Митично подвеждане

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА:

Едва бях успял да яхна Глийп, когато тупанът в центъра пусна топката на земята и заотстъпва към страничната линия.

— Хей, Аахз! — извиках. — Какво му става на тоя образ с раираната туника?

— Остави го на мира — ревна в отговор моят ментор. — Той е неутрален.

Всъщност не бях планирал да го атакувам, но ми беше приятно да узная, че не се числи към противниците ни.

Аз се оказах последният от отбора, който зае своето място. Аахз и Дружан бяха от двете ми страни като „зъби“; Гюс стоеше зад мен, изчаквайки да се възползва от голямата си подвижност като „страж“; Злабрадва пък се бе нагласил на входа на вратата досущ като „замък“. По-готови от това едва ли щяхме да бъдем.

— Хей, момче! — викна Аахз. — Къде ти е сопата?

Така бях затънал в собствените си размишления, че ми трябваше близо минута, за да смеля думите му. Сетне се паникьосах. За един кратък миг си внуших, че съм забравил моята тояга на Буна. После я забелязах да се въргаля сред тревата там, където се бяхме появили. Ловко бръсване на ума — и тя долетя в дланта ми.

— Взех я, сър — размахах я аз.

— Добре, не я оставяй и помни…

Рязко изсвирване прекъсна нашия не съвсем на четири очи разговор и привлече вниманието ни към игрището. Котката и бръмбарът се бяха устремили към топката с най-голямата за всеки възможна скорост, докато останалите им съотборници ги следваха по дирите.

Мачът бе започнал, а ние не правехме нищо друго, освен да киснем на място с увиснали ченета.

Както обикновено, пръв се освести Аахз.

— Не стой там с отворена уста! — викна той. — Иди вземи тази топка.

— Но аз…

— ГЛИЙП!

Това, дето възнамерявах да изтъкна на первекта, беше, че котката вече почти се е добрала до въпросната цел. Щом осъзнах, че няма начин да стигна пръв до нея, усетих, че трябва да се върнем назад и да затегнем защитата си. Моят любимец обаче имаше други идеи.

Дали той реагира на Аахзовата заповед „вземи“ (което едва ли беше така), или просто гореше от желание да се запознае с някои нови другари по игра (което бе твърде вероятно), ала резултатът се оказа един и същ. Втурна се напред, като ме прекъсна по средата на изречението, и пое курс на сблъскване с котката.

Туй ужасно се хареса на тълпата.

Колкото до мен, аз далеч не бях толкоз въодушевен. В момента ездачът на котката държеше топката, но вместо незабавно да потеглят към нашата врата, той и неговото животно стояха в центъра на игрището. Навярно това беше с цел да позволи на съотборниците си да го застигнат, така че да има някакво прикритие. Което пък означаваше, че тупанът не ще се осмели да тръгне между нас сам.

Неговата стратегия ми се видя много интелигентна. Единственото ми желание бе и аз да мога да я следвам. Ентусиазмът на Глийп ме поставяше в положение, дето се надявах да избягна на всяка цена — да се изправя срещу обединените сили и на двата противостоящи отбора, без да имам дори един съекипник, който да ме подкрепя. За пръв път, откакто нашите съперници бяха излезли на терена, престанах да се безпокоя как ще оцелея до края на играта. Сега се безпокоях как ще оцелея до края на първото разиграване! За момент, когато разбрах, че ще стигнем до котката и ездача й далеч преди техните колеги, надеждите ми се възвърнаха. Това чувство обаче бързо изчезна, щом моят противник разви оръжието си.

Докато аз носех тояга, той разполагаше с камшик… солиден камшик. Туй чудо като нищо имаше шест метра. Не, не преувеличавам. Съвсем ясно видях колко е дълъг, когато ездачът го запрати подобно змия към главата ми.

Замахът не достигна мишената си с цял фут, макар тогава да ми се стори, че идва много по-близко. Но рязкото изплющяване даде резултат. Глийп спря на място, като ме хвърли към своя врат, докато аз се опитвах да запазя равновесие. Само миг след камшичестата атака котката се втурна напред, оголила зъби и прилепила уши към черепа си, а една от предните й лапи се стрелна, за да шляпне моя дракон по носа.

Въпреки че никога не се е отличавал с пъргавина, Глийп реагира, като се опита да отскочи назад и същевременно да размени двата си края. Не съм твърде сигурен доколко успешно се оказа това, защото някъде по средата на маневрата двамата с него се разделихме.

