Митично подвеждане

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА:

— Не разбираш ли бе, момче? Причината това да е идеалната ситуация е, че всички са сигурни, че Трофеят не може да бъде откраднат!

Беше все същият отговор, който Аахз ми бе давал последните десетина пъти, когато го бях попитал, така че аз му отвърнах с вече познатото възражение:

— Причината да са сигурни е там, че той наистина не може да бъде откраднат. Поне половината население на Вегас ще гледа и всички ще зяпат точно Трофея, който ние се опитваме да свием! Все някой трябва да забележи.

— Не, ако следваш моите указания, няма да забележат — намигна менторът. — Довери ми се.

Не ми вдъхна увереност. Не мислете, че не вярвам на Аахз. Щедрата му способност да ме вкарва в беди отстъпва единствено на способността му да ме измъква отново и отново от тях. Просто имах предчувствието, че този път неговите измъквателни качества ще бъдат подложени на върховно изпитание.

Тъкмо се канех да му го обясня, и от тълпата около нас се надигна такъв рев, че сложи край на всяка надежда за разговор. На сцената се беше появил очакваният Трофей.

Бяхме избрали внимателно позицията си. Мястото бе там, където процесията щеше да се доближи най-много до северната стена на Вегас… и следователно, където Трофеят стигаше най-близо до градската порта на пътя за Та-хоу.

Както изискваше планът на Аахз, щом статуята мина покрай наши милости заедно с военния си ескорт, ние размахахме юмруци във въздуха и заподскачахме от възторг. Само дето нямаше никакъв смисъл да крещим. Наоколо изригна такава врява, че два гласа повече или по-малко изобщо не можеха да се забележат, а трябваше да пестим силата на белите си дробове за самата кражба. Не се оказа трудно и да си пробием път към края на тълпата. За да се озовем в желаната от нас позиция, беше достатъчно просто да не се вкопчваме в схватка, когато всички останали пред нас ни ръгаха с лакти назад.

— Дотук добре — избъбри под нос Аахз, хвърляйки бърз поглед по гърбовете отпреде ни, та да се увери, че никой не ни наблюдава.

— Може би е по-разумно да се откажем, докато имаме преднина — предложих с надежда.

— Млъкни и почвай да работиш — изстреля той с тон, който не оставяше място за спорове.

Със стаена въздишка затворих очи и се заех да правя леки корекции в нашата маскировка.

Когато за пръв път усвоих заклинанието за преобразяване, идеята бе да изменям единствено чертите на лицето и очертанията на тялото на дадено същество така, че то да наподобява друго. По-късно, след доста практикуване се научих да въздействам върху външния вид на неодушевени предмети — при условие че някога те са били живи. Аахз се бе възползвал от тази модификация за ново приложение… и по-точно за промяна в състоянието на нашите дрехи. Щом приключих, ние не само изглеждахме като тупани, но и бяхме облечени в униформи на вегаски войници.

— Достатъчно добре, момче — избуча менторът, а после ме тупна по рамото. — Хайде!

И с тия думи се хвърли в тарапаната, пробивайки ми път така, че да се появя на улицата зад трофейна ти процесия. Едно от нещата, които Аахз владее най-съвършено, е да си проправя коридор през подвижни предмети, например хора.

— Дайте път! — ревеше той. — Настрани! Дайте ни път!

Следвайки го по петите, и аз внесох своята дан към гюрултията.

— Тахойци! — викнах. — На Южната стена! Тахойци!

Това пък е сред нещата, които аз владея най-добре — да пищя панически.

За миг сякаш никой не ни чуваше. Сетне няколко глави се извърнаха. Още два-три гласа се присъединиха към моя.

— Тахойци! — извикаха те. — Нападнали са ни!

Мълвата пламна из тълпата пред нас като горски пожар, тъй че когато се добрахме до ариергарда на процесията, тя бе спряла на място. Войниците се мотаеха насам-натам и току заклещваха оръжия между телата наоколо, защото се опитваха в един и същ миг да обхванат с поглед навалицата, покривите и небето.

