Митично подвеждане

ГЛАВА ШЕСТА:

— Сигурна ли си, че на вратата няма никаква ключалка? — попитах за двадесет и трети път.

— По-тихо — изсъска Тананда, като сложи мека длан върху устните ми, макар и не толкова нежно. — Да не искаш да събудиш целия град?

Имаше право. Бяхме се снишили в една алейка срещу Трофейния център и понеже нашата идея за изчакване бе да се уверим, че всички са заспали, щеше да е неразумно да вдигаме такъв шум, че да ги държим будни. Все пак мен ме занимаваха въпроси, на които търсех отговор.

— Сигурна ли си? — запитах отново, този път шепнешком.

— Да, сигурна съм — въздъхна Тананда. — Ако беше надзърнал, можеше и сам да се убедиш.

— Бях зает да оглеждам статуята — признах.

— Ъхъ — изсумтя моята партньорка. — Помниш ли какво ти казах за прекаленото вътрешно обвързване с мишената? Би трябвало да проверяваш охраната, а не да си играеш на познавач.

— Във всеки случай ситуацията не ми харесва — заявих с подозрение, горейки от желание да отклоня разговора от собствените ми кусури. — Твърде лесно е. Не мога да повярвам, че ще оставят нещо, което ценят толкоз високо, колкото Трофея, в една незаключена и неохранявана постройка.

— Има две-три подробности, които пропускаш — присмя ми се Тананда. — Преди всичко тази статуя е единствена по рода си. Това означава, че който и да я открадне, ще се сблъска с куп истински проблеми, ако се опита да я продаде. Дори само да я покаже на някого тук, в Та-хоу, вероятно ще му откъснат ръчичките.

— Би могъл да я задържи за откуп — изтъкнах аз.

— Ха, тая действително си я бива — възкликна леко моят гид, като ме сръга в ребрата. — Май все пак ще направим от теб крадец! Както и да е, това директно ни отвежда до второто нещо, дето си пропуснал.

— А то е?

— Че тя не е неохранявана — усмихнаха ми се насреща.

— Но ти рече… — започнах.

— Шшт! — предупреди ме Тананда. — Казах само, че в сградата с Трофея няма да има стражи.

Затворих очи и възстанових контрола над нервите си — особено над онези от тях, които бяха обхванати от сляпа паника.

— Танда — обадих се кротко, — не мислиш ли, че вече е време да споделиш с мен някои от детайлите на твоя основен план?

— Естествено, хубавецо — отвърна тя, плъзгайки ръка около талията ми. — Смятах, че не се интересуваш.

Устоях на мерака си да я удуша.

— Искам да ми обясниш — натъртих аз. — И преди всичко какво представлява охраната на Трофея?

— Добре — момичето потупа брадичката си с пръст. — Както казах, в сградата няма стражи. Има обаче аларма, която ще ги извести. Задейства се от славеевия под, така че…

— От какво? — прекъснах я.

— От славеевия под — повтори Тананда. — Това е доста често използван номер в измеренията, разбираш ли? Дървената настилка около Трофея е осеяна с нарочно разхлабени дъски, които скърцат, щом стъпиш отгоре им. В този случай те не само скърцат, но и включват алармата.

— Прекрасно! — направих гримаса аз. — Значи не можем и да припарим в помещението, откъдето се предполага, че ще крадем туй-онуй. Нещо друго?

Говорех с ирония, ала Танда взе думите ми насериозно.

— Единствено магическите щитове около самата статуя — сви рамене тя.

— Аха, щитове — преглътнах. — Искаш да кажеш, че в това измерение има магия?

— Много ясно, че има — усмихна се тя. — Нали ти си тук?

— Но аз не съм издигал никакви подобни щитове!

— Нямах същото предвид — сгълча ме моята спътничка. — Виж какво, за да ни маскираш, ти почерпи енергия от вълшебните силови линии. Туй означава, че в Тупания магията е на разположение на всеки, който е обучен да я ползва — че не е само за нас, ами за всички. Дори никой от местните да не е посветен в тайните, нищо не може да спре някои от други измерения да пристигнат и да употребят това, което съществува тук.