В нормалния случай подобно движение не би ме объркало. Когато при упражненията драконът ме е хвърлял, аз просто излитах и деликатно се приземявах на разстояние. Ала този път бях вече изваден от равновесие и къчът напълно ме дезориентира. Щом усетих, че съм във въздуха, аз се опитах да хвръкна… и преуспях да се тресна в торфа с грацията на торба боклук. Това с нищо не подобри ориентацията ми.

Лежах си и хладнокръвно се чудех кои части от мен ще се откъртят, ако помръдна. В ушите ми се вливаше далечен рев и земята отдолу сякаш трепереше. Чух Аахз да крещи нещо нейде нататък. Виждаше ми се отлична идея да си кротувам ей така тук.

— Ставай, момче! — долетя гласът на моя ментор. — Бягай!

Да бягам? Сигурно се шегуваше. Главата ми бавно се проясняваше, но земята все още се тресеше. Като се преобърнах, отворих едното си око, за да разбера къде се намирам, и незабавно ми се прииска да не съм го правил.

Събитието не бе вътре в черепа ми! Земята наистина се тресеше! Бръмбарът се носеше с всичка сила към мен, явно показвайки намерението си да ме стъпче със своите многобройни малки крачета. Дори не ми и хрумна, че това ще да е бая странен начин да си ида. Просто ми дойде наум, че е начин да си ида, и туй някак хич не ми хареса.

Скочих на нозе и бързо рухнах отново. Очевидно не се бях възстановил от падането ми толкова, колкото си мислех. Опитах повторно и успях да се закрепя на четири крака. Оттук имах страхотен обзор към своята съдба, която гръмотевично напредваше към мен, и нямаше нищо, с което да мога да й попреча! Сетне се появи Аахз. Трябва да ме беше прескочил, за да застане в позиция, но така или иначе бе там — по средата на разстоянието между наближаващия бръмбар и моя милост. С разтворени и леко сгънати ръце и присвил колене, той посрещна нападението, без да трепне. Без да трепне ли? Разтвори още повече ръце и предизвикателно показа зъби.

— Искаш да се биеш ли? — изрева. — Опитай с мен.

Бръмбарът от Тупания може и да не разбра думите му, ала знаеше достатъчно езика на тялото, та да схване, че е в беда. Малко зверове или същества в което и да било измерение имат куража или глупостта да се опитат да се изправят срещу един первект, когато той е побеснял, а Аахз беше напълно побеснял. Люспите му бяха настръхнали, така че го правеха двойно по-широк от обичайното, и заплашително се полюшваха над напрегнатите му мускули. Дори цветът му бе по-тъмнозелен от нормалния, като пулсираше страховито, докато моят ментор изливаше чувствата си.

Каквото и да е равнището му на интелигентност, бръмбарът не беше глупак. Той някак се изхитри да намали от пълна скорост дотам, че да спре на място, преди да попадне в обсега на Аахз. Даже трескавото подканяне със закривения остен на ездача му не можа да го накара да поднови атаката си. Напротив, той предпазливо почна да се дърпа встрани, опитвайки се съвсем да заобиколи люспестия.

— Искаш да се биеш, а? — ревна гороломно моят учител, настъпващ към звяра. — Хайде! Аз съм готов.

Това реши нещата! Бръмбарът включи назад и офейка ужасѐн въпреки трескавото ръчкане на ездача и дюдюканията на тълпата.

— Момчета, струва ми се, че вие тук владеете положението.

Нечия мощна длан улови рамото ми и ме повдигна. На практика ме вдигна толкова, че краката ми увиснаха над земята.

— Ммм… вече мога да вървя, Дружане — предложих.

— О-о, страшно съжалявам — извини се тролът и нежно ме пусна на терена. — Само мъничко съм полудял.

— Глийп!

Една позната глава се провря като змия покрай хълбока на Дружан и ме погледна въпросително.

— Ти страхотно ми помогна! — изръмжах аз, доволен, че имам възможност да изразходвам запряната си до момента нервна енергия.

— Глийп — отвърна моят любимец и овеси врат.

— Хайде, хайде — сгълча ме тролът. — Не си го изкарвай на твоя приятел. Той просто се изненада. Не може да го упрекваш, че малко се е уплашил от огъня. Нали?

— Но ако драконът не беше… — започнах бързо.

— Сега вече готов ли си да се отървеш от тоя глупав звяр? — запита Аахз, като се присъедини към групата ни.

