можем да забравим случая — ако ти ни позволиш.

Первектът стоеше неподвижно с гръб към мен. След като дадох воля на яростта си, изневиделица почувствах, че съжалявам, загдето го насолих тъй безжалостно.

— Аахз? — запитах, доближавайки го отзад. — Хей! Хайде, трябва да го върнем и да вземем Танда.

Той бавно се заобръща, докато погледите ни се срещнаха. В очите му имаше далечен блясък, какъвто до този момент не бях виждал.

— Да го върнем? — благо подхвана менторът. — К’во искаш да кажеш с това „Да го върнем“? Та туй е подаръкът за рождения ми ден!