— Тахойци! — креснах аз, докато се промъквах през тях.

— Къде?

— На Южната стена.

— Къде, бе?

— На Южната стена.

— Кой?

— Тахойците!

— И къде?

Тази абракадабра можеше да продължи до безкрай, ала на сцената се появи напет офицер. Явно беше по-интелигентен от войниците около нас… което означава, че вероятно би спечелил спора с някоя ряпа.

— Какво става тук? — запита той и властният му глас накара глъчката в строя да затихне.

— Тахойци, гу’сине! — изпъшках аз, все още малко без дъх от предишното ми изпълнение. — Нападат ни с много войска на Южната стена!

— Южната стена? — удиви се офицерът. — Но Та-хоу е на север оттук.

— Сигур’ са заобиколили града — предположих бързо-бьрзо. — Връхлитат върху Южната стена.

— Ама Та-хоу е на север от нас — настоя онзи. — Защо ще атакуват Южната стена?

Тромавият му ум ме вбеси. Освен това той заплашваше напълно да провали плана ни, който разчиташе на импулсивните действия.

— Да не се каниш да спориш сега, докато ония жълто-сини идиоти превземат града? — наострено запита Аахз, когато си проби път до мен. — Ако заради твоята нерешителност избият всички, Съветът ще те разжалва до редник.

Тази вероятност не бе много оправдана логически, така че глупакът я взе присърце. Изтегли меча си и се обърна към войниците край него.

— На Южната стена — заповяда. — След мен!

— На Южната стена!

Викът бе подхванат; аскерите се врътнаха на пети и затърчаха обратно назад.

— Хайде на Южната стена! — повторих аз за кой ли път и потеглих заедно с тях.

Внезапно нечия мощна ръка докопа рамото ми и ме запокити към един зид тъй силно, че ми изкара въздуха.

— На Южната стена!

Беше Аахз, който се бе облегнал по такъв начин, че да ме затисне към зида, докато отпращаше с длан минаващите край нас войници.

Най-подир леко извърна глава, за да каже нещо и на моя милост.

— Къде си тръгнал? — попита любопитно.

— Към Южната стена? — предположих с тъничък гласец.

— Защо?

— Защото тахойците… ох!

Почувствах се изключително глупаво. Освен това се почувствах смазан, и то не съвсем леко. Первектът не е категория „перо“.

— Мисля по-добре, когато мога да дишам — изтъкнах хрисимо.

Земята се изплъзна изпод стъпалата ми и се удари в мен, понеже Аахз измести тежестта си напред.

— Престани да се правиш на шут, момче — озъби се той, като ме вдигна пак на крака. — Имаме още работа, разбираш ли?

Както съм казвал и друг път, човек може да завиди на Аахз колко ясно схваща очевидното. Дузина войници все още се тълпяха около Трофея, чиято носилка сега лежеше на земята. Забелязах и друга дребна подробност — камарата кибици, които продължаваха да се мотаят наоколо, спорейки над последната промяна в ситуацията.

— Сър, какво ще правим? — изсъсках.

— Просто остави всичко на мене — сряза ме той самоуверено.

— Добре — кимнах.

— Всъщност слушай к’во искам да сториш…

— А какво стана с „Остави всичко на мене“? — възнегодувах.

— Млъкни и си отвори ушите — нареди Аахз. — Искам да промениш лицето ми и униформата така, че да са като две капки вода с тези на офицера, с когото разговаряхме.

— Но…

— Абе, просто го направи!

За миг необходимите корекции бяха извършени и моят ментор закрачи гневно към останалите войници.

— Какво се туткате тук? — ревна им той. — Веднага на Южната стена заедно с другите!

— Ама… ние… нашите заповеди са да пазим Трофея — объркано запелтечи най-близкият солдат.

— Ще го пазите, като не допуснете тахойците в града — избоботи Аахз. — Сега марш на Южната стена! Лично ще обвиня всеки, който се опита да изостане, в страхливост пред лицето на врага. Знаете ли какво е наказанието за това?