— Добре, добре — въздъхнах. — Предполагам, че не съм помислил. Предполагам, че следващият въпрос е как ще се справим с тоя смешен под и с щитовете.

— Лесна работа — ухили се тя. — Всъщност тези щитове са небрежно поставени. Когато са задействали магията, не са издигнали купол, а ограда. Всичко, което ще трябва да сториш, е да пренесеш с левитация Трофея над нея и да го придвижиш по въздуха над пода право в нашите нетърпеливи ръце. Дори няма да ни се наложи да стъпим в стаята.

— Тпру-у! — възпрях я, като вдигнах десница. — Тука изниква един проблем. Аз не мога да го направя.

— Не можеш? — примигна Тананда. — Мислех, че левитацията е сред най-силните ти заклинания.

— Така е — съгласих се. — Само че тази статуя е тежка. Не съм способен да я левитирам от разстояние. Това има нещо общо с тая работа, която Аахз нарича опорна точка. Ще трябва да съм по-близко, на практика да стоя връз нея.

— Хубаво — каза най-накрая госпожицата. — Тогава просто ще минем към план Б.

— Ти разполагаш и с план Б? — запитах, искрено впечатлен.

— Разбира се — ухили се тя. — Току-що го измислих. Можеш да пренесеш и двама ни над пода и щитовете. Сетне се сдобиваме с Трофея и отлитаме обратно на Буна изотвътре на тези дяволски щитове.

— Не зная — начумерих се.

— Сега пък какво има? — навъси се и моят гид.

— Ами летенето е вид левитация — обясних. — Никога не съм опитвал да пренасям по такъв начин себе си и още някого, а и дори и да успея да го сторя, ще се отблъскваме от пода толкова силно, колкото ако вървим по него. Това също може да задейства алармата.

— Доколкото разбирам от летене — заразмишлява на глас Тананда, — нашата тежест ще бъде разпределена върху по-голяма площ в сравнение с вървенето, но иначе си прав. Няма никакъв смисъл да поемаме допълнителен риск да хвърчим и двамата над пода.

После изведнъж щракна с пръсти.

— Добре. Виж какво ще направим — възкликна тя, като се приведе напред. — Ти ще прелетиш сам до статуята, а аз ще те чакам до вратата. Сетне, когато се озовеш там, можеш да използваш И-скачача, за да идеш заедно с Трофея на Буна. В това време аз ще прескоча обратно магически.

По някаква причина мисълта да разединим силите си насред кражбата ме обезпокои.

— Слушай… ммм, Танда — рекох, — дойде ми наум, че дори и да задействаме алармата, докато стражите пристигнат, ние отдавна ще сме изчезнали. Имам предвид, че ако от петстотин години не са воювали, сигурно ще са малко мудни с появяването си там.

— Не — твърдо се възпротиви Тананда. — Намерим ли начин въобще да избегнем алармирането на стражата, ще го използваме. Обещала съм на Аахз да те предвардвам да не се забъркваш в неприятности, което означава…

Тук тя рязко млъкна и се втренчи оттатък уличното платно.

— Какво става? — изсъсках аз, като проточих врат, за да получа по-добър обзор.

В отговор момичето мълчешком посочи към затъмнения Трофеен център.

От сянката на сградата се появи група от дузина фигури в плащове. Те бързо се огледаха нагоре-надолу по улицата, после се обърнаха и хлътнаха в зданието.

— Струва ми се, ти каза, че вътре нямало да има стражи! — прошепнах освирепял.

— Не разбирам — промълви Тананда по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Охранителен отряд просто не е предвиден.

— Но стражите са там, не можем… — подхванах аз, обаче моят гид сложи длан на ръката ми, за да млъкна.

Групата се появи пак, сега от вътрешността на сградата. Придвижваха се по-бавно от първия път, когато ги видяхме, стигнаха крадешком до сянката и изчезнаха от очите.

— Олекна ми — заяви Тананда, която дотогава бе притаила дъх. — Това са само шепа пияндета, дето са се промъкнали в неработно време да позяпат Трофея.

— Не се държаха като пияни — отбелязах със съмнение.

— Хайде, хубавецо — призова тя, шляпвайки ме по рамото. — Удари часът да затъркаляме шоуто. Давай след мен.