— Не си го изкарвай на Глийп — разпалих се аз. — Всъщност той малко се е поуплашил от огъня, и толкоз.

— Това пък откъде ти хрумна? — примигна менторът.

— Глийп! — оповести любимият ми дракон, изстрелвайки език за едно от своите ароматични слизести лизвания. За мое облекчение този път получателят беше Аахз.

— Глаах! — възкликна той, като търкаше лице с опакото на дланта си. — Ще почина!

— Звярът просто ти показва колко ти е благодарен, че си спасил господаря му — разсмя се Дружан.

— Точно така — съгласих се. — Ако не си…

— Забрави го — махна с ръка Аахз. — Никой избягал от кацата, в която се прави вино, не ще танцува върху моя чирак, докато аз съм наблизо.

По изключение знаех за какво говори.

— „Избягал от кацата, в която се прави вино“ — тая си я биваше, Аахз — ухилих се.

— Не, не я биваше — сопна ми се наставникът. — Всъщност досега нищо не го биваше. Защо сме застанали тука да си приказваме?

— Защото първото разиграване вече е факт — подсказа Дружан. — А също, мога да добавя, и първата точка.

Всички погледнахме към нашата врата. Игрището беше застлано с тела, за щастие техни, не наши. Каквото и да се бе случило, ние се бяхме отчели добре. Хора с носилки и треньори се грижеха за падналите и ранените с дълго практикувано умение. Състезателите, които все още се държаха на нозе — както на терена, така и по страничните линии, — танцуваха, прегръщаха се и виреха показалците си нагоре, което според мен беше някакъв религиозен жест към боговете. Злабрадва се бе отпуснал омаломощено до лявата от четирите греди на вратата, а пък Гюс му правеше вятър с крилете си.

— Резултатът — продължи равнодушно тролът — е нула на нула на един… срещу нас. Не е най-хубавото начало, нали?

За миг си помислих, че сме отбелязали ние. Сетне си спомних, че точките се бележат срещу някой отбор. Ето защо 0:0:1 означаваше, че ние изоставаме с една точка.

— Не се тревожете — изръмжа Аахз. — Ще си я върнем, при това с лихвите! Ако те искат да играят грубо, и ние можем. Вярно ли е?

— Съвсем вярно — ухили се Дружан.

— Ъммм… — допълних колебливо.

— Така че хайде да се поразсърдим — продължи моят ментор. — Дружане, доведи тук Гюс и Злабрадва да обсъдим стратегията. Момче, качвай се пак на дракона и този път се опитай да стоиш отгоре, става ли?

Тръгнах да се подчиня, после се обърнах към него:

— М-м-м… Аахз?

— Да, момче.

— Не се изразих особено добре преди една минута, но ти благодаря, загдето ме спаси.

— Казах ти да го забравиш.

— Не, няма — настоях предизвикателно. — Биха могли да те убият, докато ме отърваваше, и просто искам да знаеш, че някой ден ще ти се отплатя. Може и да не съм много смел, когато опира въпрос до мен, ала освен всичко друго аз ти дължа живота си и той е твой винаги, щом ти потрябва.

— Я чакай, Скийв — поправи ме люспестият. — Всички рискове, които поемам, са мои. Разбираш ли? Това включва и рисковете, дето от време на време поемам, за да ти измъквам опашката от огъня. Не ми оплесквай стила, като ме караш да бъда отговорен за два живота.

— Но, Аахз…

— Ако аз съм в беда, а ти имаш възможност, офейкай. Загря ли? Особено в този мач. Всъщност ето… — той порови из кесията на пояса си. — Ето и И-скачача. Нагласен е да те отведе у дома. Пази го и щом се наложи, го използвай. Инак видиш ли някакъв шанс да задигнеш Танда и да се изметеш оттук, реализирай го! Не се тревожи за мен.

— Но…

— Това е заповед, чирако. Ако искаш да я оспорваш, изчакай, докато се върнем на Буна. Междувременно просто го направи! Или се съгласяваш, или те изпращам вкъщи на момента.

Погледите ни се срещнаха за дълго, ала аз отстъпих пръв.

— Добре, Аахз — въздъхнах. — Само че когато се приберем у дома, ще трябва да си поприказваме на тази тема.

— Чудесно — ухили се той и ме потупа по рамото. — Сега обаче яхвай тоя твой глупав дракон и се опитвай да го насочваш в правилната посока. Ще се наложи да отбележим няколко точки.