Аз може и да не зная, но те очевидно знаеха. Никой не отвърна на Аахзовия въпрос, тъй като войниците вече спринтираха по улицата към Южната стена.

Толкова за военния ескорт на Трофея. Чудех се обаче как смята да се справи первектът с мотаещата се наоколо тълпа.

— Граждани на Вегас! — прогърмя гласът му сякаш в отговор на мълчаливия ми въпрос. — Нашият прекрасен град е нападнат. Аз, разбира се, не се съмнявам, че вие на драго сърце ще пожелаете да помогнете на армията в тази битка, но за да допринесете колкото се може повече, трябва да сте дисциплинирани и подредени. Ето защо искам всички доброволци тук да се строят в една редица пред мен за нареждания. Онези, които не са в състояние да служат, следва да се върнат по домовете си незабавно, така че милицията да има къде да маневрира. Тъ-ъй… доброволци, строй се!

За секунди двамата с Аахз останахме сами на улицата. Тълпата потенциални помагачи се изпари като вода, пръсната върху нажежен тиган.

— Дотук с очевидците — ухили се моят ментор и ми намигна.

— Къде отидоха всички? — попитах, като заизвивах врат да се огледам.

— Вкъщи, разбира се — самодоволно се усмихна Аахз. — Никой не ще да го издухат в армията.

Наплюнчих пръст и го вдигнах да видя дали духа.

— Днес не е много ветровито — заявих с известна подозрителност.

По някаква причина това изказване, изглежда, ядоса учителя ми. Той извъртя очи и понечи да каже нещо, ала после явно размисли.

— Слушай, хайде просто да отмъкнем Трофея, м-м? — изръмжа. — Тая история с Южната стена не може да будалка вечно армията, а пък аз преди всичко не ща да съм тук, когато те се върнат.

Този път бяхме напълно единодушни.

— Добре — кимнах, — само че как ще го изнесем от града?

— Лесна работа — махна с десница той. — Спомни си, че аз не съм съвсем слабак.

След тия думи отиде до Трофея, вдигна го и го гушна под мишница, като го подпря нехайно на хълбока си.

— Но, Аахз… — отворих уста.

— Зная какво се каниш да кажеш — предупредително уточни люспестият, стрелвайки ме с очи — и имаш право. По-лесно ще бъде да отмъкнем някаква количка. Онова, което изпускаш предвид, е че тя се явява частна собственост, докато Трофеят принадлежи на целия град.

— Но, Аа…

— Това ще рече — продължи бързо той, — че всеки си мисли, че някой друг пази статуята, поради което ние можем да се измъкнем с нея. Ако обаче откраднем нечия количка, собственикът й на мига ще забележи и ще вдигне тревога. Няма ли да бъде наистина тъпо да ни арестуват за кражба на количка, след като успешно освободихме Трофея?

— О, нямах предвид как ще го носим! — избълвах аз. — Исках да питам как ще го прекараме покрай стражите на Северната порта.

— Тоест? — начумери се Аахз.

— Те няма да ни пуснат да минем ей тъй край тях заедно с Трофея, а аз не мога да го маскирам. Той е метален!

— Хммм… имаш право, момче — умислено заключи моят ментор. — Е, може би ще успеем да… ох, чудничко!

— Какво става? — запитах уплашен.

— Войниците се връщат — оповести той, като наклони глава да чуе по-добре. Знайно е, че Аахз притежава изключително остър слух. — Хубаво де, ще трябва да го направим по бързия начин. Вади И-скачача.

— Кое? — примигнах насреща му.

— И-скачача! — натърти той. — Просто се налага да отмъкнем туй чудо с нас на Буна.

Трескаво изкарах уреда от пазвата си и го подадох на первекта, за да го настрои.

— Ами Танда?

— После ще използваме тази джаджа да върнем Трофея и да освободим момичето — измърмори Аахз. — Не смятах да я употребявам точно сега. Винаги има възможност да е… о, готово. Дръж се, Скийв. Потегляме.

Залепих се по-плътно до него и зачаках да натисне бутона.

Нищо не стана.