Няма защо да ви разправям, че не горях от мерак да вървя, но пък още по-малко желаех да бъда зарязан. Това не ми оставяше друг избор, освен да я последвам, когато тръгне да пресича улицата. Докато крачех обаче, имах предпазливостта да измъкна моя И-скачач. Глождеше ме някакво неприятно предчувствие и исках да съм сигурен, че в случай на затруднение разполагам подръка със запасен изход.

— Влизай! — нареди Тананда, като отвори вратата. — Гледай да се обадиш, щом стигнеш. Ще ми се да съм там, за да зърна физиономията на Аахз, когато му дадеш Трофея.

— Нищо не мога да видя — възразих аз, озъртайки се в непознатата сграда.

— Разбира се, че не виждаш! — отсече девойката. — Тъмно е. Само че ти знаеш къде е Трофеят, така че да вървим.

При нейното настояване се пресегнах с ума си и леко се оттласнах от пода. Както при стотиците упражнения се издигнах и понесох към мястото, където смятах, че стои статуята.

Докато летях, ми текна, че съм пропуснал да попитам Тананда колко високо се издигат щитовете. Замислих се дали да се върна, или да й викна, но разсъдих, че е по-добре да не го правя. Шумът щеше да е опасен, а времето бе ценно. Искаше ми се всичко да мине колкото може по-скоро. Вместо това обаче освободих част от своя ум от грижата за полета и го изпратих пред себе си, търсейки издайническата аура на магическите щитове. Ала такива липсваха.

— Танда! — просъсках, преди да съобразя. — Щитовете ги няма!

— Не е възможно! — долетя отговорът откъм вратата. — Сигурно си сбъркал мястото. Провери пак.

Опитах отново, дирейки из цялото помещение. Нищо. Докато се взирах около мен, осъзнах, че очите ми са започнали да се нагаждат към мрака.

— Няма никакви вълшебни прегради — обадих се тихо. — Намирам се точно над пиедестала, но тях просто ги няма.

Нещо сякаш се бе закачило за съзнанието ми и го дърпаше. Нещо, което бях видял, беше ужасно не в ред, обаче моят мозък бе зает с търсене на щитовете.

— Щом си тъкмо там — подкани ме Тананда, — спусни се надолу и вземи Трофея. И побързай! Струва ми се, че чувам някой да идва.

Спуснах се на пода — внимателно, защото не забравях за скърцащите дъски, и се обърнах към стратегическия обект. Тогава изведнъж ме озари кое не беше наред.

— Изчезнал е! — викнах.

— Какво? — ахна Танда и силуетът й се появи на входа.

— Трофеят! Изчезнал е! — възкликнах, шарейки с ръце по опразнения пиедестал.

— Излизай, Скийв! — изкрещя неочаквано с цяло гърло девойката.

Тръгнах към вратата, ала гласът й ме спря:

— Не! Използвай И-скачача. Веднага!

Палецът ми докосна активиращия бутон на устройството, което стисках в дланта си, но аз се поколебах.

— Ами ти? — запитах. — Ти не идваш ли?

— След като изчезнеш — настоя тя. — Сега тръгвай…

От тъмнината излетя нещо и удари фигурата й. Момичето се свлече на купчина на земята, сякаш нямаше кости.

— Танда! — втурнах се напред.

Внезапно вратата се изпълни с ниски силуети, които се стълпиха над проснатите ничком очертания на Тананда.

За миг застинах в нерешителност.

— Вътре има още един! — прогърмя някой.

Дотук с нерешителността. Натиснах бутона.

Отново познатото светкавично нахлуване на мрака… и аз бях пак в своя апартамент на Буна.

Аахз седеше до масата с гръб към мен, ала сигурно бе чул онова БАМФ от моето пристигане.

— Време беше! — измърмори той. — Позабавлява ли се на твоята малка…

И млъкна, защото се обърна и очите му видяха изражението върху лицето ми.

— Аахз — изкрещях аз, като се олюлях напред, — насадихме се!

Юмрукът му се стовари с трясък, който разцепи масата.

— Знаех си! — изръмжа той.